Спасението в Преданието на Православната църква
Представяме ви лекцията на тема „Спасението в Преданието на Православната църква”, изнесена от сръбския свещ. Александър Джаковац, придружена с дискусия по актуални въпроси на вярата. Лекторът е преподавател в Православния богословски факултет на Белгардския университет. Лекцията е организирана от Горнокарловачката епархия на Сръбската православна църква през 2008 г.
Избрахме заглавието на темата да бъде Спасението в Преданието на Православната църква, което, естествено, е много широко, тъй като нашето спасение е същност на нашата вяра. За да разберем какво изобщо значи спасението в православното Предание, първо трябва, доколкото е възможно, накратко да изясним самото понятие за Бога. Когато говорим за Бога, от само себе си се разбира, че знаем за какво става дума, но в действителност, изучавайки богословие и философия, можем да видим, че и най-големите умове на този свят са се препъвали, когато е трябвало да обяснят понятието за Бога. За да бъдат нещата още по-сложни, в нашето християнско предание всъщност не познаваме просто някакъв Бог, нито в нашите молитви и нашето богословие говорим просто за някакъв Бог. Когато говорим за Бога, когато изповядваме вярата в Него, ние говорим за Бог Отец, Бог Син и Бог Дух Свети, следователно, говорим за Светата Троица. Когато изповядваме вярата при Кръщението и на светата Литургия, казваме, че вярваме в един Бог Отец, не само в един Бог, но и в един Бог Отец, а след това и в Сина, и в Светия Дух. И така, виждаме, че нашата вяра в Бога се различава от тази на нехристияните, както и от тази на хората, които имат някаква своя лична, индивидуална вяра, които вярват в Бога като в някаква висша сила, някаква енергия или нещо друго подобно. Когато разсъждаваме за Бога или когато си спомняме какво са говорили за Него великите мъдреци, тогава виждаме, че те действително са били прави, когато са казали, че Бог не е познаваем и по Своята природа е толкова различен от нас, че ние наистина не можем да разберем – и не само не можем да разберем, както казва в своя „Тимей” великият Платон, но, както го поправя свети Григорий Богослов – не можем дори да си представим какво е Бог по Своята природа.
Отците на Църквата, когато ни учат за това и когато говорят за Бога, използват така наречения апофатичен език, което значи език на отрицанието, където всички понятия, с които се говори за Бога, се отричат. Да кажем, че сме свикнали да казваме, че Бог е добър, Бог е вечен, Бог е праведен, но както казва свети Дионисий Ареопагит, „не е достатъчно да кажем, че Бог е благ, а че Той е и преблаг”. Това, както се превежда от гръцки език, не значи, че ето, ние знаем какво е добро, а Бог е повече от това – не, но това, че Бог е преблаг, значи, че нашето разбиране за добро изобщо не може да опише тази реалност, която наричаме Бог. Защо е така? Защото нашето познание – всичко, което познаваме, всичко, което разбираме, произлиза от този свят. Ето един прост пример: когато видим някое дърво, ние веднага разбираме, че това е дърво, въпреки че никога преди това не сме го виждали. А как разбираме това? Разбираме го, защото имаме опит, който ни учи как трябва да изглежда дървото, че то трябва да има стъбло, листа, клони и т. н. И други предмети, и не само предмети, но и абстрактни понятия, като „добро“, „зло“, „правда“, „неправда“ – всички тях познаваме въз основа на нашия опит, а нашият опит е опит на сътворения свят; на сътворения свят, съществуващ в две координати, а това са координатите на пространството и времето. Всичко, което познаваме, всичко, което можем да си представим, се вписва в тези граници на пространството и времето, а Бог съществува в някакви други координати, които излизат извън тези наши координати и ги надхвърлят – и не само ги надхвърлят, но и изобщо не се докосват до тях. Бог не е времево и пространствено същество, а целият наш опит, цялото наше знание, се отнасят до времето и пространството. От това следва, че нищо не можем да знаем за Бога. А тогава как да вярваме в Него, ако нищо не можем да знаем за Него? За да разберем това, предварително трябва да знаем, че в православното богословие различаваме два вида знание. За да стане по-ясно това, отново ще ви дам пример от нашия свят. Когато познавате някой човек, вие можете да го опишете въз основа на неговите физически свойства, на неговите психически характеристики и на различни данни за него, които знаете. И действително, когато някой ви попита познавате ли този човек, вие ще кажете, че го познавате – че той е висок толкова и толкова, има такава и такава коса, такива и такива очи, че е умен, или глупав, добър или лош, или можете да го опишете по някакъв друг начин, защото познавате този човек. Това е един вид знание, но когато обичате някого, например човек от вашето семейство, познавате и него, но по по-различен начин. Именно, ако се случи нещо на някого от многото хора, които познаваме – например ако някой политик изчезне или му се случи нещо, ние, като християни, ще кажем: лошо е, ако му се е случило някакво нещастие, но това всъщност няма да ни засегне особено. Но ако се случи нещо и изчезне някой, когото обичаме, това ще бъде една съвсем различна загуба, по един съвсем различен начин ще познаем, че този обичан човек вече го няма. Разликата е очевидна от това, че единия от двамата души сме обичали, а другия не. Затова в православното Предание различаваме знанието като интелектуален процес и знанието като любов. Наистина, това, което интелектуално можем да кажем за Бога, е много стеснено и ограничено, но затова пък можем да кажем много от любов.
