Молитвата – проверка, извор, движеща сила
"Молитвата е проверка за всичко, молитвата е извор на всичко; молитвата е движещата сила на всичко, молитвата е ръководител на всичко. Ако молитвата е правилна, всичко е правилно. Защото молитвата няма да позволи нищо да се обърка" (Св. Теофан Затворник).
Вероятно най-известното и основно определение за молитвата е, че тя е разговор с Бога. Макар това като цяло да е вярно, православното християнство гледа на молитвата като на нещо по-дълбоко дори и от "разговор".
Молитвата се разбира като съкровена среща с Бога. Когато се молим, се срещаме с Бога в сърцата си, в светилището на всички наши мисли, подбуди, мечти, емоции и тревоги. Това е място, където можем да споделим своето вътрешно "аз" без намесата на друго човешко същество, така пълно, както можем да споделим себе си с Господа.
Да влезем в това толкова лично и интимно място с Бога, изпълнени с вяра и любов, означава да почувстваме присъствието Му в живота си по най-дълбок и животворящ начин. В това място на сърцето ни вече не възприемаме Бога като съществуващ "там някъде", гледащ ни със снизхождение. Вместо това усещаме Неговото присъствие в нас, което раздвижва сърцата ни, ръководи действията ни и просветлява съзнанието ни.
Православната християнска вяра ни учи, че молитвата е най-естественото, което човек може да прави; тя е това, за което сме създадени. В рая Адам и Бог често са разговаряли. Едва след грехопадението сме започнали да се крием от Бога и сме избрали да не говорим открито с Него.
Човешките същества са създадени за молитва не защото Бог има нужда да Му се молим, а защото ние имаме нужда от тази връзка с Него; с Онзи, Който ни е създал, спасил от греха и смъртта и изливащ върху ни Своята освещаваща благодат. Без молитва няма живот, поне не в пълния смисъл на думата. Като човешки същества ние сме създадени за молитва точно, както сме създадени да дишаме или да мислим. Молитвата е част от уникалната ни природа; от всички Божии създания, само човешките същества могат да възприемат и взаимодействат както с видимата (физическата), така и с невидимата (духовна) реалност.
Молитвата е толкова важна в живота ни, че св. Григорий Назиански ни учи да "си спомняме за Бога по-често, отколкото дишаме". Първоначално тази задача може да изглежда трудна, може би и невъзможна. В интерес на истината, откриваме, че често най-голямата пречка за развитието на молитвения ни живот е липсата на доверие в самите нас и в това какво Бог може да направи за и с нас.
Често "сплашваме" себе си когато става въпрос за молитва. Мислим си, че занимаването с молитва е само за духовни "специалисти" – клирици, монаси, монахини. Чувстваме, че ако в нашия молитвен живот имаме нужда от усилия, сигурно не се молим, както трябва. Всъщност, това, че полагаме усилия да се молим, показва, че подхождаме към молитвата по правилен начин.
Но въпреки, че молитвата е – или поне би трябвало да бъде – естествена част от човешката ни природа, тя е и обучение, духовно упражнение. Светиите често сравняват молитвата с огъня. В началото този огън започва като малка искра в душата ни; в крайна сметка, ако подклаждаме пламъците с постоянни усилия да се молим, тази искра прераства в духовни пламъци – тези пламъци са горящият храст в душите ни, където ние, подобно на Мойсей, разговаряме с Бога.
За да подхранваме огъня на молитвата в душата си, трябва да вместим себе си в една редовна рамка или "правило" за молитва. Подобно на огъня, ако молитвеният ни живот остане неподдържан, той ще затихне и изстине. Колкото повече се молим, толкова по-смислен и съдържателен става духовният ни живот и желанието да се молим се увеличава.
Начините, по които се молим
В православната духовност разпознаваме два основни вида молитва: литургична (богослужебна) и частна. В нашата Църква и двата вида молитва се възприемат като обща дейност – те се извършват от вярващите като едно тяло, Тялото на Христа.
