Страхът Божи – какво означава това?

Забележително място в религиозността на много съвременни хора заема страхът от наказание. В съветските времена битуваше общото мнение, че християните вярват в Бога, за да не се мъчат в ада след смъртта си. Атеистичната пропаганда представяше православната вяра именно като страх пред адските мъки, които очакват непокорните след смъртта им. И трябва да признаем, че правеше това напълно професионално.

Избавянето от страха

Без съмнение страхът от смъртта и от наказанието, което ще я последва, е форма на вяра, само че на средновековна. По онова време художниците изобразявали по фрески и картини Страшния съд, адкия пламък, дяволи, които мъчат грешниците и с гнусен смях ги влекат към преизподнята и пр. Такъв род изображения на практика могат да бъдат намерени във всеки средновековен храм – както на Изток, така и на Запад. Именно тогава се появил и отсъстващият в Свещеното писание израз “страшен (!) съд”. В Евангелието такъв израз не съществува; не са го познавали и християните от първите векове.

Днес можем да разберем, че този съд е страшен само с едно – със своята простота и яснота. Съдията няма да ни пита как сме постили или как сме изчитали правилото, няма да ни попита дори за това към каква църква сме принадлежали, какъв символ на вярата сме изповядвали и как сме разбирали един или друг догмат. Той ще каже просто: “Гол бях и Ме облякохте, болен бях и Ме посетихте, в тъмница бях и Ме споходихте” или обратното: “Гол бях и не Ме облякохте, болен и в тъмница бях и не Ме споходихте.” (Мат. 25:36 и сл.)

В Средните векове религиозните чувства на повечето хора (разбира се не вярата на преподобния Сергий Радонежски, но на много негови съвременници) била основана на страха пред понасяното посмъртно или даже приживе наказание. “Страхът е създал боговете”, възкликнал един римски поет и бил по своему прав, макар да е говорил не за нашата вяра, не за Бога, а за боговете и следователно за езическите религии. Този езически страх са наследили християните, особено онези, които основават вярата си не на Евангелието, а на естествения за човека стремеж да обезопаси себе си пред лицето на непонятния и общо взето враждебен свят, където неприятностите дебнат на всяка крачка.

През ХVІІІ-ХІХ век, под влияние на бурно развиващите се естествени науки и в резултат на това, че човекът постепенно започнал да осъзнава понятието “права на човека” и да чувства потребност да не бъде вече роб в социален смисъл, страхът започнал да преминава. В резултат на което освободеният от страха (за което можем само да се радваме, защото страхът винаги е робство и потиснатост, а Господ ни зове към свобода) човек започнал да губи вярата си (а това вече е беда!). И то само защото тази вяра била примесена с чисто езически по природата си страх. Зад стените на Църквата този страх е внесен още през ІV век от такива номинални християни, за които блажени Августин казва, че са кръстени и външно са приели да са християни, но в същността си останали езичници.

Оттук произлиза и френският атеизъм от епохата на Волтер, Дидро и Даламбер, а и на нашите Писарев, Добролюбов и пр. Почувствали се свободни от страха пред наказанието, хората отстранили Бога от живота си. Трагедията на представителите на онази епоха, а сред тях има и блестящи мислители, учени, поети, се състои в това, че те се отказали от Бога именно в момента когато пред тях се разкрила удивителната възможност да Го почувстват, да Го открият за себе си и за бъдещето. Всичко се случило като в пословицата – заедно с водата изхвърлили детето; заедно със средновековните предразсъдъци, които неминуемо трябвало да си отидат (и слава Богу голяма част от тях вече са забравени), човечеството загубило вярата си. Изхвърленото дете се оказало Младенецът, роден във Витлеем.

Децата, които са учени да се боят от Бога защото Той може да ги накаже, в някакъв период от живота си преживяват същото, което се наложило да преживее цялата ни цивилизация във времето на Дидро. Те престават да се боят, стават безбожници и като резултат се отказват от каквато и да било нравственост. Сартр разказва как в детството си, докато си играел с кибрита прогорил килима и зачакал Бог, Който всичко вижда, да го накаже. Когато наказание не последвало, той разбрал, че няма защо да се бои, а значи, както казваше Достоевски, “всичко е позволено”. Така в сърцето на бъдещия философ започнали да растат първите кълнове на неверието.

