За нуждата от църковен живот
Ти вярваш, че има само един Бог и добре правиш; и бесовете вярват и треперят. (Яков 2:19)
– Аз съм вярващ. Вярвам в Бога. Но Църквата някак ме кара да се чувствам като сред тълпа; в нея няма място за мен.
– Да, Христос каза, че вратите към Царството Небесно са тесни и малцина минават през тях.
– Нямам предвид това. Просто не виждам нужда да ходя на църква и да подчиня широките си възгледи на една определена система. Вярвам в Бога и това ми е достатъчно.
– В какъв точно Бог вярваш?
– Ама че странен въпрос! Да не би да има много богове, та трябва да избирам?
– Разбира се, има само един Бог, но хората обожествяват различни тварни неща – някои материални, други въображаеми, а трети – духовни.
– Аз не обожествявам нищо земно; аз просто вярвам в истинския Бог.
– И кой е Той? Нали ако вярваш в Него трябва да имаш и някакво разбиране за Него?
– Ама нали това ти казвам! Нямам никакво определено разбиране за “Него”. Аз просто вярвам, без да философствам.
– Е, в такъв случай какво значи да вярваш в Бога?
– Какво значи ли? Атеистите смятат, че няма Бог, а аз не съм съгласен с тях. Аз вярвам в Бога.
– Чудесно. А грешат ли атеистите като намират връзка между вярата в Бога и Църквата.
– Ясно е, че който ходи на църква, вярва в Бога. Но аз просто казвам, че не всички вярващи трябва непременно да бъдат в Църквата.
– Но все пак Църквата ги привлича?
– Някои привлича, други отблъсква.
– Как ги привлича?
– Ами там можеш да откриеш прекрасни примери на художествена и нравствена красота. Това, което отблъсква е лицемерието, недостойнството, липсата на съответствие между думи и дела.
– Ти поставяш ли себе си над човешките слабости и грешки?
– Не съм твърдял такова нещо. Просто вярвам в Бога и не виждам защо да се забърквам в неща, които не ме касаят.
– Значи Църквата не те касае?
– Трудно ми е да отговоря. Сега ще ме попиташ откъде бих научил за вярата в Бога, ако членовете на Църквата не бяха я разпространили. Затова съм им благодарен.
– За какво точно си им благодарен?
– Защото са ми помогнали да стигна до вярата в Бога.
– А тази твоя вяра – помагала ли ти е в живота?
– Разбира се, че ми е помагала.
– Как?
– Даде смисъл на живота ми, на съществуването ми.
– Какъв смисъл?
– Че нищо не е случайно, нито се подчинява на сляпата съдба, или пък на жесток детерминизъм; че нещата не се изчерпват с мизерното ни съществуване тук; че вечността съществува, както и вечния живот, безкрайната любов и добро.
– А, значи това е Бога, в който вярваш.
– Ама, разбира се. Нали ти казах, че вярвам в Истинския Бог.
– Той много прилича на християнския Бог.
– Да не би да съм казал, че тези, които ходят на църква вярват в лъжлив Бог? Дори казах, че съм им благодарен.
– А вярваш ли тогава в Христа, в Евангелието?
– Да, в идеалната си форма всичко това е доста привлекателно. Но, както казах, реалността не отговаря на идеала.
– Но Евангелието отговаря?
– Евангелието изразява идеала, така че, разбира се, то отговаря.
– А какво ще кажеш за апостолите, за учениците на Христа?
– Не знам много за тях, не мога да преценя. Но ясно е, че не са били обикновени хора, щом са имали такова огромно влияние върху човешката история.
– Да не би да са били родени такива, по-специални?
– Пак се затруднявам да отговоря, но ми се струва, че са били повлияни от учителя си, от Христа.
– Но пък между тях беше и Иуда, който предаде Христа за пари и Петър, който три пъти се отрече от него. На много места в Евангелието виждаме как Христос наставлява апостолите, порицава ги и отговаря на въпросите им, породени от съмнението.
– Именно така те са разбрали за какво проповядва Христос!
– И пак те са основали църкви навсякъде – за тези, които вярват в тяхното учение и са били кръстени.
– Ето тук изниква несъответствието.