Очевидно е, че литургичната молитва е обща. Група братя и сестри във вярата се събират на едно място, за да поднесат химни и молитви на Бога. Въпреки това, дори и когато се молим насаме, ние не се молим сами. По-скоро присъединяваме гласа си към гласовете на безброй многото православни християни по света, които също издигат сърцата си в молитва към Бога по същото време. Християнството винаги бива преживявано като общност, а не като самотно занимание на отделни индивиди.
Литургичната и частната молитви са неотделими една от друга. За нас не е достатъчно да се молим сами, защото всяко човешко същество има вродена нужда да принадлежи към някаква общност. Освен това, нашето богослужение ни дава онзи ред и структура, от които се нуждаем, за да имаме стабилност в духовния си живот.
В същото време, литургичната ни молитва е наистина пламенна и живителна само, когато присъстващите са "хора на молитвата" и след богослуженията. Вярата ни не е само "неделна" и молитвеният ни живот не трябва да се случва само в неделя. Двата вида молитва – литургична и частна – взаимно се допълват и надграждат.
Както в богослужебната, така и в личната молитва, е важна последователността. Богослуженията имат определена структура от фиксирани и променящи се части. Въпреки, че частната ни молитва може да бъде "променяна според нуждата" и доста по-простичка, отколкото богослужебната, все пак ние я вписваме в ежедневието си. В личния си молитвен живот трябва да развием навика да се молим редовно, в определен час на деня. Този навик за редовна молитва се нарича "молитвено правило".
Първите киевски християни. Художник: Василий Петров (1880 г.)
Според древни християнски извори християните трябва да се молят три пъти на ден: сутрин, обед и вечер. По този начин пазим Бога в сърцата си през деня – след ставане от сън, в разгара на ежедневните си задачи и при подготовката за нощта. Тази регулярност е много важна, понеже в същността си молитвеният живот е постоянно помнене на Бога.
Светиите ни учат, че молитвите ни трябва да включват следните четири компонента, в този ред:
1 и 2) прослава и благодарност: основна цел на молитвата е да прославя Бога и да Му благодари за големите Му благословения – както знайни, така и незнайни.
3) изповядване на греховете: молим Бога за прошка за моментите, когато не оправдаваме живота, към който Той ни призовава.
4) прошение: молим Бога да бъде милостив и да приема молбите ни за другите и за нас самите.
Тази подредба ни помага да помним, че Божиите благословения ни се дават не защото сме ги спечелили, а въпреки несъвършенствата и грешките ни. Също ни помага и да избягваме да гледаме на Бога като на духовно "пиколо", Който само отговаря на поръчките ни – молитвата за собствените ни нужди е последното нещо, за което се молим, а не първото.
За да бъдат ефикасни, молитвите не трябва да бъдат дълги или сложни. Някои от най- силните молитви в историята са представлявали изречения от по няколко думи. Разбойникът на кръста просто казал: "Спомни си за мен, Господи, в царството Си", за да чуе Иисусовото обещание: "Днес ще бъдеш с Мен в рая".
Когато в живота си се опитвате да развиете навик за ежедневна молитва, помнете, че е много по-добре да прекарвате всеки ден по пет минути в лична молитва, отколкото да "спестявате" времето и да прекарате 35 минути в молитва веднъж седмично.
По книги ли да се молим или да използваме собствени думи?
Много вярващи изпитват голяма любов към молитвите в нашите молитвеници. Там са събрани много молитви, написани в различни исторически периоди за различни ситуации, часове от деня и нужди.
Една от най-любимите молитвени книги в Православната Църква е "Псалтир" в Стария Завет. Псалмите ни предлагат начин да излеем различния си житейски опит – както добър, така и лош – в молитва, използвайки много поетичен и богат език. "Псалтирът" е толкова важна книга, че ще откриете как псалмите се използват във всяко богослужение или молитвено правило.
