За Бога, стихиите и човека

Размисли от престоя в Ниската земя (Холандия, юни 2010 г.)

На Зита, Кеес, Ауке, Лами, Кеес, Ингрид, Херма и Петер

Кацаме в Амстердам, очаквайки дъжд и облаци, а е жега и слънце като в България. Явно това е знак, че всичките ни очаквания и предубеждения ще се обърнат с главата надолу, но това ще разберем по-късно.

Излизаме от самолета. Посреща ни огромното Амстердамско летище – и как би могло да бъде другояче, намираме се в един от центровете на глобалната икономика, а ние, шестима българи (трима свещеници и трима миряни) от провинциалния, но с претенция за космполитност и европейски дух Русе оглеждаме всичко и всички. Самите ние (облечените в раса свещеници не са типична гледка все пак) също ставаме обект на почуда от някои минувачи, но в общи линии тук цари делова забързаност и безразличие.

Отправяме се към изхода, след като дълго търсим багажа си, който излиза на конвейер на една от множеството багажни ленти: Бангкок, Лисабон, Париж, Ню Йорк… Пристигащи и излитащи във всички посоки; времето и пространството – събрани в точка, милиони човешки съдби, качени в стоманените птици. Нима не се сбъдват прозренията от фантастичните романи? Какво може да спре полета на човешкия дух – импозантна кула над води: Амстер-дам! Дигата върху Амстел: вековната борба на човека с водната стихия. Сега тя е укротена и кротко се разлива в множеството канали; превърната в туристическа атракция, опасана с мостове и пътища, а в нейната плът са забодени хиляди двадесетметрови колове, върху които не винаги стабилно, но все пак стоят къщите за подслон на хората, черпещи от необятната й неукротима енергия.

Борбата на човека с дивото, стихийното: пленителна картина, невероятно напрежение и същевременно хармония. Моментът, в който тореадорът става едно с бика, плаща и сабята, елегантното движение, премерения удар, смъртта и славата, вкуса от победата, опиянението… Всичко това обаче го няма по улиците на Амстердам – дори напротив, срещаш погледите и спокойните изражения на пешеходците, виждаш премерените и плавни движения на многобройните велосипедисти. Светът е огромно колело, чудесно е да го покориш под нозете си: раз-два, раз-два, въртиш педалите с труд и постоянство.

Лекота, изящност и любов към най-малката подробност. Тук явно хората на собствен гръб са научили, че най-малкият детайл е от значение, а всяка грешка, най-малкото недоглеждане и небрежност струват скъпо. Водата днес кротко плиска по гладко окосените ливади, а утре, преобразена, най-безцеремонно и безмилостно ги схрусква…

Продължаваме пътя си на север, по гладки магистрали – без шум, пушек, рев на двигатели. Дори автомобилите тук са някак кротки и опитомени. С отмерени движения, плавно, знаещи целта и дистинацията, отхвърлящи след себе си поредния километър, точките от картата се сливат една след друга, сред къснопролетните холандски пейзажи…

Кратка почивка, в която изпращаме нашата нова българска приятелка, тя е от десет години в Холандия, работи като държавен служител на тази страна, но тъгува за нашата и тази болка я е впрегнала в служба на Църквата, за да не загубим род и вяра някъде по пътя. Чрез нея нашите холандски приятели ни откриха, за да научат повече за Православието и България. Така те преди година ни гостуваха, а сега ние връщаме визитата с големи въпросителни за тях, живота им, за църквата и вярата им.

Продължаваме по пътя. Нищо не ни липсва, нашите домакини са се погрижили до най-малката подробност (защо ли това не ни учудва?) и всичко става без суетене, препирня, предпоследни уточнения и разногласия.

Пред нас се разстила Ниската земя, погледът се рее без граница. Ливади, пасища, свободно разхождащи се крави, овце, коне…селска идилия… Нима това е капиталистическа, индустриална Холандия; нима модерната епоха е започнала оттук?! Няма ни завод, ни фабрика, ни пушек от комин… И ето, виждаме ги, тези големи еднокраки гиганти, махащи безпомощно ръце, за да хванат вятъра, а той им се изплъзва, провира се отвсякъде и ги дразни: „Тръгнете, де, какво стоите, кой ще ви спре?” Не издават звук, отново и отново замятат, просъсквайки „Ще те хванем и укротим, сторили сме го с водата, ще го сторим и с теб, приятелю!” А техните стари роднини, вятърните мелници, гледат тъжно, платната им са свити: „Уморихме се да правим брашно и да изпомпваме водата, за нас стрелката удари дванадесети час, вие поемате щафетата!”