Три пътя към Бога

В “Откровени разкази на странника” се казва, че към Бога водят три пътя: на роба, на наемника и на сина. Когато човек се стреми да не върши грехове от “страх пред мъките”, това е безуспешно и безплодно. Такъв е пътят на роба, чиито действия са движени от страха пред наказанието. Пътят на наемника е свързан с желанието да се спечели награда. “Даже когато някой върши подвизи от желание за царството небесно – възкликва странникът – и това светите отци наричат наемническо дело. Бог иска да вървим към Него по синовния път, тоест от любов и усърдие към Него да се държим честно и да се наслаждаваме на спасителното съединяване с Него в душите и сърцата си.” В миналото към Бога може и да са водели три пътя. Но сега, в края на ХХ век стана ясно, че първият и вторият път са без изход. Поелият по тях може да стигне единствено до нервен срив; да се погуби и да погуби много хора около себе си.

И все пак ние не сме престанали да се плашим един други с това, че Бог ще ни накаже. “Бог ги наказа” казваме за хората, на които се е случило нещо лошо, ако считаме че заслужават наказание. Излиза, че се боим от Бога както гърците от Зевс, египтяните от Амон, а римляните от Юпитер. И не забелязваме, че по този начин ставаме езичници.

В същото време не бива да се живее без страх от Бога. Този израз се среща в Библията много пъти и разбира се това не е случайно. Трябва обаче да се разбере какъв е този страх, който учи на мъдрост (Притч. 15:33), отклонява от злото (пак там, 16:6) и води към живот (пак там, 19:23), той е чист (Пс. 18:10) и освен всичко – изразява се в ненавистта към злото (Притчи 8:13). Това не е ужас пред Бога и не е страх пред наказанието. Бог не ни следи и не ни “дебне”, но ние лесно можем да Му причиним болка.

Най-пълен отговор на въпроса какво представлява страхът от Бога дава Библията на латински език – Вулгата. За хилядолетната история в езика на Хораций, Тибула, Овидий и другите велики поети на човечеството, се е натрупал огромен речников запас. Латинските думи предават най-тънките отенъци на смисъла, там където почти всеки друг език се оказва безсилен. Гръцката дума “фобос” (страх) на латински се превежда и като “pavor” и като “metus” и като “terror”, но има още и дума “timor” и именно с нея се превежда думата “фобос”, когато става дума за страха Божи. “Timor”, а оттук и френското “timide” “timident”, това е радостна, тиха плахост или страх да не причиниш болка, да не обидиш; страх да не загубиш. Много е важно да се разбере това, за да стане нашият духовен живот и животът изобщо, нормален.

Аз се страхувам от вълка или от носорога, страхувам се и когато видя птица в градината, но се страхувам да не я изплаша със силен глас или резки движения. Едно дете се бои от майка си, защото може да го набие, а друго – да не би да я обиди или разстрои. Ето къде се очертава разликата между чисто човешкия страх пред нещо страшно и страхът Божи, който за нас е по-ценен от най-скъпите съкровища.

Сърдитите православни млади хора на 90-те години, за които религията е свързана преди всичко със страх пред устава, страх да не се наруши постът или да не се извърши някакъв друг грях, тези мрачни, сурови, външно приличащи на иноци и монахини млади хора, и днес са избрали пътя на роба. Ясно е защо: в съветско време ние твърде дълго бяхме роби и затова сега е толкова трудно, почти невъзможно, да се избавим от робската психология. А е необходимо, иначе ще загубим вярата си, както са я загубили нашите прадеди и деди, които се отказали от Бога, понеже виждали в Него несвобода. Можем да ги разберем: макар да се отказвали от Бога с ума си, в сърцата си те се нуждаели от Него. Като отхвърляли несвободата, те се стремяли именно към Бога, но без да знаят, че този, който им е толкова нужен, който толкова им липсва, е именно Той.

Безбожниците от края на миналия век, които отивали в дълбоката провинция и ставали там селски лекари, акушерки и учители са били хиляди пъти по-близо до Христа, отколкото надутите еснафи и чиновници, които не пропускали нито една обедня. Но тези чудесни юноши и девойки от нашето минало, които биха могли да станат истински светци, макар да горели в сърцата си за Бога, с умовете си Го отхвърляли. И не просто това: те Го презирали, ненавиждали, макар в действителност да отхвърляли не Бога, а робския път към Него.

Защо сега отново да свиваме в тази задънена улица?

Раби (?) Божии

Считайки, че ходим в Църквата именно от страх пред наказанието, невярващите хора предполагат, че религиозността унижава човека, потиска неговото “аз” и изобщо ни превръща в роби. Това действително е така, ако в страха Божи се вижда страх от присъдата, от наказанието или възмездието. Религията наистина поробва хората, които мислят така. Известни са множество съвсем не далечни примери за това. Но ако разбираме, че страхът Божи не е pavor или metus, a timor, вярата ни дава крила, открива пред нас нови възможности и нови хоризонти, дава ни нови сили. Именно в християнството невъзможното става възможно. По Иисусовите думи “За човеците това е невъзможно, ала не и за Бога, защото за Бога всичко е възможно” (Марк 10:27).

Един американски физик, който беше прочел в “Руска мисъл” моята статия “Вяра или идея” ми изпрати писмо, в което изказва недоумение по повод думите ми, че християнството започва с коленопреклонение. Тези думи и тезата, която стои зад тях, са ми много скъпи. Но… когато прочетох писмото му, аз се постарах да погледна тази фраза през неговите очи, от гледна точка на образования, умен и даже добър учен, който в същото време нищо не знае нито за християнството, нито за богослужението, нито за мистичния опит в християнството. Погледнах и видях, че тази фраза изобразява смачкан, потиснат човек, който робски е превил колене пред иконата в тъмния храм.

Да, така може да бъде разбрано коленопреклонението на християните, ако се гледа само неговата външна страна. Но в действителност то изразява не робска зависимост, покорност или страх, а съвсем друго чувство – възторг: “Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро!” (Пс. 103)

Същото чувство удивително пълно изразява прокименът, който се пее на вечернята в събота “Господ воцарися в лепоту обечеся” и т. н. Това чувство е преживял всеки лекар, видял безнадеждно болно детенце да оздравява, всяка майка, посрещнала сина си след войната жив, и в крайна сметка – всяко дете, което открива в леглото си сутринта на рождения си ден играчка или книжка, за които дълго е мечтало. И любов, и благодарност, и щастие, и усещане за Неговото присъствие до нас… казано с други думи: пълнота, ето какво съдържа нашето коленопреклонение; в никой случай не страх.

“И ние познахме любовта, която Бог има към нас, и повярвахме в това… В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха…” (1 Ин. 4:16-18)

Богословие на страха

При все това изглежда, че религията на страха е привлекателна по някакъв начин. Неотдавна излезе книжка със заглавие “Разкази на селски свещеници” (уви – анонимна, без име на съставителя), в която в извлечения са напечатени бележки от списание “Странник” за 1866 год.

На обложката е изобразена чудна църква, потънала в зеленина, селски път, ограда, с една дума – руска идилия. А вътре?

Разказва се как на Илинден една жена, тъкмо когато ударила камбаната за обедня, се отправила към нивата да връзва снопи. На другия ден вечерта тя се прибирала с каруцата, конят се изплашил от нещо и хукнал да бяга с всички сили. Жената паднала и колелото на каруцата така я смазало, че “страшно било да се гледа”: кожата от крака и била одрана, костта – счупена, гърдите смазани, лицето, ръцете, с една дума – всичко било осакатено”. И тя умряла без покаяние.

Млад мъж, вече женен, не слушал родителите си, пиел и пр.; баща му започнал да го мъмри, синът поискал да отговори нещо рязко, но не успял, защото като си опрял ръката на прозореца “от силния натиск стъклото се счупило, разбило се и порязало ръката на Алексей над китката; кръвта потекла като ручей”. След шест дни нещастникът починал.

Една бедна вдовица имала син, който в деня на празника “Покров Богородичен” отишъл да работи и “по време на работата глината го затрупала и задушила”.