Това, че Бог е Отец, Син и Свети Дух, познаваме от Неговата любов, защото Той Сам ни се е открил, Сам ни е показал това и Сам ни го е съобщил. Но пак не защото ни го е съобщил рационално, изпратил ни е някаква книга, в която е описал това, или някой философски трактат, в който го е обяснил, а защото фактът, че Бог е Света Троица – Отец, Син и Свети Дух – се познава от опита, който имаме от общуването с Него. А този опит, братя и сестри, винаги е литургичен опит. На Литургията, която всъщност представлява нашето живо общуване с Бога, ние познаваме Бога като Света Троица, Бог ни се открива като Отец, Син и Свети Дух. Въпреки че наистина не можем да кажем много за природата на Бога, все пак ние със сигурност знаем, че Бог е Света Троица тогава, когато сме в любов с Него, когато живеем в тази любов. Затова, когато попитали свети Василий Велики откъде знае, че е истина това, в което вярва, той отговорил, че знаем дотолкова, доколкото вярваме, и вярваме дотолкова, доколкото знаем; следователно вярата, която всъщност е осъществена любов, не предшества знанието, нито знанието предшества вярата, но това са два успоредни процеса, както, в края на краищата, е в нашия свят. Пак се връщам на нашия свят, въпреки че нашите отношения с Бога, естествено, не могат да се сравнят с отношенията ни с този свят. Но това са примери, които Сам Господ е давал, примери от този свят, същото са правели и светите отци.
В този свят можем да обичаме някого дори ако неговата телесна природа престане да съществува, както става при смъртта. Когато умре някой, когото обичаме, неговата телесна природа, неговият телесен състав се разпадат и изчезват. След определен брой години може да не останат и неговите кости, но въпреки че природата на този, когото обичаме, е изчезнала и вече не можем да разговаряме с него, не можем да го видим, да го докоснем – въпреки това не е престанало да съществува общуването на любовта, което сме имали с починалия. И тази любов прави така, че човекът, когото обичаме, да бъде, и често е, по-реален и присъстващ, отколкото други хора, които физически са тук, но които не обичаме. И наистина, виждате, че когато сте някъде на улицата, хората минават край вас, те са тук, но в действителност не ги забелязваме, а от друга страна, този, когото обичаме, макар и да изчезне физически, той винаги е тук и винаги присъства, много повече, отколкото всички онези, които физически са тук. Това е силата на любовта, която се проявява и в нашия свят, естествено, несъвършено и като сянка, и много повече ще се прояви в бъдещото Царство Божие.
Казахме няколко думи за Богопознанието, което е тясно свързано с нашата тема за спасението, защото, както виждаме, да знаеш, значи да бъдеш в отношение с някого, съответно да обичаш. Да познаваш Бога, значи да бъдеш в общение с Него. Не съществува начин, нито възможност обективно да познаем Бога. Човека можем да познаем обективно – височина, тегло, психически характеристики, можем да анализираме състава на неговата кръв, да определим коя кръвна група е и т. н. Различните науки могат обективно да изследват човека, но Бога не можем да изследваме обективно, няма мерило, с което можем да измерим Бога, няма параметри, по които можем да Го съберем, нито физически, нито мисловни; единственият начин да познаем Бога е онзи, другият начин – на познанието чрез любовта.
Този Бог, Който е Света Троица, сътворява света, сътворява всичко съществуващо, сътворява космоса и накрая сътворява човека като венец на цялото творение, и то с една-единствена цел: човекът да бъде свободен и да бъде този, който свободно ще влезе в общение с Бога. Затова там, в Свещеното Писание, се казва, че Бог сътворява човека по Свой образ. Мнозина са се питали какво е Божи образ в човека. Свети Григорий Нисийски отговаря, че именно свободата е Божият образ и икона в човека. Бог сътворява човека като свободно същество, но не го сътворява съвсем от нищото, а го сътворява, както е казано в Свещеното Писание, от земна пръст, от елементите на този свят, за да може всъщност човекът да бъде разумно, свободно същество, което е представител на целия свят. Затова Божието намерение за първия човек е било той да влезе в общение с Бога и този човек и целият свят да съществуват вечно, и то върху основите на свободата, защото, да не забравяме, че свободата е първото и най-важно предварително условие за любовта.
