Божият съд и вечността
На книжния пазар вече е новата книга на издателство „ОМОФОР“ „Между вярата и разума. Първи въпроси“ на доц. д-р Димитър Попмаринов. В нея са включени въведителни изяснения на някои основни понятия и категории, които се употребяват в богословието и библеистиката. В книгата е засегната важната тема за лутанията на съвременния човек между неверието и търсенето на Бога. Авторът доц. д-р Димитър Попмаринов е изследовател в областта на библеистиката, дългогодишен преподавател и декан на Православния богословски факултет при Великотърновския университет. Той е сред основателите и пръв председател на Православно християнско движение „Свети Евтимий, патриарх Търновски“ в София. Участва в основаването на Балканския православен младежки съюз през 1992 г. През 1994 г. участва в създаването на фондация „Покров Богородичен“, чийто председател е и до днес. Автор е на книгите: „Синът човешки. Образът в книга Даниил и междузаветната неканонична и апокрифна литература“, „Кратко въведение в Свещеното Писание на Стария Завет“ и „Съвременни богословски проблеми“.
Представяме ви откъс от новата книга „Между вярата и разума. Първи въпроси„…
От гледна точка на християнина особено място в неговата вяра заема въпросът за „съда“, за неговата съдба след смъртта и възкресението. Изразът „вечни мъки“ е предизвиквал и предизвиква ужас дори и днес. От богословско-философска и философско-богословска страна са правени безброй опити този въпрос да бъде решен по някакъв умопостижим и разбираем за човека начин. На тази основа са правени и ще се правят много и различни богословски и философски спекулации (напр. оригенизмът), свързани с т.нар. теодицея и пр. От догматиката е ясно, че човекът ще бъде съден за своите грехове. Съответно тази ясна догматическа истина предизвиква търсенето и намирането на много и разнообразни духовни и етически отговори.
За православното съзнание въпросът е пряко свързан с учението за вечността и как тя пребивава в човека [1]. Като Божий образ, както бе вече споменато, в човека присъства вечността. В този образ е заложено и изначалното знание, още със сътворяването на човека, за това какво е добро и какво е зло (Бит. 3:6). Това знание, съвестта [2], е неизменно и човек не може да избяга, да се скрие от него, какъвто опит прави Каин.
Съвестта извира от вечността. Тя, като изцяло духовна реалност, поради греха на човека – във времето, когато той живее в този материален свят – може да бъде замъглена, изкривена, потисната, забравена, умишлено пренебрегната, но никога унищожена. След смъртта обаче, когато човекът се отърве от тази „хижа“ (2 Петр. 1:13-14) и влезе във вечността, ще се изправи пред друга реалност. Тогава съвестта, т.е. съзнанието за добро и зло, изпъква с истинската си чистота. Това е моментът, в който изчезват „тук“ и „там“, „сега“ и „тогава“, когато земният ни живот се вижда като на длан. Той се превръща в неизменно настояще, в жива реалност – състояние на непосредствено преживяване на историческата реалност, на делата и простъпките от земния ни живот. Това е излизане от рамката на пространственото и времевото измерение, обединяване на миналото и бъдещето в неизменно настояще. Това е моментът на „съда“ – на непосредствената среща между Бога и човека, когато човекът е „гол“ пред Бога (Иов 1:21; Екл. 5:14; 1 Тим. 6:7), а и не само пред Него, но и пред останалите свои близки и далечни хора, пред ангелския свят. Това е моментът, когато човек не може да скрие нищо от никого, дори от себе си. Осъществява се казаното: „няма нищо тайно, което да не стане явно“ (Марк 4:22; Лука 8:17). Тогава и забравените дела от отминалия живот изплуват и се преживяват като настояще, непосредствено, стават видими от всички: родители, съпруг, съпруга, приятели. Това е часът на вътрешния съд, съдът на съвестта, на виждане не само на миналото, не само на стореното през живота, но и на това, което човекът е могъл и е трябвало да бъде. Човекът с изненада ще открие какви възможности за вършене на добри дела е пропуснал, за какво е бил предназначен житейският му път и как го е изпълнил или пропилял. Той ще трябва да отговаря пред съда на съвестта си и за доброто, което е могъл да извърши, а не го е извършил, според думите на св. апостол Иаков: „Грях ономува, който знае да прави добро, а не прави“ (4:17). И ако, срамувайки се, той се стреми да се скрие (Каин), т.е. не може да погледне в очите своите близки и приятели, то какво остава, след като се изправи пред светците, ангелския свят и Бога?