Писаните молитви могат да бъдат източник на мъдрост и утеха. Има обаче и хора, които чувстват, че написаните молитви не пасват напълно на личния им "глас". За тях спонтанната молитва е важна част от личния им молитвен живот. В спонтанната молитва няма нищо лошо. Единственото предупреждение по отношение на нея е, че съдържанието на такива молитви може да противоречи на вярванията и практиките на православната вяра. Например, не можем да се молим, след като умрем Бог да ни прероди в по-добър човек, понеже Църквата не вярва в прераждането.
Подходът на православното християнство към писаните и спонтанните молитви е умерен. Писаните молитви наистина са съкровищница на християнската духовна проницателност, храна и водителство. Но в същото време, дори и нашите молитвеници ни съветват да отделяме време да се молим със собствени думи. Има място и за двата вида молитва, писаната и спонтанната, като едната допълва другата.
В Евангелието Иисус ни дава следното предупреждение за молитвата: "А кога се молите, не говорете излишно като езичниците; защото те мислят, че в многословието си ще бъдат чути" (Мат. 6:7). Въз основа на този стих някои християнски групи учат, че Бог не се радва на писани молитви; вместо това, казват те, всяка молитва трябва да бъде спонтанна. Това схващане обаче няма смисъл, защото два стиха по-надолу виждаме Иисус да дава на учениците Си конкретна молитва, която да използват: "А вие се молете така: Отче наш, Който си на небесата… " (Мат. 6:9-13).
Въпросът, който Иисус поставя, не е предварително зададената молитва срещу спонтанната, а по-скоро как подхождаме към молитвата. В Матей, 6-та глава, Иисус също така ни учи: "А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве". Светиите ни учат, че думите "влез в скришната си стая" имат двояк смисъл.
Първо, "влез в скришната си стая" означава да не биеш на очи, когато се молиш. Не използвайте молитвата, за да покажете на другите: "Вижте ме всички! Аз се моля! ТОЛКОВА съм свят!"
Второ, "влез в скришната си стая" означава да спрем да се разсейваме, докато се молим. Цялото ни внимание в този момент трябва да бъде обърнато към молитвата. Не можем просто да бръщолевим молитвени слова, докато умът ни скита другаде – по плановете ни, по някаква песен, чута по радиото, по разговор, който се води около нас, по голямия снощен мач. Трябва да се съсредоточим върху това, което казваме.
Независимо дали се молим, използвайки думи от молитвеника или собствени слова, най-важното е да полагаме усилия да го правим правилно. Никой не обича да води разговор, знаейки, че другият не му обръща внимание. Ако не бихме си позволили да го правим с друг човек, то трябва да се постараем да не го правим и с Бога. По простата причина, че Той не заслужава по-малко внимание или по-лековато отношение.
Иисусовата молитва
Една от най-важните молитви в православната традиция е "Иисусовата молитва". Тя не е дълга или сложна, само тези думи: "Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене, грешния". Някои я скъсяват още повече: "Господи, Иисусе Христе, помилуй ме."
Иисусовата молитва става известна в манастирите чрез движението, познато като "исихазъм" или начина да се молиш в тишина. Идеята на исихазма е, че само когато сме усмирили сърцата и телата си, можем да бъдем напълно отворени за животворното Божие присъствие. Тялото трябва да бъде утихнало от своите мании, принуди, зависимости, а сърцето – освободено от странствания насам-натам, в търсене на това да се занимава с нещо – забавление или удоволствие.
Иисусовата молитва се използва като рефрен на молитвеното съзерцание. Чрез продължителното й използване практикуващите я откриват, че я казват спонтанно, почти по същия начин, по който понякога откриваме, че без нашето съзнателно усилие в главата ни звучи някаква мелодия. На най-високото ниво практикуването на Иисусовата молитва води до интимна среща с Бога, чрез видение на това, което се нарича "нетварна светлина".