Природният ресурс, с който разполагат в Холандия се използва ефикасно – да живееш в благоденствие означава много труд, но не нахалос, а с постоянство и търпение. После впрегнатите сили ти се отблагодаряват, а ти благодариш на Твореца. Вярата на нашите домакини в Него изглежда неизменна, твърда и прагматична: „Благодарим Ти, Господи, за хубавото време, което ни даде, за да сме с нашите приятели от България, да закрепим нашето приятелство, да имаме добри срещи, разговори, за да те славим и следваме Твоята воля. Амин!” Нелицемерни думи, без патос, без излишност, конкретни, прости, от сърце…

Отново спираме. Намираме се на дигата, която прегражда Холандия от Северно море. Гледката е невероятна: от двете страни вода, а по средата път. Напомня ми за прекосяването на Червено море от евреите при бягството им от египетското робство. Благодарение на това инженерно чудо, дълго над 30 км., холандците предпазват вътрешността на страната си от потоп, а и са успели да прибавят към актива едно сладководно езеро (образувало се след преграждането на залива) и две големи територии суша. Делото е завършено през 30-те години на миналия век и е част от по-голям комплекс, с който Холандия опитомява водната стихия. От двете страни на дигата има шлюзове, които позволяват свързването на вътрешното езеро с морето, удобно за корабоплаването и за подържане на екологичното равновесие.

Отново на път. Скоро виждаме отбивката за Дален, нашата крайна цел – четирихилядно селце в Източна Холандия, на десетина километра от немската граница, окръг Кьоворден, провинция Дренте.

Добре дошли в страната на хобитите! Малки спретнати къщурки, една от друга по-хубави, всяка по своему уникална, но в пълна хармония с останалите, пред всяка от тях – градина, също конкурираща се с останалите по красота. Друг свят, друга планета! Разделяме се с неохота, по двама сме настанени в различни семейства. А точно сега, в този момент имаме нужда да говорим, да споделим почудата, да сравняваме и критикуваме…

Къщата на нашите домакини отвън изглежда малка, но вътре е просторна, без излишък и претрупаност, дори е леко спартански обзаведена. Стръмни стълби те отвеждат на втория етаж, където са спалните помещения. Всъщност етажът е мансарден, в спалнята ми има място за легло и бюро, няма гардероб, оставям багажа си на пода. Банята обаче е широка, с вана и душ-кабина, кърпите за гости са оставени, изрядна чистота, трябва ли това въобще да го споменавам?

Слизаме в градината. Нашият домакин с гордост ни я показва и веднага започваме да търсим познати растения: „Да, това го имаме, също и това! Е, това не, и това…” Чувството ни за национална гордост като че ли зависи от броя на растенията, които имаме съвместно. Радваме се, че все пак сме в Европа. Как ли би се чувствал тук един африканец? Осъзнаваме, че за краткото време културният шок ни е докопал. Добре, че бързаме по план за вечеря, че на гладен стомах какви ли не мисли ти минават през главата: всичко да сравним, преценим, съпоставим – къде сме ние, къде са те?

Вечерята е в градината на енорийския център, обща за долепената до него къща на пастора. Слънцето е в залез и свети косо и чак сега осъзнаваме, че сме доста на север: дните в този период на годината са дълги, разговорите ни помежду – също; поредица от снимки, нови запознанства, но правим и нещо ново -събираме масите в едно за една трапеза: „Отче наш…”

До късно през нощта, вече върнали се от вечерята, говорим с нашите домакини за вярата, за впечатленията и спомените от тяхното гостуване, както и за това, което предстои. Откриваме сходни проблеми: все по-малко млади хора търсят църквата, Бога, повечето избират свои пътища или просто не обсъждат темата; материалната презадоволеност, водеща до празнота и загуба на смисъл; стресът в ежедневието и работата, растящата несигурност и крайния индивидуализъм.

Отец Стефан Стефанов

Ден втори. Рано сутринта – събуждане от птича песен. Колко рядко я чуваме в Русе, но все пак тя не е напълно заглушена от моторния рев и грохота на автомобилите.

