Свобода и послушание

В Новия завет на много места се говори за свободата, която донесе на земята нашият Спасител – Господ Иисус Христос. “И тъй, стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува, и не се подлагайте пак под робско иго” (Гал. 5:1), “Не ставайте роби на човеци” (Кор. 7:23). В същото време Църквата говори и за необходимостта от послушание, което представлява отказ от собствената воля в полза на волята на духовния ръководител и наставник.

В светоотческите творения намираме възхвала както на свободата, така и на послушанието. Как би могло да се реши очевидното противоречие, още повече в наше време, когато често се сблъскваме със злоупотреби със същността на понятието “послушание”, и когато зад забележителни и свети слова се крие съвсем не забележителна, нито свята действителност?

За правилния отговор на този въпрос е необходимо да се върнем 14 столетия назад – в VІІ век, във времената на монотелитските спорове. Именно тогава Църквата е дала определения на ключови понятия, свързани с човешката воля. Монотелитството е изкуствено създадена теория, с цел достигане компромис между православието и монофизитите. Признавайки единството на личността на Спасителя и двойнствеността на Неговата природа, монотелитството настоява, че Христос има една воля (от гр.: монос – един; телима – воля). По този начин монотелитството представя волята изключително като атрибут на личността.

Противниците на монотелитството, най-вече преп. Максим Изповедник, отстоявали мнението, че волята е свойство на природата и следователно у Христос има две воли – човешка и божествена.

Това разногласие не е много разбираемо за съвременния човек, доколкото понятието “воля” в наше време се свързва именно с личностни прояви и решения, но за хората от онова време разликата била очевидна. Според преп. Максим “телима” т.е. “воля”, означава природна енергия, а на личността е оставено правото на избор, (гр. “гноми”). Например, гладът се явява природна енергия, а личността избира как, кога и с какво количество храна да задоволи този глад.

Тук е нужно да се отбележи, че самата възможност за избор свидетелства за непознаване на необходимостта, т.е. за несъвършенството на личността на човека. Бог, у Когото е предвечната мъдрост, не се нуждае от избор. Христос, като Бог, знае волята Божия и човешките Му постъпки винаги са в съответствие с нея. Грешният човек, не познавайки Божията воля, в много случаи на избор допуска грешки, т.е. извършва грехове.

Монотелитството продължава – у всеки човек има природна воля и възможност за избор. И тъй като у Христос Божествената природа е погълнала човешката, то и волята е една – също само Божествена. Именно поради това Отците от VІ Вселенски Събор определят, че в Спасителя човешката воля във всичко е следвала и се е подчинявала на Божествената всемогъща воля, чрез което всъщност става и нашето спасение. Това спасение и свобода Христос ни е дарил именно благодарение на послушанието на волята Божия.

В този контекст можем да разберем какво представлява истинското послушание. Когато послушникът избира за свой ръководител човек свят, способен да прозре волята Божия, той съзнателно се отказва от своята воля, т.е. от необходимостта от избор, подчинявайки го на Божията воля, откриваща му се чрез духовния старец. За кратко време такъв човек придобива навици за правилен живот и сам става способен да прозре волята Божия, та дори и да наставлява останалите. В този случай виждаме, че спасението се извършва по същите принципи, формулирани от VІ Вселенски събор.

Съвършено различно е послушанието, когато човек избира за свой наставник човек не свят, неспособен да прозре волята Божия, та дори и да е достатъчно опитен. В този случай послушникът подчинява себе си не на Божията воля, както предписват Отците от VІ Вселенски събор, а на волята на друг човек, която по принцип не се отличава от тази на самия послушник. Ето това е именно “робството човеческо”, от което ни предпазва Църквата чрез словата на светите мъже – започвайки от апостол Павел и завършвайки със св. Игнатий (Брянчанинов) и неговите последователи.

Когато нямаме възможност да узнаем Божията воля чрез конкретен човек – духовен наставник, възможно и необходимо е тя да се търси и открива в Църковното Предание. Господ ни дава възможност да я открием чрез четене на Светото Писание, светоотческите творения, чрез едни или други житейски ситуации, когато заставаме пред ясен избор между евангелските заповеди и грехопадението; чрез слова и наставления на други хора – дори не и светци, но припомнящи ни за нашия дълг, за отговорностите ни, за заповедите… В такива случаи послушанието на Божията воля, вече открита за нас, е особено задължително.

Следвайки наставленията на Светите Отци, “задължавайки разума си в послушание на истината”, християнинът може да опази получената при кръщението свобода от заплахата на греха. И обратно – ако това следване на поученията не се случва, несъвършеният човешки разум е способен да поведе човек далеч от поставената цел. Печалният опит на няколко известни светители на Католическата църква потвърждава това.

За съжаление и принадлежността към Православната Църква сама по себе си не може да гарантира, че човек няма да изпадне в заблуждение, или на аскетичен език – да изпадне в духовна прелест от висока степен. И тук можем да приведем подобни примери.

Непознаването на тези моменти води до сериозни проблеми – младостарчеството, възникването на прицърковни суеверия и други подобни, за които ни предупреждават мнозина видни съвременни богослови.

В заключение, нека повторим, че произнасяйки правилно думите “послушание” и “отричане от своята воля” трябва винаги да подразбираме и никога да не забравяме – подчинение на Божията воля, но не и на волята на друг човек. | www.pravoslavie.ru