Евангелията ни разказват, че малко преди Разпятието Си, Иисус взел апостолите Петър, Яков и Йоан на върха на планината Тавор. Там те видели Иисус в чисто бели дрехи, сияещ с блестяща светлина, толкова ослепителна, че не можела да се гледа (вж. Мат. 17:1-9, Марк. 9:2-13, Лук. 9:28-36). Тази светлина била проява на Иисусовата Божественост. Това е светлината, която много напредналите в практикуването на Иисусовата молитва срещат, когато казват молитвата.
Звучи впечатляващо и може би привлекателно. Това обаче не е най-важното, което преживяваме – или не преживяваме – докато казваме Иисусовата или която и да било друга молитва. Това, което наистина има значение е да се молим със съзнанието за истинското значение на думите, които изговаряме и да се опитваме да задържим възможно най-дълго вниманието си в тях, докато се молим.
Най-важната част в Иисусовата молитва е Името на нашия Спасител. Светиите ни учат, че самото споменаване на Иисусовото Име кара демоните да побягнат. Иисус Христос е Бог, Който ни разкрива Себе Си. Бог не е далеч и отделен от нас. Той ни обича толкова много, че дойде да стане един от нас, чрез Своя Единороден Син и ни позволява да се обръщаме към Сина Му с първото Му Име, наричайки Го "Иисус".
Повтарянето на името на Иисус Христос, Божия Син, е много мощен инструмент в духовния ни живот. То ни позволява да достигнем до Бога по много пряк начин. Ние не казваме просто: "Ей, някой, който си там, чуй молитвата ми". А казваме конкретно: "Господи, Иисусе Христе, Сине Божий", чуй молитвата ми. Всъщност, името "Иисус" означава "Господ е спасение".
Призовавайки Иисусовото Име, ние Го наричаме "Господ" – "Господи Иисусе Христе…". "Господ" (господар) е почетна титла. В миналото този, който е бил господар, е имал власт над хората. Да наречем Иисус наш Господар означава да се поставим под Неговата власт. Иисус е Господарят на живота ни и с молитвата ние се съгласяваме да следваме учението Му, да правим това, което Той иска от нас, да живем по начина, който Той ни показа. Накратко, ако Иисус е нашият Господ, Той ни ръководи.
Другото важно нещо в Иисусовата молитва е призивът за Божията милост. Признавайки че сме съкрушени и грешни, ние се молим с думи, които се срещат твърде често в Евангелието – "помилуй ме". Никой не е "достоен" за Божията благодат, няма никакви "необходими изисквания", които ни "дават право" на Божиите благословения. Получаваме Божиите благословения единствено поради Неговата велика и изобилна милост. Божествената милост е отправната точка на целия ни живот. Ако Бог не беше милостив, дори нямаше да съществуваме.
Иисусовата молитва е станала толкова важна, толкова обичана, че в крайна сметка е намерила място във всяко богослужение под различна форма. Най-добре познатата от тях е отговорът "Господи, помилуй" в нашите ектении. "Господи, помилуй" е кратката форма на Иисусовата молитва.
Независимо дали я пеем или я изричаме тихичко насаме, Иисусовата молитва е украшение на нашата духовна традиция. По-горе споменах, че молитвите не трябва непременно да са дълги, за да бъдат ефективни. Казвайте думите на Иисусовата молитва с ясно разбиране, внимание и искрено сърце; казвайте ги често – и ще откриете как Бог действа в живота ви, както никога досега.
Молитвата като мълчание
Бог винаги се опитва да привлече вниманието ни. Иска да се обърнем към Него, да Го послушаме, да започнем да общуваме с Него. Той не ни се натрапва, но винаги ни насърчава, в очакване да Му отговорим с любящо внимание. Ако обърнем внимание, ако слушаме, ще чуем как Бог ни говори в живота. Молитвата е колкото слушане на Бога, толкова и разговор с Него. В действителност, слушането е дори по-важно от говоренето.
Един от начините да слушаме Бога в молитвите си е чрез четене на Свещеното Писание и друга духовна литература. В частната си молитва можем да изберем един пасаж, да го прочетем и да помислим известно време над прочетеното. Докато размишляваме над пасажа, се опитваме да разберем конкретни изречения, фрази или думи, които привличат вниманието ни. Някои хора могат и да записват впечатленията си в тетрадка за бъдещи разговори с духовния си отец.