И това отново виждаме в нашия свят: хората могат да ви накарат да направите всичко, абсолютно всичко, с изключение на това да заобичате някого. Могат да ви накарат да кажете нещо, да направите нещо, но никой не може да ви накара да обичате някого, затова отците казват, което е парадоксално, че Бог може всичко, освен да накара човека да Го обича. Самият Бог е оставил това във властта на човека: любовта, която се проявява като свобода, и единствено по този начин. Впрочем човекът, както знаем, не е избрал общението с Бога (и това всъщност ни казва библейската история за всеизвестната ябълка), а си помислил: Бог не ми трябва, аз мога без Бога, мога въз основа на този свят, който ме заобикаля, да живея вечно. И без Бога ще живея вечно, сам за себе си. Това била голяма заблуда. Когато човекът направил това, смъртта, която дотогава била само възможност, станала реалност. И то не така, че Бог убил човека: Бог не е убил човека, защото наистина в Свещеното Писание се казва как Бог се обръща към човека: в онзи ден, в който вкусиш, бездруго ще умреш. Не му казва: в онзи ден, в който вкусиш, ще те убия, а му казва за последицата: ще умреш, защото ще се отделиш от Мене, своя Творец. Както ако лозата се отдели от своята пръчка, ако се отсече от своя корен, изсъхва и умира, така и ти, човече, ако се отделиш от Бога, ако се отделиш от своя Творец, ще умреш, защото нямаш в себе силата да живееш вечно. Впрочем човекът не повярвал на Бога, но се отделил от Него и казал: не ми трябваш. Човекът използвал своята свобода, но така, че тази свобода представлявала смърт за него и не само за него, но и за цялата природа, която била подчинена на човека. Затова апостол Павел казва: Оттогава цялата природа стене и трепери, чакайки да се явят синовете Божии, които ще я избавят. И както казва свети Атанасий Велики, „съществувала опасност цялото творение да изчезне, защото основата на творението е нищото, тъй като Бог сътворява света от нищото, и ако се отдели от Бога, тогава къде ще отиде?“ Между другото Господ, не желаейки онова, което Той е сътворил, да изчезне и погине, не се отказва от спасението на света и човека. Но това спасение трябва да бъде въз основа на свободата, то не може да бъде наложено, защото знайте, че в какъвто и рай да ни постави Бог, ако това не е раят, който ние сами сме избрали, за нас той ще стане ад. Не съществува рай, в който човек би могъл да бъде вкаран насила, ако той не желае това. Затова там, в Откровението, Господ казва: Ето, стоя и чукам на вратите на вашето сърце, и който иска, ще отвори, и ще вляза и ще вечерям с него. Да, но само който иска, ще отвори вратите на своето сърце на Господа, нашата добра воля е предварителното условие, без което не може. Бог не се отказва от спасението на човека, но продължава Своето дело, което е описано в Стария Завет. Чрез пророците, чрез боговдъхновените хора Бог подготвя света за едно събитие, предвидено още преди сътворението на света. А това е едно наистина неизказано събитие: да се състои пълното съединение на Бога с човека, Бог да бъде Този, Който ще направи решителната крачка, защото, както казахме, между Бога и човека съществува огромна пропаст, човекът е сътворен, а Бог е несътворен, човекът и светът са временни и крайни, а Бог е безкраен. Разликата е огромна. Човекът и светът живеят във времето и пространството, а Бог не живее в рамките на времето и пространството. С никакви свои усилия човек не е могъл да стигне до Бога. Нито с подвиг, нито с пост, нито с молитва, нито по какъвто и да било друг начин е могъл да стигне до Бога. Затова е било необходимо Бог да бъде Този, Който да направи решителната крачка, Бог да бъде Този, Който да дойде и да стане Човек.
