Източното пеене или многогласната църковна музика?



В храмовете на Българската православна църква звучи два вида пеене, които огласяват богослуженията – източно църковно пеене и многогласната хорова музика.

Източното църковно пеене (псалтика) е едногласно и, макар че търпи различни промени във времето, е старото пеене на Църквата. То има характеристики като осмогласие [1], относителна тонова височина на нотите, с помощта на които обикновено се нотира (невми [2]), използване на фигури-формули, които са част от фонда на мелодическото му богатство [3].

Другият вид пеене е многогласното пеене. Както е видно и от името му, то е разписано на отделни партии (например тенор, баритон и бас). От там произхожда и наименованието на руското т.нар. партесно пеене. В Русия партесното пеене навлиза от Украйна през 17 в. Многогласното църковно пеене е пренесено у нас от Русия след Освобождението. В България то намира прием най-напред в крупните търговски и културни центрове Свищов, Русе, Пловдив, Шумен, София и др. [4]

В интерес на истината, източното църковно пеене е традиционната за нас, българите, църковна музика, докато многогласната музика е сравнително нова за нашите земи. Тъй като многогласието е свързано с друг тип нотация (петолинейна), с друга ладова система и с други елементи, то е било непознато за нас през Възраждането. В България „почти до средата на 19 в. липсва светска музикална култура и църковнопевческото [едногласно] изкуство у нас е единствената музикална област, способна да отговори на потребностите на зараждащата се българска нация от „висока наука”, както я нарича Неофит Рилски.” [5]

Трябва да се спомене, че са известни случаи от историята (а и от настоящето) поддръжниците на единия вид музика да отхвърлят другото музициране. Така например още с въвеждането на хоровото многогласно църковно пеене в Свищов към края на 70-те години на 19 в., то не е прието от някои, и това води до преустановяването му за известно време в църковната практика.

От друга страна, на фона на повдигнатия в края на 19 и първата половина на 20 в. музикологичен въпрос – кое е истинското българско църковно пеене (т. нар. „Болгарский роспев” открит в руски ръкописи от 17-18 в., или пък псалтикийното източно-църковно пеене) композитори от т.нар. „първо поколение” български композитори като Ангел Букорещлиев и Добри Христов отхвърлят източно-църковното пеене, считайки го за гръцко [6]. През 1872 г. възрожденецът Тодор Икономов, (когото Петър Динев нарича „отличен певец и познавач на източното пение” [7]) издава в Цариград псалтикиен сборник. Интересно е, че Икономов, който е бил отявлен родолюбец, публикува песнопения само на гръцки автори. Този факт показва, че той не е смятал тази музика единствено за гръцка [8].

Има едно сравнение, което се прилага към еретиците – че те със своите лъжеучения раздират хитона Христов [9], т.е. внасят разделение между вярващите, за които Той е умрял. Църковното пеене е дрехата, с която обличаме текстовете на богослужебните песнопения. Не бива двата вида пеене да се поставят в среда на изкуствено противопоставяне и конфронтиране. Разбираемо е, че всеки от нас, църковните певци, по различни причини има предпочитание към определен вид църковна музика.

Източното църковно пеене е древното пеене на Църквата, но не бива да се заклеймяват и многогласните хорови композиции, между които откриваме истински бисери на църковно-музикалното изкуство. Трябва да се спомене, че споменатият Тодор Икономов нарича многогласното европейско пеене „по-горне от въсточното”. Вярно е и това, че с материята на източното пеене са ангажирани хора, трайно свързани с Църквата (все пак усвояването на невмената нотация е нещо специфично), докато многогласната църковна музика се изпълнява и от хористи, които познават петолинейното нотно писмо (много по-универсално и познаваемо от невмите), но не винаги имат отношение към веровите въпроси.

С помощта на църковната музика ние „принасяме Богу хвалебна жертва, сиреч, плода на устните, които прославят името Му” (Евр. 13: 15). Не бива да изпадаме в ненужни крайности, защото в богослужебната ни практика тези две традиции съжителстват мирно почти 150 години. По думите на Русенския митрополит Неофит (днес Патриарх Български и митрополит Софийски): „Българската православна църква мъдро е решила да приеме и въведе в своята богослужебна практика и традиция както източното едногласно църковно пеене на Византия и православния Изток, така и хоровото многогласно пеене…” [10]. И двата вида музика имат своята своеобразна красота и уникалност. За овладяването и на двата вида музика се изискват специфични познания и умения. Впечатляващи са думите на един мой учител, който казваше, че съчетанието на двете практики е нашето голямо богатство. Когато в богослужението те са представени равностойно от отлично подготвени състави, които взаимно си партнират и допълват, въздействието върху богомолците е невероятно. Уви, у нас това не се среща често…

 

Бележки

1. В източното пеене се използва осмогласие, което е систематизирано от св. Йоан Дамаскин (8 в.) и няма общо със западното многогласие. Осемте църковни гласа се делят на първообразни (първи, втори, трети и четвърти) и производни от тях (пети, шести, седми и осми).
2. Невмите са специални нотни знаци, с които си служи едногласната музика. От двеста години насам (1814) се използва Хрисантовата невмена нотация, наречена така по името на един от създателите й – архимандрит Хрисант. Самата невмена нотация не определя точна височина на тона (както е в петолинейното писмо), а показва движението на мелодическата линия. До появата на първите възпитаници със западноевропейско музикално образование на Балканите невмената нотация се ползва за записване и печатане на певчески сборници с църковно и светско съдържание.
3. Фигурите-формули са трайно свързани тонови последования (вид музикални фрази), утвърдени във времето от поколенията музикотворци. Използването им е от първостепенно значение за изграждане на музикалната форма на едногласното църковно песнопение.
4. http://artstudies.bg/konkursi%20files/MLubenova_pdf/MLubenova_Avtoreferat.pdf
5. Славянски музикални ръкописи в Рилския манастир. Автори Асен Атанасов, Светлана Куюмджиева, Вася Велинова, Елена Узунова, Елисавета Мусакова. С., 2012, с. 13.
6. Срв. Кое е истинското българско църковно пеене? съст. Ю. Куюмджиев, Пловдив 2011.
7. П. Динев. Обширен възкресник с полиелеи, величания, катавасии и подобни. Превел от източни на западни ноти Петър Динев. Част втора, С., 1949, с. 13.
8. Срв. Ст. Хърков. За печатните църковнопевчески сборници от ХІХ в. и тяхната роля в музикалнокултурната практика на Възраждането. – Музикални хоризонти, 17-18, 1988, с. 38.
9. Христовият хитон е безшевна дреха, носена от Спасителя. Срв. Мат. 27:35 и Лук. 23:34.
10. http://www.bg-patriarshia.bg/index.php?file=church_music_tradition.xml

 

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ: