Поклонничество

За да предприеме човек поклонническо пътуване, трябва да го е започнал далеч преди това в душата си. На едни то се дава като награда за дълги години трудове; за други идва в самото начало на пътя им в християнството – за да могат да усетят благостта Божия, да почерпят сили и да видят добър пример; трети го получават като помощ в трудни дни, а за четвърти е като изпитание. Но зад всичко това стои неизменно Божията воля.

И тъй, ти решаваш да отидеш в манастир. Не както си го правил преди това – за туризъм и забавление, а да се помолиш на чудни мощи, да побеседваш с някой мъдър монах и да избягаш от суетата на живота. Това значи, че душата ти е усетила необходимостта от докосването до християнските светини, от близостта с хората, посветили се изцяло на Бог, от знанията и опита, съхранили се през вековете.

И тръгваш. Сам, с приятели или с група поклонници. Без значение. Всеки един начин ти дава нещо, всеки един път те води до Бог. Когато си сам – можеш в усамотението си по-добре да огледаш скритите ъгли на душата си. Добрият приятел е опора във всичко. А нищо не може да се сравни с литургията в манастирския храм сред братята монаси и приятелите поклонници.

Ето, вече си в манастира. Забързаният суетен свят остава зад гърба ти. Бавно се потапяш в мира и хармонията, градени и пазени зад манастирските стени с векове. Първа среща с монах – учудващо спокоен, бавно придвижващ се, бавно говорещ, дошъл от някъде другаде, много далеч, много преди. В манастирския двор всяко нещо е на своето място – пчелата, цветето, камъка и е в хармония с всичко останало. Но позагледаш ли се, оставаш удивен, че и тук има контрасти – скромното, цялото в черно облечение на монаха контрастира с красотата на добре оформените и поддържани цветни градинки, с подредбата на манастирския бит и накрая с пищността на параклисите и храмовете. И усещаш колко нищожен е човек, колко светла е вярата му и колко величествен е Бог.

Но самото посещение в манастира не те прави поклонник. Необходимо е да станеш част от манастирския живот: да поживееш малко в това свято място; да влезеш в храма; да споделиш хляба на манастирската трапеза; да поемеш от бремето на монашеския делник, като дариш част от труда си за обителта; да станеш рано, когато сънищата са най-сладки и прославиш Бога; да побеседваш с братята; да изповядаш греховете си, тежащи на душата ти; да получиш напътствия от мъдрия старец и вземеш причастие. Да отнесеш в сърцето си въгленчето, взето от манастирското огнище, което да разпалва огъня в теб, дълго след като си се върнал в света. И биенето на клепалото, което да те буди, унесеш ли се в съня на забравата, упоен от измамното питие на лекия и благополучен живот; и да си оставил в обителта твърдото решение пак да се върнеш тук – за кратко. Или завинаги?