И точно това станало. Син Божи, второто Лице на Света Троица, по благословение на Бог Отец и със съдействието на Дух Свети, става Човек във времето. Ражда се от Пресвета Богородица и поради това, че става истински Човек и истински Бог, се нарича Нов Адам. Онова, което старият Адам не е искал да направи, ето, сега го прави Новият Адам, Той, тоест Иисус от Назарет, сега принася Самия Себе Си и целия свят на Бог Отец. Той е, Който прави това, което Адам не е искал да направи. Затова и Неговата майка, Пресвета Богородица, наричаме Нова Ева, защото както старата Ева казала на Бога: не Ти вярвам и не искам да Те послушам, така Пресвета Богородица, когато чува гласа на архангел Гавриил и думите: Ето, Ти ще заченеш и ще родиш Син, казва: Как ще стане това с Мене, когато Аз мъж не познавам, а той отговаря: Силата на Дух Свети ще Те осени, и ти ще заченеш и ще родиш Емануил, което значи: с нас е Бог. А тя, въпреки че не разбира как може да стане всичко това, отговаря: Ето рабинята Господня. И това свободно „ДА“ на Пресвета Богородица отменя онова „НЕ“, което изрекла Ева; и онова „ДА“ на Господ Иисус Христос в Гетсиманската градина (когато казва: Отче, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, но не както Аз искам, а както Ти) отменя онова „НЕ“ на стария Адам. И нашият Господ приема да бъде роден от жена – Той, Който е несътворен Бог, приема да живее нашия живот, да бъде подобен на нас във всичко, освен в греха (който и не е от нашата природа, а от злата воля), приема да бъде бит, да бъде унижен, да бъде заплюван и поругаван; и накрая приема да бъде разпнат на Кръста, и то до смърт, да умре, да бъде положен в гроб. Действително, Господ приема всичко това единствено за да съедини несътворената и сътворената природа, да съедини нас и целия свят с Бога, за да можем да придобием вечен живот. И именно Неговото Възкресение не е нищо друго, освен едно велико потвърждение, че това наистина е така. Защото Господ възкръсва, става от мъртвите, земята се разтърсва, показвайки с това, че Той наистина е възлюбеният Син на Бог Отец, Когото смъртта не може да задържи – и действително ни разкрива, че ако имаме общение с Него – Христос, имаме общение със Самия Бог.
Господ ни предава светото Тайнство на Евхаристията в онази нощ на Велики четвъртък – като взе, казва, хляба в Своите ръце и го преломи, благодари и даде на Своите свети ученици и апостоли, като каза: „Вземете, яжте, това е Моето тяло, което за вас се преломява за опрощаване на греховете” и чашата след вечерята и каза: „Пийте от нея всички, това е моята кръв на Новия Завет, която за вас и за мнозина се пролива заз опрощаване на греховете. Това правете за Мой спомен”. Четиридесет дни Господ е бил с нас, четиридесет дни Господ е говорил на апостолите. И апостол Йоан, когато говори в своето Евангелие, обръщайки се към хората от своето време, но и към хората от нашето време, казва: което сме видели, което ръцете ни са попипали, което сме чули, за това ви свидетелстваме. Тези свидетели на Възкръсналия Господ, те ни свидетелстват. И при Своето Възнесение Господ казва на апостолите: Ето, няма да ви оставя сами, но ще ви изпратя Светия Дух, Утешителя, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. И наистина, десет дни по-късно, на Петдесетница, Дух Свети слиза на апостолите и тогава основава Новозаветната Църква. Апостолите, които дотогава били уплашени, въпреки че били свидетели на великото чудо на Възкресението, сега стават проповедници на Евангелието, на благата вест. И хората от всички вери и народи идват и слушат тяхната проповед на различни езици, всеки на своя език, и се приближават към Господа, кръщават се и стават членове на Новозаветната Църква.
Господ устройва Своята Църква, както ни учи апостол Павел, по същия начин, по който е устроено и човешкото тяло.
Както в човешкото тяло има различни органи, така и в Божията Църква съществуват различни служения, и тези служения всъщност са благодатните дарове на Дух Свети. Така има служение на епископ, служение на презвитер, на дякон, на мирянин, съответно на лаос (Божи народ). Думата „лаик“ днес се разбира като „невежа“, но не, в Църквата лаикът (мирянинът) е част от народа Божи. Следователно тези служения: на лаик, на дякон, на презвитер, на епископ съставят Тялото Христово. Господ е благоволил по този начин да ни открие още една велика тайна – а тя е, че не можем да имаме общение с Бога сами за себе си, без другите хора. Виждаме, че не може да се отслужи Литургия, ако няма епископ, който да ръкоположи свещеници, който да благослови тази служба. Не може да се служи, ако няма дякони и свещеници, но не може да се служи и ако няма народ. Защото всеки от нас има свое служение в Църквата. За съжаление, днес понякога се забравя за значението и важността на служението на миряните, че миряните наистина трябва да служат в църквата, да служите първо с това, че ще присъствате.
Нашето присъствие на Литургията свидетелства за нашия избор, за това, че наистина сме християни. Вие трябва да кажете „Амин“, защото „амин” в края на молитвата не е просто някаква добавка, но, както казва свети Йоан Златоуст, край на молитвата на свещеника, и без този край няма молитва, не може да се служи Литургия без миряни. Но не защото това е някакъв закон, който е установен някога, а защото такова е самото битие на Църквата. Защото Господ ни учи, че не можем да бъдем достатъчни сами на себе си, както един орган в тялото не може да бъде достатъчен сам на себе си. Както главата не може да каже на нозете: не ми трябвате, и нозете не могат да кажат на главата: не ни трябваш, така и в Църквата епископът не може да каже на останалите членове: не сте ми необходими, останалите не могат да кажат: ти не ни трябваш. Но всички сме необходими едни на други, само когато сме събрани заедно на едно място с една и съща цел, както казва апостол Павел: „епи то авто” („всички заедно на едно място“ – бел. прев), а това „епи то авто ” значи всички да се съберете на едно място за едно и също нещо, тоест за Литургия. Тогава се казва, че се събирате в Църквата, следователно, и ние, братя и сестри, за да имаме спасение, трябва всички да се събираме заедно на едно място и да понасяме слабостите едни на други.