И ако на земята човекът прави всичко възможно да скрие своите простъпки: лъжи, изневери, богохулства и пр., т.е. много свои грехове, там, в отвъдното такава възможност няма.
Съдът, изобличението на съвестта вече е адът. Адът е състояние, не е временно положение. Затова и там няма възможност за покаяние (Лука 16:26), т.е. да бъдат произведени действия за промяна. Във вечността, както стана дума, няма минало и бъдеще, а има само настояще. Затова Църквата учи, че единствено тези, които са на земята, могат с молитвите си да подобрят състоянието на грешника. Адът, както и раят са свободен избор, направен от човека през земния му живот (Лука 16:19-31). А адът, от своя страна, не е нищо друго освен изолация – живот далече от Бога и ближните. Адът е липса на общение с Него, с близките, приятелите, невъзможността да ги „погледнем“ в очите. В края на краищата адът е невъзможността да се понесе Божията любов и любовта на близките ни. Нашите прегрешения, нашето его, срамът от лошите дела, които сме вършили и които не искаме да признаем, че са такива, са адът. Както царството Божие започва още тук на земята (Лука 17:21), така и адът започва още тук, в сегашния живот.
Потвърждение на това са думите на Жан-Пол Сартр: „Адът, това са другите“. Обратното за православния християнин би трябвало да бъде: „Раят, това са другите“. Това е състояние на жертвена любов, за която свидетелства Иисус Христос: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата (живота, б. Д. П.) си за своите приятели“ (Йоан 15:13). Тази любов е постигната от безчет християнски светци, а и обикновени вярващи, придобили безкористна и съвършена любов към Бога и човека [3].
Много образно и точно е описано това състояние в житието на св. Макарий Египетски. Когато веднъж св. Макарий вървял през пустинята, намерил на земята изсъхнал човешки череп. Светецът попитал черепа: „Кой си ти?“ – „Аз бях началник на езическите жреци, живеещи на това място“, отговорил черепът. „Когато ти, ава Макарий, изпълнен с Божия Дух се смиляваш над намиращите се в адски мъки и се молиш за нас, тогава получаваме малко облекчение“. – „Какво облекчение получавате вие и какви са вашите мъки?“, попитал светецът. – „Колкото е далече небето от земята – отвърнал със стон черепът – толкова е голям и огънят, сред който се намираме, който гори отвсякъде, от краката до главата. Така ние не можем да видим лицата си (курс. Д. П.). Когато се молиш за нас, тогава получаваме известно облекчение“ [4].
Бележки
1. Този абзац е преработен вариант на размишления, изложени в б. 27 на моята публикация Историята и Откровението в библеистиката. В сб. Теология и социум. С., 2013, с. 34.
2. От съ-ведати, т.е. със знание. Явно е, че етимологически основната идея е за съзнание (така е и в повечето европейски езици), но не за съзнание по отношение на външния свят, а за дълбинно, непосредствено, духовно, изначално дадено знание за добро и зло, което определя цялостния живот на човека, залага неговата ценностна система. Съвестта не трябва да се обърква като средство за познаване на доброто и злото със съдържанието, с което те се запълват, т.е. с разбирането за това какво е добро и какво е зло.
3. Вж. например: Антоний Сурожки, Началото на молитвата. Изд. Омофор, С., 2003, с. 19.
4. Житие преподобного Макария Египеского. http://podvorie-alexandria.ru/hagiography_Makarii_Egypt/ към 05.09.2014. Важно е да се отбележи, че в Православната църква изход от това състояние на безнадеждност се дава в тайнството Покаяние чрез изповедта. Като разкрива своите грехове пред Бога, при свидетелството на свещеника, човекът манифестира, разкрива себе си, заявява пред света какво е сторил. Той не крие греха си, а го показва и обещава да се бори, за да го преодолее. И когато отиде в отвъдното, грехът, вече като преодолян, като известен и показан пред хората и духовния свят, е изчистен, опростен от Бога. За това ясно свидетелства още Старият Завет: „Да бъдат греховете ви и като багрено, – като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, – като вълна ще избеля“ (Ис. 1:18). Ср. Алевизопулос, Протопрезвитер А., Православната църква. Нейната вяра, богослужение и живот, София, 2014, с. 108 нат.
Откъс от книгата на доц. д-р Димитър Попмаринов “Между вярата и разума. Първи въпроси”, ИК “Омофор” 2014