– Не, не изниква тук, то изниква още на страниците на самото Евангелие, докато апостолите още не са били усвоили напълно Христовото учение.
– Да, но нали в Църквата проповядват други – не Христос и не апостолите?
– Така е, но какво проповядват? От какви книги четат? За какво се молят и на какво учат? Откъде идва тази красота, за която ти самият спомена?
– Да, добре, те учат, молят се, проповядват, но самите те…
– А ти самия? Защо ти не желаеш да усвоиш Христовото учение както това сториха светите апостоли и другите светци-християни? Защо ти самият не станеш пример за красота?
– Не съм казал, че не искам.
– Но как смяташ да усвоиш Христовото учение без Църквата, без Христа, разчитайки единствено на “чистата” си вяра?
– Това пък що за нападки са? Нали ти казах: тя дава смисъл на живота.
– Какъв смисъл? Да смяташ атеистите за лъжци и тези, които ходят на църква – лицемери? Излиза, че това не е вяра в Бога, а в собственото ти превъзходство.
– Опазил ме Господ! Просто вярвам в Бога, за да стана по-добър човек, или, може би, просто за да стана човек.
– За това е необходимо вярата ти да има някакъв ефект върху тебе.
– Вероятно. Смисълът на живота изисква да живееш според него.
– Но какво ще те води? Собствения ти разум? И откъде ще намериш сила, за да не превърнеш вярата в нещо, което само да ти разкрива собствените ти неизцелими слабости? Как да се преодолее онази “несъвместимост” за която говориш? Откъде изобщо се започва?
– Това е труден въпрос, трябва да помисля повече.
– Защо да не те води учението на Христос? Защо не потърсиш помощта Му? Той сам казва в Евангелието: “Без мене нищо не можете да направите.” И пак Той казва, че човек трябва да се роди наново от вода и Дух, т.е. да бъде кръстен и хранен с небесния хляб, който е Св. Причастие; да се моли и да пости, за да се освободи от грешните страсти; да се отрече от себе си и да носи истинския Кръст, да се бори, за да влезе в тази тясна порта, която води до Царството Небесно.
– И така, излиза, че вярата в Бога води към Църквата.
– Точно така. Само в нейното лоно човек се научава да просветлява ума си с богооткровената истина – как да обича ближния си и да бъде съпричастен на Божията благодат, която от земната пръст твори естетично и нравствено прекрасни човешки същества. И ако не всички в Църквата са усвоили това, което Христос учи чрез нея, то значи там има незаето място за теб и мен.
– Аз не обожествявам нищо земно; аз просто вярвам в истинския Бог.
– И кой е Той? Нали ако вярваш в Него трябва да имаш и някакво разбиране за Него?
– Ама нали това ти казвам! Нямам никакво определено разбиране за “Него”. Аз просто вярвам, без да философствам.
– Е, в такъв случай какво значи да вярваш в Бога?
– Какво значи ли? Атеистите смятат, че няма Бог, а аз не съм съгласен с тях. Аз вярвам в Бога.
– Чудесно. А грешат ли атеистите като намират връзка между вярата в Бога и Църквата.
– Ясно е, че който ходи на църква, вярва в Бога. Но аз просто казвам, че не всички вярващи трябва непременно да бъдат в Църквата.
– Но все пак Църквата ги привлича?
– Някои привлича, други отблъсква.
– Как ги привлича?
– Ами там можеш да откриеш прекрасни примери на художествена и нравствена красота. Това, което отблъсква е лицемерието, недостойнството, липсата на съответствие между думи и дела.
– Ти поставяш ли себе си над човешките слабости и грешки?
– Не съм твърдял такова нещо. Просто вярвам в Бога и не виждам защо да се забърквам в неща, които не ме касаят.
– Значи Църквата не те касае?
– Трудно ми е да отговоря. Сега ще ме попиташ откъде бих научил за вярата в Бога, ако членовете на Църквата не бяха я разпространили. Затова съм им благодарен.
– За какво точно си им благодарен?
– Защото са ми помогнали да стигна до вярата в Бога.
– А тази твоя вяра – помагала ли ти е в живота?
– Разбира се, че ми е помагала.
– Как?
– Даде смисъл на живота ми, на съществуването ми.