Често си пречим едни на други, дори и у дома: съпрузите не могат да живеят заедно, както и родителите и децата, братята и сестрите. Така и в Църквата има големи изкушения, поради които не можем да живеем едни с други; но именно това е, към което ни призовава Господ – към подвиг. И постът, и молитвата са не защото това е необходимо на Бога – да не ядем някакъв вид храна, или да не ядем изобщо. Не, братя и сестри, това е необходимо на нас; необходимо ни е, за да преодолеем своя егоизъм и своята себичност… Призовани сме да се борим против своята себичност, призвани сме да служим, да изпълняваме своето служение в Църквата, всеки в онзи чин, който му е даден от благодатта на Светия Дух. Онези, които са епископи – в епископски чин, които са презвитери – в презвитерски, дяконите – в дяконски, а които са миряни – в чина на миряните. Всеки да служи според своя чин и да се борим срещу егоизма, защото Господ е казал: Който иска да запази живота си, ще го изгуби, а който изгуби живота си заради Мене, той ще го намери. Ако искаме да запазим своя живот, мислейки, че когато вземаме, черпим от този свят, че така ще си осигурим своето битие, лъжем се, защото, ако го няма другия човек, то и нас ни няма, и Бог Го няма за нас, защото Бог винаги ни се явява чрез другите хора, а никога индивидуално. Един мъдър философ е казал: „За да съм сигурен, че съществувам, трябва да видя своето отражение в очите на другия човек”. Ако го няма този друг човек, тогава нашето съществуване е застрашено.
Дискусия: въпросите на публиката
Възможен ли е икуменизмът днес?
По мое лично мнение, съществуват два вида икуменизъм. Единият е хуманистичен икуменизъм, който се стреми към съединение на всички различни конфесии на утилитарни, тоест на практически основи, в смисъл, че това е полезно, заедно сме по-силни… Такъв икуменизъм не е приемлив за православните и няма и да бъде – именно защото единството трябва да бъде постигнато в истината и не може да бъде постигнато в компромиса за сметка на истината, в истината не като философска или интелектуална норма, а в Истината, която е Сам Господ Иисус Христос, Той казва: Аз съм Пътят, Истината и Животът. В този смисъл не може да има компромис по въпроса за истината, тоест по въпроса за вярата, защото нашата вяра е тази, която произлиза от нашия опит на бъдещото Царство Божие, а това е на Литургията, когато се причастяваме. Следователно, ако истината, която изповядваме, произлиза от бъдещото Царство Божие, тогава всичко онова, което не се вписва в тази истина, не е приемливо за нас. Не защото сме затворени, а защото не можем да приемем онова, което не сме видели и което не сме вкусили в този опит.
От друга страна, това не значи, че ние не трябва да бъдем отворени към другите, че не искаме да разговаряме, не искаме да бъдем благоразположени към другите. Съвсем не, и то пак не защото сме призвани да бъдем просто добри и внимателни, а защото, ако ако не правим всичко, за да бъдем добри и внимателни с всички, тогава би възникнал въпросът Църква ли сме, тогава би била застрашена самата наша църковност. Ние сме една Света, Съборна и Апостолска Църква, но да бъдеш това е нещо, което трябва да се утвърждава всеки ден и във всяко поколение, а не нещо, което е дадено и което можем да сложим в хранилището, да го заключим и да кажем: това е наше. Защото точно така мислели евреите, но Господ ги предупреждава, като казва: Не казвайте: ние сме чеда на Авраам, защото знайте, че Бог и от тези камъни може да издигне чеда на Авраам. Същото казва и на нас: „Не казвайте за себе си: ние сме православни и смятаме, че това е достатъчно.“ Трябва и наистина да бъдем такива, а за да бъдем такива, е необходимо, от една страна, да бъдем верни на истината, значи на Самия Господ, а от друга, наистина да бъдем с отворено сърце, за да можем да водим диалог с всички, и особено с онези, които в много неща вярват като нас: и по-конкретно с другите християни, които не са православни, но които имат много общи неща с нас, но имат и такива, които са различни. Ето, за тези неща, които са различни, трябва да се води диалог и, доколкото ми е известно, Православната църква участва в такъв диалог; и, по моето скромно мнение, трябва да участва и това е единственият начин диалогът да се води в истината. Нека епископите и богословите водят този диалог, съборите на Поместните Църкви ще засвидетелстват за резултатите от това. А какви ще бъдат те, не зависи от нас да кажем, нито можем да знаем това.
