Църквата, в която вярваме
"Вярата- казва св. ап. Павел в своето "Послание до евреите" – е жива представа на онова, за което се надяваме и разкриване на онова, що се не вижда." (Евр. 11:1)
Но дали това определение е достатъчно понятно? Биват ли евангелските истини послание, което лесно достига до всеки?
"Душевният човек не възприема онова, що е от Божия дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно." (1 Кор. 2:14)
Можем ли да мислим вярата? И как? Ако условно я наречем "ключ за познаване на Божеството", непременно трябва да загърбим всички, повече или по-малко известни ни методи на рационално познание. Но как тогава се познава Истината, която "превишава всеки ум" и нали не може инак, освен по благодат, да се приеме тя? И онази разрушителна мистична стихия, която преобръща ценности, представи, събаря устои и съгражда нови и въобще – прави от духовно събудения човек "ново създание"…
И така – какво е вярата? А Църквата?
Ако кажем, че вярата е път към онова, което някои биха нарекли "по-добър живот" или "правилен живот", или дори "истински живот", това в известен смисъл ще бъде вярно, защото Господ Иисус Христос е живота, както сам казва. Но тя – вярата – не е средство за постигане на определен житейски резултат, а дълбоко духовно послание, съкровена връзка с Божеството и преживяване на Неговото лично откровение. Може би (и безусловно е така) чрез вярата се утвърждават редица нравствени и културни ценности. Но тя е преди всичко непрестанно и възторжено утвърждаване на главната и единствена ценност – въплътилия се Христос и Неговото спасително дело; на връзката ни с "Отца и Сина и Светия Дух – Троица Единосъщна и Неразделна" – както пеем в Светата Литургия.
"Как вярваш?", попитали един православен монах. Духовният му наставник го посъветвал да отговори: "Както вярва Православната църква." А на въпроса "Как вярва тя?" да отговори: "Като мен." И наистина – невъзможно е да се разглежда въпросът за вярата отделно от този за духовния пълнеж на Църквата. Свети апостол Павел, говорейки за единството на Църквата, се обръща към вярващите:
"Едно тяло сте и един дух, както сте и призвани към една надежда на вашето звание, един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички, Който е над всички и чрез всички и във всички нас." (Ефес. 4:4-6)
В традиционната богословска литература Църквата се определя като "богочовешки организъм". И наистина тя е точно това – установена от Господа мистична цялост, наречена "Тяло Христово", чиято Глава е Христос (Ефес. 5:23) и в чиято тъкан по чудесен начин духовно се съединяват и укрепват всички предадени на вярата люде.
Ние знаем Църквата, познаваме нейната видима страна, правим своя избор да принадлежим или не към Нея, като заедно с това ние вярваме в Църквата. Така освен че е начин на осъществяване на нашата вяра, Църквата е и неин предмет с всичко, което сама представлява отвъд своята видима страна, отвъд сетивната реалност, т.е. с нейния произход, същност и предназначение.
Ние вярваме в спасителното дело на Църквата, оживотворена от благодатното действие на Св. Дух, в богоустановения характер на нейното учение, йерархия и тайнства, в нейната сила – както сам Господ Иисус Христос казва, "И портите адови няма да й надделеят" (Мат. 16:18). Невидимото присъствие на Божията благодат прави необходима вярата ни в нейното съществуване и проявление в Църквата. Това означава приемане и съгласие да изпитаме действието й върху себе си. Спасителното и животворящо дело на Св. Дух не се осъществява посредством механизми, постижими за човешкия ум и в този смисъл благодатното съприкосновяване с Църквата е невъзможно да се извърши другояче, освен с вяра. Проникването в енигматичното поле на Църквата и достигането до Истината, която тя свято и неизменно пази, може да стане едва след като изберем да се освободим от всички условности на житейската ни опитност, за да поискаме – дълбоко и безусловно – да прогледнем освен с телесните си и с духовни очи. И тогава става достатъчно, както в прекрасната символика на позабравената детска приказка, душата ни да произнесе тихо вълшебното "Сезам!", което може да бъде и искрения вопъл на бащата от евангелския разказ:
"Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!" (Марк 9:24)