– Какъв смисъл?
– Че нищо не е случайно, нито се подчинява на сляпата съдба, или пък на жесток детерминизъм; че нещата не се изчерпват с мизерното ни съществуване тук; че вечността съществува, както и вечния живот, безкрайната любов и добро.
– А, значи това е Бога, в който вярваш.
– Ама, разбира се. Нали ти казах, че вярвам в Истинския Бог.
– Той много прилича на християнския Бог.
– Да не би да съм казал, че тези, които ходят на църква вярват в лъжлив Бог? Дори казах, че съм им благодарен.
– А вярваш ли тогава в Христа, в Евангелието?
– Да, в идеалната си форма всичко това е доста привлекателно. Но, както казах, реалността не отговаря на идеала.
– Но Евангелието отговаря?
– Евангелието изразява идеала, така че, разбира се, то отговаря.
– А какво ще кажеш за апостолите, за учениците на Христа?
– Не знам много за тях, не мога да преценя. Но ясно е, че не са били обикновени хора, щом са имали такова огромно влияние върху човешката история.
– Да не би да са били родени такива, по-специални?
– Пак се затруднявам да отговоря, но ми се струва, че са били повлияни от учителя си, от Христа.
– Но пък между тях беше и Иуда, който предаде Христа за пари и Петър, който три пъти се отрече от него. На много места в Евангелието виждаме как Христос наставлява апостолите, порицава ги и отговаря на въпросите им, породени от съмнението.
– Именно така те са разбрали за какво проповядва Христос!
– И пак те са основали църкви навсякъде – за тези, които вярват в тяхното учение и са били кръстени.
– Ето тук изниква несъответствието.
– Не, не изниква тук, то изниква още на страниците на самото Евангелие, докато апостолите още не са били усвоили напълно Христовото учение.
– Да, но нали в Църквата проповядват други – не Христос и не апостолите?
– Така е, но какво проповядват? От какви книги четат? За какво се молят и на какво учат? Откъде идва тази красота, за която ти самият спомена?
– Да, добре, те учат, молят се, проповядват, но самите те…
– А ти самия? Защо ти не желаеш да усвоиш Христовото учение както това сториха светите апостоли и другите светци-християни? Защо ти самият не станеш пример за красота?
– Не съм казал, че не искам.
– Но как смяташ да усвоиш Христовото учение без Църквата, без Христа, разчитайки единствено на “чистата” си вяра?
– Това пък що за нападки са? Нали ти казах: тя дава смисъл на живота.
– Какъв смисъл? Да смяташ атеистите за лъжци и тези, които ходят на църква – лицемери? Излиза, че това не е вяра в Бога, а в собственото ти превъзходство.
– Опазил ме Господ! Просто вярвам в Бога, за да стана по-добър човек, или, може би, просто за да стана човек.
– За това е необходимо вярата ти да има някакъв ефект върху тебе.
– Вероятно. Смисълът на живота изисква да живееш според него.
– Но какво ще те води? Собствения ти разум? И откъде ще намериш сила, за да не превърнеш вярата в нещо, което само да ти разкрива собствените ти неизцелими слабости? Как да се преодолее онази “несъвместимост” за която говориш? Откъде изобщо се започва?
– Това е труден въпрос, трябва да помисля повече.
– Защо да не те води учението на Христос? Защо не потърсиш помощта Му? Той сам казва в Евангелието: “Без мене нищо не можете да направите.” И пак Той казва, че човек трябва да се роди наново от вода и Дух, т.е. да бъде кръстен и хранен с небесния хляб, който е Св. Причастие; да се моли и да пости, за да се освободи от грешните страсти; да се отрече от себе си и да носи истинския Кръст, да се бори, за да влезе в тази тясна порта, която води до Царството Небесно.
– И така, излиза, че вярата в Бога води към Църквата.
– Точно така. Само в нейното лоно човек се научава да просветлява ума си с богооткровената истина – как да обича ближния си и да бъде съпричастен на Божията благодат, която от земната пръст твори естетично и нравствено прекрасни човешки същества. И ако не всички в Църквата са усвоили това, което Христос учи чрез нея, то значи там има незаето място за теб и мен.
Следвайте ни