Православните и римокатолиците били ли са една Църква?
Да, преди великата схизма през 1054 г. не е съществувал разкол между Изтока и Запада, това е факт. Впрочем, когато говорим за тези факти, казват, че историята е учителка и това не е бил единственият разкол в историята, въпреки че като време той е най-дългият разкол вътре в Христовата църква. И преди него е имало разколи, ще спомена този от пети век между Александрия и Антиохия, след Третия и преди Четвъртия Вселенски събор; след осъждането на Несторий антиохийците се разсърдили, защото смятали, че това не е правилно, и се стигнало до разкол в Църквата. Те не признавали свети Кирил Александрийски, дори имали един събор, на който го низвергнали и го изгонили от катедрата. Александрийците осъдили антиохийците и, ако свети Кирил не беше толкова велик и мъдър, кой знае какво би станало. Между другото, той седнал, размислил и казал: хайде да разговаряме с антиохийците. Резултат от това бил томосът на съединението, един документ, в който свети Кирил, като велик учител и отец на Църквата, приел много от антиохийското богословие – това, което било православно. С това искам да кажа, че сме призвани да разглеждаме и другите аспекти, като езиков, културен и т. н. Много неща в историята на Църквата са били плод на езикови, културни и психологически различия. Именно това е и задачата на богословските комисии – да отделят онова, което е наистина важно, и да видим къде не се съгласяваме по някои въпроси и къде става дума за терминология, къде е психологията и къде е културното различие между Изтока и Запада. Вярвам, че този подход съществува и сега, а това е диалогът между избрани комисии от всички поместни православни църкви с римокатолиците, че това е добро и за в бъдеще ще даде резултат.
Защо сърбите имат своя, гърците – своя, българите – своя автокефална църква и т.н. Защо не е една Православна църква без оглед на народността?
Ще ви кажа откровено, че това е нещо болезнено за нас. От една страна, християнският Запад (в лицето на римокатолическите християни) има единство, но това единство е имало своята цена. Тази цена е ролята на папата, която ние, православните, не приемаме. От друга страна, ние имаме своята цена, която плащаме на историята, защото живеем в исторически рамки, а това са разделените на национална основа църкви, което има своята проблематичност. То може да бъде преодоляно, може понякога да бъде и за добро, защото съществуват някои национални особености. Например езикът – естествено, там, където живеят гърци, се служи на гръцки, но ако аз отида в Гърция, моят епископ ще изпрати писмо и като православен свещеник, те ще ме приемат да служа с тях, или пък някой мирянин ще може да се причасти. Това значи, че сме в единство, макар и да се различаваме. Проблемът възниква, когато националното надделее, тогава се стига до спорове и разкол, което е достойно за осъждане.
Това национално не е задължително да бъде лошо, но е и благословено хората, които са от един и същ народ, да се молят на Бога на своя език. Виждаме, че за хората, живеещи в чужбина, в Западна Европа и Америка, е особено важно да могат да слушат богослужението на своя език.
Защо в храмовете не се служи на сръбски език, за да могат вярващите да разбират богослужението?
Днес ситуацията много се е променила. Що се отнася до Литургията, около 90 % от нея е преведена на сръбски език, само много малка част не е преведена и продължава да се чете на църковнославянски. На утринните и вечерните служби има малко повече църковнославянски, тъй като все още не са изцяло преведени на сръбски. Но вие, които идвате на светата Литургия, знаете, че днес се служи на сръбски, преди двадесетина години се е служело на църковнославянски, и в някои църкви и Евангелието се е четяло на църковнославянски език, но днес това рядко се среща. Повечето молитви се четат на сръбски.
Как Адам, венецът на творението в рая, е могъл да направи такава голяма грешка и да наруши Божията заповед?
Не е ставало дума за пропуск и незнание. Библейската история се опитва да ни създаде представа за тази Божествената реалност. А реалността е следната: Адам бил сътворен като свободен и той всъщност трябвало да избере дали като свободен иска да има общение с Бога чрез послушанието към една малка и лесно изпълнима заповед, или всъщност да покаже, че не желае общение с Бога. Човекът не е сътворен с грешка или недостатък, защото тогава би трябвало да кажем, че Адам по необходимост е трябвало да съгреши. Адам е можел и да не съгреши, стига да е искал.