Второто средство за слушане на Бога в молитва е чрез мълчание. Мълчанието е нещо, което кара мнозина от нас да се чувстват некомфортно. Изпълваме дните си с шумове от айподи, телевизия, радио. За някои хора най-страшните моменти са нощем, преди да заспят, когато всичко, което имат, е тишината и мислите им. И все пак, Бог често говори с нас не в гръмотевични бури и ослепителни светкавици, а с тих и нежен глас шепне на сърцата ни (вж. например в 1 Цар. 19:11-13).
Светиите ни учат, че докато казваме молитвите си трябва да отделяме време да спрем и тихо да поседнем, просто да бъдем в Божието присъствие. Преподобните отци и майки на нашата Църква казват, че молитвата е като летяща птица. Когато птицата е в небето, тя пляска с криле, докато достигне определена височина и спира да пляска, когато започне да се плъзга напред. Думите на нашата молитва са духовните ни криле. Ще дойде момент в нашата молитва, когато думите вече няма да са необходими и можем да спрем да говорим и да летим в мълчание, като позволим на Божието присъствие да ни държи по време на полета.
Молитвата е разговор. Тя е двустранно динамична. Както всички знаем, трудно е да се каже, че сме имали "разговор" с някого, ако едната страна е монополизирала времето, без да даде на другата страна шанс за включване. За да може молитвата да бъде наистина от полза за нас, освен да говорим на Бога, трябва и да слушаме това, което Той ни казва.
Призив за молитва
Понякога си мислим, че ако духовният ни живот не "се чувства добре", то поради някаква причина молитвите ни не действат. Независимо от това как се чувстваме, всяко време е подходящо за молитва. Започваме оттам, където се намираме емоционално и духовно. Отиваме при Бога такива, каквито сме, доверяваме се, че Той е готов, желае и може да прости грешките, съмненията и раните ни и да ни издигне над тях.
В същото време, трябва да внимаваме да не си помислим някога, че вършим "достатъчно добро" в живота си и че можем да бъдем освободени от това да се молим. Христос не ни е призовал да бъдем "достатъчно добри", а ни е призовал да бъдем съвършени. Борбата за това съвършенство е усилие за цял живот; усилие, което не можем да извършим сами, а само със или чрез Бога – Този Бог, Който познаваме лично чрез молитва.
В божествената литургия чуваме поканите: "Да издигнем сърцата си нагоре" и: " Да благодарим на Господа". Тези два призива обобщават средоточието на човешкото съществуване. Когато издигаме сърцата си към Бога, ние Го прославяме за всичко, което е направил за нас – за това, което знаем и за онова, което не знаем. Когато вършим това, лицето на Бога, Твореца, Спасителя и Осветителя на живота ни, блести в нас, а чрез нас – и в света. | www.pravmir.com
Превод от английски: Алексей Стамболов
Следвайте ни
Ако молитвата е разговор с Бога, както твърди православната пропаганда, тогава следва да очакваме отговор, особено ако молитвата ни е изстрадана в сърцето. Откъде следва да дойде този отговор – чисто логически? Първо, от словата и делата на Божия посредник, каквъто е попа, който следва да се ангажира с нашата молитва и дори сам да я произнесе и да се застъпи за нас пред Бога. Второ, от последвалата събитийна ситуация, в която различни хора ни донасят Божия отговор. Трето, от свръхестествени откровения и знамения, в това число и от благодатните съновидения. Проблемът обаче е защо праведните и достойни молитви на вярващите не получават адекватен отговор от Бога, дори и след като са минали дълги години от молитвословието на човека. Затова посредникът носи отговорността да ни разтълкува какви са Божиите намерения спрямо нас и да ни казва за какво да се молим, а не само технически да требничи според прищевките и капризите на хората-молители.
http://chureshki.wordpress.com/
Мутри на Атон – http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2011-04-17&article=364594