Закъсняла Рождественска картичка от Светите земи
Преди двадесет години учих в православна гимназия. Изучавахме Библейска история, Катехизис и даже диктовките по руски език бяха за Благодатния огън. Но не бих могла да излъжа още в началото, казвайки, че тогава мечтаех да посетя Светите Земи. Mечтаех да отида в Париж и Лондон (защото там са Дюма и Дикенс), много исках да отида в Америка (защото там е Дисниленд) и в Италия (защото звучеше загадъчно).
А да посетя Светите Земи не мечтаех, защото смятах, че да попаднеш в Париж е съвсем възможно, то да се окажеш там, където Петър е ловил риба, Дева Мария е люляла Младенеца и където Той след това така се е мъчил, където не Го разбраха и така евтино продадоха – може единствено след смъртта.
Когато преди десет години пристигнах в Светите Земи, тук властваше интифадата. Православната гимназистка – тоест аз – беше пораснала само със 7 сантиметра и 10 години. И се бе превърнала в православна журналистка. Оттогава често съм в Москва (де юре там живея и отглеждам децата си); понякога посещавам Париж, Лондон и Италия, но винаги съм тук, където Петър е ловил риба, св. Николай е служил Божествена литургия, а Него така евтино са го предали.
През тази година, както и преди около 2000 години, Рождеството тръгна лошо още от самото начало. Квотата за елхи за християните от Стария град заради сухото лято и пожарите беше сведена до абсолютния минимум. Но за сметка на това количеството на поклонниците превишаваше всички допустими санитарни норми. Справедливо е да отбележим, че руснаците са били тук винаги. Ще избегнем лекцията за Руската Палестина – най-новата история е достатъчна.
Количеството на поклонниците в Светите Земи е обратно пропорционално на количеството терористични актове. Тази формула работи при всички нации. Изключение от общочовешкото правило традиционно правят единствено руснаците. Руските забрадки винаги са се срещали тук, а с отмяната на визовия режим между Израел и Русия те са на всяка крачка.
Тук имам приятел – старият религиозен евреин Шмулик. Той беше заместник-кмет на Йерусалим – солта на земята. Неговото хоби беше да наблюдава руските поклонници, сама забелязах един път как тайно изтри сълзите си. Сега, когато към поклонниците се добави и тълпа "зоотечественици" – туристи, не заминали за Египет – поводите за умиление понамаляха.
Тълпи подпийнали мъже и ярко гримирани жени на високи токчета – това е новият и най-опасен тип варвари в Светите Земи – образец от ХХI век. Ругатни и тъпо хихикане в Храма на Гроба Господен ("момчета, тук е като в супермаркет – не си се наредил на опашката, смятай, че си се прекарал", "не се снимайте тук, светиите са се мъчили, ще си нарушите цялата карма") въобще не се отличават от тези в разказа на Солженицин "Великденско литийно шествие".
Впрочем, признавам си честно, аз съм социопат. За мен тълпата от привърженици много малко се отличава от тълпата противници. Доколкото ключова дума и при двете е тълпа. Аз се боя от нея, дразня се от нея – накратко, само изкушения. И ето, тук е важно следното – Светите Земи, с всичките си парадокси, са уникални и с това, че дават възможност за посещение или с тълпата по течението, или самостоятелно и абсолютно паралелно на общия шум.
Затова и ви предлагам два сценария за посрещане на Рождество в Светите Земи:
Път първи. Екстровертен. Близкоизточен. Прав, безхитростен, честен път. А именно – Рождественска нощ във Витлеем. Тук, по моето скромно разбиране, трябва да си отговориш на следния въпрос: Защо трябва да пътувам до Витлеем на Рождество? Защото моят мотив "така трябва" и "това е мечта на всеки християнин" и до днес ми се струва измислен и не обясняващ същността на нещата.
Пътят към Храма на Рождество започва с израелския КПП. В бункера няма да ви разстрелят, но атмосферата на американски затвор ще предадат незабравимо. При мен имаше и щастливо обстоятелство, към рождественската служба пътувах с достатъчно специална група. Наши приятели съпровождаха мен и съпруга ми. Йерусалимски арменец-апатрид (лице без гражданство), коренен жител на Стария Град, гневно крещеше на целия КПП: "ит’с а джейл" (това е затвор), което, разбира се, не предизвикваше буря от възторг у израелските военни. Грузинец от Лондон се стараеше да успокои арменеца по “старинен” съветски начин – пееше му "Тая-Тая-Тая". Апатридите тук не са гледали "Мимино". Приятелка от Йерусалим, молеща се на всички ветхозаветни и новозаветни светии всичко това да свърши по-бързо.
Подробното описание на нашия "Ноев ковчег" не е просто ненужно отклонение от темата. Нашата компания много приличаше на кубче бульон-концентрат на тази многонационална, разноезична тенджера супа, която ни очакваше в Храма на Рождеството.
Там, на площада пред храма, а и вътре няма блъсканица. Това е съвсем друго – хаотично, шумно, брауново движение на хора. В Близкия Изток не стоят на място – през цялото време някого приветстват, прегръщат, сдържано се кланят и най-важното – постоянно се промъкват, за да могат, стигайки до набелязаната цел, да набележат нова и отново да тръгнат през целия храм.