Бог е можел да отнеме свободата на човека, можел е да го направи „съвършен” и неспособен да съгреши. Но такъв човек всъщност не би бил човек. Би бил нещо друго, но не и човек, защото не би бил свободен, а ако не би бил свободен, не би бил и способен да обича, защото не бива да забравяме, че няма любов без свобода, и то абсолютна свобода. Наистина трябва да бъдем свободни, и действително сме свободни само в този аспект. Всички останали свободи са относителни, но тази свобода – дали искаме да обичаме някого, или не искаме – това в действителност е пълната свобода, и тази свобода се изразява в любов към Бога. Когато вярваме в Бога, когато Го обичаме, правим това наистина от любов, защото на никого не можем да докажем съществуването на Бога, и хиляди доказателства не биха могли да достигнат до онзи, който не иска да повярва. Когато Господ разказва притчата за богаташа и Лазар, богаташът отива в адските мъки и моли Господ Той да се яви на неговите братя, за да не отидат и те там, където е Лазар. Но Господ казва: имат Моисей и пророците, и ако тях не слушат, тогава и някой да възкръсне в третия ден от мъртвите, пак няма да повярват. Така е и днес. Макар и да имате нетленните мощи на светиите, макар и да стават много чудеса, пак има много хора, които ще кажат, че не вярват в това, и те са напълно свободни да постъпват така. И Сам Господ да дойде, някой ще каже, че не вярва, и това е негова свобода. Не можем да докажем съществуването на Бога математически, с помощта на някакви формули, и именно Бог е направил това да бъде невъзможно, за да бъдем свободни, защото в математиката две плюс две прави четири и в това няма свобода, то е така и трябва да се приеме.
Как да видим себе си в образа на своя брат?
Първият начин би трябвало да бъде преди всичко чрез нашето участие в Литургията. Това на първо място ни дава възможност да видим себе си в очите на другия, знаейки, че без този друг за нас няма живот; този друг е необходим за нашето общение с Бога. Така от опита, който имаме на Литургията, трябва да черпим и пример за своето поведение в света. И когато виждаме на Литургията, че този брат или сестра, който е в Църквата, макар и да е пълен с грехове и недостатъци, макар и да можем да видим всякакви грешки в него, може да не ни харесва как изглежда, но трябва да знаем, че без него за нас няма спасение, и когато знаем това, трябва да извлечем поука от него за своето поведение и извън Литургията. И ако от него зависи животът ми, тогава няма да го ограбвам, няма да го лъжа, няма да го убивам. От този опит на Литургията трябва да произлиза нашата етика.
Естествено, тук съществува един голям проблем, именно този, за който говори апостол Павел: „Зная какво е добро и какво е зло, и ето, онова, което е добро, не върша, а злото, което не искам, него върша. О, нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тази смърт?“. Следователно, ние трябва да се сражаваме със своя егоизъм, да се сражаваме и да се борим с него, защото от падението на Адам и Ева, когато смъртта влязла в света, нашият начин на съществуване е индивидуалистичен. Всеки от нас трябва да има свое облекло, своя храна, своя къща, да се осигури и по пътя на това „осигуряване“ често влизаме в конфликт с други хора и техните интереси, и ако няма достатъчно за всички, тогава се стига до спорове и разправии кой да вземе. Аз имам нужда от къща и другият има нужда от къща, и ако няма две къщи, тогава ще се бием, за да видим кой е по-силен. Такова е правилото на този свят. Затова и сега, когато навлизаме във времето на Великия пост, трябва да си припомним, че постът, братя и сестри, не бива да бъде в това „да не ядеш месо, но да ядеш брата си”, както казва свети Йоан Златоуст. Нашият пост е труд да преодолеем своите естествени пориви: себичност, самодостатъчност, защото трябва да разберем, че ако не можем да излезем извън своята черупка, ако не можем да се отворим за другия, ако не можем да дадем живота си за другия, тогава ще изгубим този живот, а няма да го запазим, както ни казва Сам Господ. Защото нашият живот всъщност е в другия, въпреки че този свят ни уверява, че той не е в другия, а в нас, и ако добре съм се осигурил в живота, ако съм се застраховал, ако имам пари в банката, ако съм напълнил догоре хладилника и аптечката си с лекарства, тогава – както казва Господ за човека богаташ, който е напълнил житниците и хамбарите си, а Бог му каже: безумнико, нощес ще ти поискат душата – няма да те ползва това, което си събрал, с което мислиш, че си се осигурил. Единственото ти мерило ще бъде любовта, и то любовта, която сме показали към другите. Затова Господ ще каже на тези, които са от дясната Му страна: дойдете, благословени, в Царството, което съм приготвил за вас от сътворението на света, защото когато бях гладен, Ме нахранихте, когато бях жаден, Ме напоихте, когато бях гол, Ме облякохте, когато бях в тъмница и болен, Ме посетихте. А те ще Му кажат: Господи, кога Те видяхме такъв, и Ти послужихме? И Той ще им отговори: всеки път, когато сте направили това на някого от тези хора, на Мен сте го направили.
Какво става с онези, които са кръстени, но никога не ходят на църква, не се причастяват, не участват в църковния живот?
