Новата книга на ИК „Омофор“ дава ясен ориентир за автентичното учение на Православието
Авторът на новата книга „Православната църква – нейната вяра, богослужение и живот“ на издателство „Омофор“ е един от големите изследователи и специалисти в областта на сектите и ересите в Гърция – протопрезвитер Антоний Алевизопулос. Книгата дава ясни ориентири сред изобилието от идеологически течения, множеството съвременни религиозни групи и употребата на християнските понятия, нямаща нищо общо с автентичното им значение. Трудът на гръцкия изследовател представя в синтезиран вид православната вяра в нейния непосредствен контекст на богослужение и духовен живот. Представяме ви откъс от книгата…
Християнската истина
Празнотата в човека, който търси спасителната истина, се запълва от Църквата. Християнинът не търси човешка истина, рационална истина, идея или някакъв вселенски разум, наречен бог.
Той търси истина, която да надхвърля ограниченията на човека и цялото творение. Нещо повече, той търси Бога, Който лично би общувал с него и това би било общение на любов, т.е. християнинът търси Бога, Който е личност.
За християнина познаването на Бога има особена и различна значимост. Това не е просто цел на рационален подход или безпристрастно изучаване на началата на вселената, изключващо всякакви лични отношения. Християнското познаване на Бога е лично общение между Бога и човека, общение, засягащо цялото съществувание на човека, а не нещо, свеждащо се само до неговите рационални способности.
Следователно „познанието“ според християнското разбиране не е продукт на рационална дейност, отделна от любовта; и наистина, в Свещеното Писание терминът се използва, за да изрази пълнотата на междуличностните отношения в рамките на брака (Бит. 4:1). Такова общение не заличава човешката личност, не я разтваря в някакъв „вселенски“ принцип; напротив, то я пази! Чрез това общение смъртният човек преминава отвъд състоянието на тварност, т.е. на своята сътвореност, и участва в живота на несътворения и вечен Бог.
Човекът обаче не може да осъзнае тази трансцендентност посредством собствените си способности и потенциал, които по необходимост са ограничени до сферата на сътворената реалност. Самата природа на човека е непреодолима пречка, която прави невъзможно неговото преминаване отвъд или „възнасяне“ и доближаване до Бога. Онтологична бездна, т.е. непреодолима пропаст между Божията и човешката същност, разделя човека от Бога. Човекът не може да премине отвъд тази пропаст.
Но това, което човек не може да направи, Бог прави от любов към Своето творение: Той „слиза“ или по-скоро „снизхожда“, т.е. Той се приспособява към състоянието на човека, преминава отвъд пропастта, разкрива Себе Си на Своето творение и предлага на човека възможността за истинско общение на любов, за истински живот.
Християнското познание за истината, т.е. вечният живот, е и остава най-големият дар от нашия любящ Небесен Отец. То не е резултат на човешките ни усилия. Това, което Бог ни предлага, не се определя от нашите стремежи. Това е плодът на Божията свобода и любов. Той ни се дава даром и ние винаги трябва да го приемаме с благодарност. Никой не може да принуди Дарителя да направи своя дар.
При това Бог не нарушава човешката воля. Той оставя човека сам свободно да прави своя избор. Той му позволява да отвърне с любов на Неговата любов или да я отхвърли. Този избор обаче не е само въпрос на рационалната страна на човека, т.е. рационалното обръщане към Бога от страна на човека не е достатъчно. Човекът трябва да участва всецяло. Нужно е осезаемо доказателство за цялостно обръщане към Бога, което включва неговата борба за духовно пречистване, изпълняване на Божиите заповеди. Без това най-основно изискване е невъзможно да откриеш Бога:
„Защото неправи умувания отдалечават от Бога, и изпитването на силата Му ще изобличи безумните. В лукава душа няма да влезе премъдрост и няма да обитава в тяло, което робува на греха; защото Светият Дух на премъдростта ще се отдалечи от лукавство, ще се отвърне от неразумни умувания и ще се засрами от приближаващата се неправда“ (Прем. Сол. 1:3-5).
Свободното упражняване на божествените добродетели става в сферата на Божията любов и отдалечава човека от състоянието на самодостатъчност. Като се покорява и изпълнява Божиите заповеди, човек смирява тялото и ума си, осъзнава, че сам не би могъл нито да тръгне, нито да продължи по пътя на истинското богопознание. Целият му живот се превръща в призив към Бога. Тогава Бог снизхожда и дава на човека благодатно познание за Себе Си. Човек става съ-участник в тази благодат, която е дар Божи и се нарича нетварна божествена енергия. Разбира се, благодатта не е тъждествена с Божията същност. Божията същност остава непостижима и неразбираема за човека. Благодатта обаче извира от Божията природа и не е сътворена, а е нетварна. Ето защо Божието благоволение е знак за човека за истинско познание за Бога, вечен живот и спасение. Такава е християнската идея за богопознанието.
За да могат верните да достигнат до това спасително познание, е нужно да „преклонят глава“, да се покорят в любов пред милостивия Господ. Точно по тази причина, когато свещеник отслужва литургия, той първо призовава „Преклонете главите си пред Господа“, а после се моли:
„Благодарим Ти, Царю невидими, Който с неизмеримата Твоя сила си създал всичко и по множеството Твои милости всичко си привел от небитие в битие. Сам, Владико, погледни от небето на преклонилите главите си пред Тебе, защото не ги преклониха пред плът и кръв, но пред Тебе, Великия Бог…“
Благодарение на християнското разбиране за истината и знанието животът на човека придобива по-дълбок, по-истински смисъл и посока. Достатъчно е само човек да приеме „знанието“ за Бога като най-ценното съкровище на живота си и правилно да го търси. Тогава Божията благодат ще го докосне и копнежът му по Бога ще стане тъй голям, че нищо няма да може да застане между него и Бога или да го отдели от Божията любов:
„Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли, или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч? както е писано: „заради Тебе весден ни умъртвяват; смятат ни като овци за клане“. Но във всичко това одържаме преголяма победа чрез Оногова, Който ни възлюби“ (Рим. 8:35-37).
Този е пътят, който са следвали светите мъченици на нашата Църква; така се пее и в църковното песнопение:
„Вас, всехвални мъченици, ни скръб, ни притеснение, ни глад, ни гонение, нито рани, ни свирепост на зверове, ни меч, нито огън можаха да ви отлъчат от Бога; с любов повече към Него, подвизавайки се като в чужди тела, смъртта презряхте…“
Из книгата на протопрезвитер Антоний Алевизопулос “Православната църква – нейната вяра, богослужение и живот”, ИК “Омофор” 2014 г.