Бедна чиновничка, майка на седем деца, която с мъка осигурявала съществованието си, веднъж в сърцето си проклела любимата си дъщеричка. Детето отишло с приятелката си на реката и потънало, при това приятелката й успяла да се спаси, а нещастната дъщеря била извадена мъртва от водата.”

И т. н. и т. н.

Какво иска да ни каже съставителят; защо отново ни се предлага пътят на роба?

Ако към религията добавим солидна доза страх, можем с успех да я използваме като инструмент за поставяне на обществото под петата на една или друга власт. С нейна помощ може да се манипулира общественото съзнание, да се одържат хората от нежелателни стъпки и пр. Но макар на първо време този инструмент да работи великолепно, впоследствие престава да дава резултат.

Използването на религията като инструмент се превръща в трагедия за всички. И за хората, които я използват така, и за народа, когото се опитват да управляват по този начин, и за самата религия. Това винаги води първоначално до развитието на пълна религиозна индиферентност, после до взрив на безбожието и накрая до появата на нови изповедания и религии. Именно такава нова религия в края на ХІХ век станал марксизмът, който в сърцата на далеч не най-лошите хора в Русия заел мястото на Бога, стеснено преди това от задълженията за говеене, справчиците за изповедите, които трябвало да се представят по месторабота и атмосферата на страх, която се нагнетявала с помощта на статийки от списание “Странник”, преиздадени непонятно защо през 1996 год.

Разумно би било да се предположи, че указания да се издават такива книги и изобщо да се насажда сред православния народ атмосфера на страх, сега произхождат от ръководството на Руската компартия и се дават, за да ни направят по-послушни, покорни и ограничени и едновременно с това да отслабят влиянието на Църквата върху хората, да я дискредитират и т. н. Само че това не е така. Подобни книги се издават от напълно честни хора, без каквато и да било злонамереност. Бедата не е в това, че издателите са наети от някого, а в това, че и те, а често и ние останалите искаме да бъдем роби.

Всички сме израснали в епоха на робство и от пелените си сме били роби. На 3-4 години сме усвоили една общозадължителна истина и до такава степен сме привикнали към робското си състояние, че към Бога също избираме да вървим по робския път. Евреите в пустинята видели враг в Моисей именно защото ги освободил от робството (Изх. 16:2-3). Ние виждаме враг във всеки, който ни напомня, че сме призвани към свобода (Гал. 5:13), понеже сме привикнали към несвободата, психологически тя ни е по-близка. Но именно несвободата, която сковава сърцата ни, ни кара да виждаме в Църквата само постановления, изисквания, забрани и ни пречи да почувстваме Иисуса Христа, Неговото възпламеняващо присъствие и радостта, за която така забележително говори авторът на “Откровени разкази на странника”.

…

В съветското училище учеха децата на знания, ориентираха ги към фактите, развиваха паметта им. Учеха ги на бързо четене, а трябваше да ги учат да четат бавно, задълбочено. Никой не развиваше чувствата им. И сега когато дойдат в Църквата, те също искат да знаят – и за Бога, и за истината, и за православната вяра. Не могат да разберат, че главното тук не е да се знае, а да се чувства. Такава ориентираност към знанието ни прави някакси неживи, превръща ни, с цялата ни робска психология, в роби и на собствения ни ум с ограничените му възможности. Затова и не сме способни да се потопим в Бога като в Океан, подобно на автора на “Откровени разкази…” През цялото време и навсякъде търсим врагове, еретици, сверяваме вярата си с правилата, както ученик сверява решението на задачата с отговора от сборника, плашим се един друг с Бога, виждайки в Него може би добър, но все пак робовладелец, защото сме роби.

Струва ни се, че всичко наоколо е лошо, ужасно, толкова лошо, както никога по-рано. Именно така пишат сега в много душеспасителни книги: “Русия никога не е познавала престъпления като тези, които сега терзаят нашето общество.” (А при Ленин, при Сталин? Колкото и да е трудно сега, при тях престъпленията са били много по-чудовищни.) Затова все още не сме в състояние да възкликнем заедно с архиепископ Йоан (Шаховской): “Земята е в слънчев дим от любовта Господня”.

А нали това действително е така.

© Омофор
Превод: Илиана Александрова