Това е едно явление, което е характерно за новото време. Векове наред в Христовата църква да бъдеш християнин е значело да служиш своята служба, съответно да присъстваш на Литургията. Древните правила и канони нареждат всеки, който три недели последователно не дойде на църква, без да има основателна причина за това, да се изключи от Църквата, защото вече не е християнин. Защо? Не защото правилата са били много строги, а защото идването на Литургия е значело да бъдеш християнин. Ще ви дам пример със свещеника. Представете си, че имате свещеник, който не дойде в храма да служи, не дойде и следващата неделя, и по-следващата. Ще се чудите какво става с него, дали не е болен. Ако той каже: „Нямах разположение да служа“, бихте го попитали свещеник ли е или не, и то с пълно право. Но това, което с право питате такъв свещеник, се отнася и за миряните: ако те няма на Литургия в храма, какво става с теб? Православен ли си? Ако си болен, ако работиш, това е друго, ние се молим за онези, които отсъстват по уважителни причини.
Когато някой казва: „Не мога да ставам сутрин!“, аз ще му отговоря: „Добре, но ако някой ти каже, че ти дава сто евро, за да станеш и да отидеш в църквата за два часа, ти би скочил като заек, би изтичал и би стоял, а и за много по-малко пари, тогава къде е Бог за теб…“. Колко струва Той за тебе, каква е Неговата цена? Ще стигнем до това, че тази цена е много ниска и ще си спомним, че Господ е казал: където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви. Но и това е свобода, братя и сестри, ти избираш дали искаш, или не. Под свобода не се разбира това да казваш с ума си: да, съгласен съм с това, което съм прочел в Библията и което казва моят свещеник. Това е начало, но не е край, защото Господ иска да покажем с делата си, а първото дело е да се явим в храма, и след това, доколкото можем, да съгласуваме своя живот с това, което чуваме и виждаме там. Това е християнството. То не е някаква философия. Затова Господ казва: „Няма да се спаси онзи, който ми казва: Господи, Господи, а не изпълнява волята на Моя Небесен Отец”. А върховната Божия воля е всички заедно да служим Литургия.
Всичко, което Бог сътвори, беше добро, тогава откъде е злото в света? Обяснете ни православното разбиране за греха!
Всичко, което Бог е сътворил, наистина е много добро, но ние сме сътворени свободни. Именно свободата на човека означава, че той има възможност и да върши зло, да върши онова, което не трябва. От падението на човека смъртта е станала валидна не само за човека, но и цялата природа умира. И това, че умира, не значи, че само завършва с край. Да кажем и това, че човек е смъртен, не значи единствено, че в един момент неговите органи престават да функционират, душата и тялото се разделят и той умира. Не е само това. Целият начин на съществуване е смъртен. Всяка свада, всеки раздор е знак за това, че сме смъртни. Всяка болест, която ни сполита, е предизвестие за смъртта. От раждането клетките в мозъка постепенно умират, защото сме смъртни. Смъртта е един процес, целият наш живот е потопен в смъртта. И именно оттук идват много злини.
Светите отци казват, че съществуват няколко причини, поради които ни се случват страдания. Това може да бъде от нашата паднала природа, разболяваме се от нещо; от земните стихии, например става земетресение и някой загива, от злата воля на другите хора, когато другите по силата на своята свобода ни желаят злото и ни го причиняват. Съществува и още една причина – това е злобата на демоните. Това са причините за съществуването на злото в света.
Когато говорим за греха, в нашето Православно предание грехът е пропускане на целта, а древните гърци са имали две разбирания. Първото разбиране, което е доминирало в древността, е, че грехът представлява нарушение на закона, макар и несъзнателно, гръцкият термин е „хюбрис”. В християнството използваме друг термин – „амартия”, което значи „пропускане на целта“. За нас, православните, това е пропускане на целта, която Бог е поставил пред нас, а целта е свободно, в любов, да имаме общение с Бога. Всичко, което не ни води към тази цел, е грях. Затова е погрешно да възприемаме греха по магичен или „автоматичен“ начин, в смисъла на нарушаване на някаква заповед; ето, сега, ако съм направил нещо, съм извършил грях и ще бъда наказан. Човек може да бъде грешен, а да не нарушава заповедите. Това са правели и фарисеите. Те са се стараели да спазват всички заповеди, и даже са добавили нови. И докъде стигнали? Те стигнали до това, че убили Сина Божи в името на същите тези заповеди. Грях е, когато нямаме любов към Бога, и когато нямаме любов към човека, и когато не живеем в съгласие с тази любов. Господ казва: Възлюби Бога с всичкото си сърце, с всичкия си разум, с всичката си сила, и възлюби ближния си като себе си, на това се градят целият закон и пророците. Същността на всички закони е в любовта към ближния и любовта към Бога. Апостол Йоан казва: Ако не обичаш човека, когото виждаш, как ще обичаш Бога, Когото не виждаш. Не е възможно да обичаш Бога, Когото не виждаш, а да не обичаш човека, когото виждаш… I www.eparhija-gornjokarlovacka.hr
Превод: Татяна Филева