Службата не се чува. Навярно служат на гръцки. Късметлии са тези, които просто следят текста, опитвайки се да се съсредоточат в някое ъгълче на храма. Така правят сърбите. Руснаците героично стоят и чакат края на службата. Арменците и гърците се бият преди службата за правото да влязат в храма за празника.
До нашето идване е имало такъв бой, при който бойците успели да съборят иконата на св. Богородица. Тя беше потрошена. Отначало това шокира и ужасява. След това свикваш. По-късно идва и разбирането за това, какво означава "всякое дихание да хвалит Господа". Това, окозва се, е не само когато хората се молят, птичките пеят и цветята скланят главички. Това е и когато гърците и арменците се бият. И ако на тях им се прощава християнския ръкопашен бой, то и на нас – дай Боже, да ни се простят нашите прашасали Божии Закони и Минеи, с години не сваляни от лавиците.
Накратко – аз плачех. Стоях в Храма на Рождеството и плачех. Моите приятели пиеха “Вдовицата Клико” на площада пред храма заедно с някакъв монах. А наоколо – само черни гърбове и никой, ама никой не пееше "Рождество Твое Христе Боже наш" с такъв простичък, детски глас, като мен.
Тук в сценария незабавно трябва да добавим и лъжичка мед. Така ще бъде честно, а от друга страна – и правилно, от гледна точка на драматургията. Работата е там, че витлеемската нощ донесе и неочакван терапевтичен ефект. Това са православните араби. Те правят много добро впечатление – красиви, добре облечени жени, усмихнати възрастни, тихи, чисти деца. И наистина, те са съвсем други.
С православните араби е хубаво да разговяваш. Първо, те умеят да готвят, което на територията на Израел и Палестинската автономия е чудовищна рядкост. И второ, с тях е приятно да общуваш на маса в ресторант. Внимателно сядат на масата, говорят и се смеят тихо. Те също празнуват Рождество, украсяват елха, обличат се празнично, приготвят салати, печат месо, пият по чашка, а това някак си сближава.
Моето Рождество беше такова. Тук следва да се отбележи, че не само позицията на редакцията може да не съответства на авторската, но и самият автор да не е напълно убеден, че всичко гореизложено е обективно представена картина. Повтарям – при мен беше така.
Но, струва ми се, че е време да преминем към следващия сценарий на развитие на събитията.
Път втори. Интровертен. Нордически. Как да стане така, че да има и Рождество, и Свети Земи, и елхичка, и да няма блъсканица? Тук действат няколко прости правила, наистина, плод на непосилен труд и горчив опит.
Първо, всичко да се прави след 19 часа. Ние, възпитаниците на детските градини и районните поликлиники сме свикнали да се борим за място под слънцето до залез. Затова и тълпите туристи и поклонници, изпълнени със стоическа решителност и всякакви жертви и лишения да нацелуват всички икони са активни до този час.
Най-забавното е, че към шест часа вечерта натискът и активността се прехвърлят върху шопинга. А храмът на Гроба Господен, или храмът на Рождеството, или който и да е манастир ще бъдат отворени поне до осем вечерта и ще бъдат полупразни.
Но когато говорим за самата Рождественска нощна служба – тук всичко е доста сложно. Аз, например, исках да съм с руснаците. Не мога да се моля на гръцки, не разбирам какво се случва, а и не се чувствам на мястото си.
С руснаците също трябва да се изясним. Добре, че с възстановяването на евхаристийното общуване със Задграничната църква изборът съществено се увеличи. Най-лесното – Троицката катедрала. Но тук идват всички официални лица, руското посолство, местното висше общество. Бях там един път, записвах имена с умиление, но към мен се приближи лелка в синя престилка (откъде ли ги вземат в Израел?) и злобно ми просъска с одески акцент, че за такова количество имена ще трябва да заплатя 20 шекела. Затова и веднага изключвам Троицката катедрала.
В манастира Възнесение на Елеонската планина на Задграничната църква, майката игумения е много строга. Там никой не обижда руските поклонници, но атмосферата е тежичка. Остават две чудесни места – Планинският манастир в Ейн Керем и манастирът Мария Магдалина в Гетсиманската градина.
В последния посрещам Рождество вече втора година. Огромен просторен красавица-катедрала, дивна тиха служба, чудесни приветливи сестри (има, наистина една сурова майка-арабка, на пък каква чудесна австралийска майка-игумения!). Там няма толкова хора; можеш да доведеш и деца, та и младенци в кенгуру, не е задушно и няма да те смачкат.
В полунощ започва камбанния благовестен звън. Храмът на Гроба Господен, на мястото на който завършва земния път на Спасителя, първи възвестява за Неговото Рождество, след него идват камбаните на Мария Магдалина – и ето, вече цялата Гетсиманска градина се изпълва с чуден звън, а по-високо на Елеонската планина манастирът Възнесение Господне подхваща камбанното многогласие, пригласят и гръцките храмове в Стария град. И вече звънят във Витлеем, на Галилейско море, в Кесария, на Синай…
А сутринта, въоръжени с Новия Завет, а по-добър пътеводител по Светите Земи за 2011 години още никой не е написал, можем смело да се отправим към Галилея и Кесария, на Тавор, в Капернаум, всъщност, където си искаме. Финалът на пътешествието е известен – Йерусалим, Храмът на Гроба Господен, Голгота. | www.taday.ru
Превод: Презвитера Жанета Дилкова