Най-интересната част от деня предстои: музеят на Ван Гог, а преди това – посещение на вятърната мелница, превърната отскоро в музей на бита. Посреща ни гостоприемна двойка, която с вълнение ни разказва как застрашената от събаряне вятърна мелница е спасена и с решение на общинския съвет е превърната в музей, управляван от нарочно създаденото за целта сдружение. Първият етаж е с експонати, датиращи от каменната ера, намерени при разкопки в околността, на втория се преминава бързо към съвремието – посреща ни бръснарски салон от миналия век, макет на събореното кметство, кътове от ежедневния бит, работилница за дървени обуща и др. По-нагоре на третия етаж вече сме в сърцето на мелницата – големия млин, системата от ремъци, използващи силата на вятъра за качване на житото – всичко направено, за да се обслужва от един човек: Ян Пол. Той е последният мелничар, умрял през 1981 г., но мелницата е все още тук, носи неговото име, дори би могла да влезе в експлоатация след малки преобразувания. Излизаме на перилата от дъски, опасваща мелницата, досущ като на кораб с въжета се управлява пускането на платната, променя се посоката им според вятъра и се настройва скоростта. Любопитното е, че според постановката на крилата се е водила комуникацията със съседните села: 12 часа (пауза), 12 и 5 (радостно събитие), 12 без 5 (траур), хикс (почивка). В България също е имало вятърни мелници, които за жалост не са се запазили. Едни от последните са атракции по Черноморието, а единствената, която все още работи е в Лудогорието при с. Белинци на десетина километра от гр. Исперих.

Следващата спирка е къщата-музей на Ван Гог, но не този големият в Амстердам, а в градчето Нови Амстердам, където той отсяда за три месеца през 1883 г. Нови Амстердам е основан от преселници от Амстердам, които търгували по онова време с торф, извличан от околните блата. Къщата била малка гостоприемница с кръчма на приземния етаж и стаи за гости на втория. Любопитен е фактът, че напускай гостилницата, Винсент оставя свои картини на тавана, които собственикът от яд изгаря, тъй като не получава изцяло дължимия му наем. Роднините му впоследствие го обявяват за черната овца на фамилията, както ни уверява уредничката на музея. Обстойният й разказ ни впечатлява с най-малките подробности, с които тя обрисува живота на художника и епохата, в която той твори. Контрастът между неоспоримия му талант и мизерния му начин на живот ни напомня за богооставеността, за която често говорят светите отци като изпитание по пътя на Божествената лествица. Картините на Винсент от този период представят безрадостното и безнадеждно холандско ежедневие. Прави впечатление също и от снимките, че хората през тази епоха (особено жените със свитите им и напукани устни) са неимоверно слаби, изтощени и безжизнени. Случайно ли е, че именно тогава хората тръгват да откриват Новите земи, първите заселници на Америка са главно от Холандия, Ирландия и Англия, а протестантската им етика се превръща в двигател за икономическо развитие и благоденствие?

 Дон Маклийн, „Винсент“ – песен за Ван Гог

Същото това протестантство сега е в криза, вероятно и поради факта, че сега хората са материално обезпечени и задоволени. Църквите се роят, либерализмът е основната доктрина, но нещо се е загубило, а именно традицията, връзката с изначалното, непреходното. Това ли ги кара да търсят Православието? Със сигурност не сме ние тези, в които нашите приятели могат да открият автентичния му образ. Та ние самите сме толкова повлияни от Запада, носим на плещите си и неговия юридизъм, и неговия рационализъм. Единствено Литургията и песнопенията все още пазят автентичното; носят Духа, случват се – въпреки нашата немощ. Но дори в това, че пеем без хор всички заедно като народ Божий и откликваме на повика „със страх Божий, вяра и любов пристъпете!” е достатъчно, за да бъдем обявени у нас за „модернисти” и „протестанти”. Колко „немодерни” и „непротестантски” сме всъщност, тъй щото ако бяхме такива, за каквито ни смятат, щяхме да искаме, да опростяваме, да формализираме и изравняваме, а не да търсим смисъла във всяка дума, да се задълбочаваме и най-вече да живеем това което казваме. Общият знаменател, съобразяването с всички, демократичността работи, но не винаги в корена си има истината. Често просто това е пътят с най-малките съпротивления.

В неделя на богослужението осъзнаваме, че отделянето от традицията, отхвърлянето наред с папското владичество и на Църковното предание, съобразяването само с народа имат пагубни последици. Какво е Църквата без светиите, без личностите, изстрадали своето обожение! Няма Евхаристия, а четири път в годината се пресъздава Тайната вечеря, приема се само „спомена” за Хляба и за Виното! Богослужението остава концентрирано около Писанието и Свещената Книга, пеят се псалмите, тълкува се, говори се благочестиво, но твърде малко и твърде кратко – за да не доскучава… Повече получихме от личните ни разговори, от споделянето на житейски опит.

На това събрание обаче определено му липсваше мистериум. За да не звучи обидно – храмът бе настина импозантен, с величествена камбанария (разбираме, че за всяко селище тя е уникална и е служила за ориентир), за жалост – без олтар, но с прекрасен орган. Господ Бог да им помага, поне за някои със сигурност мога да кажа, че копнеят по Него истински. Получих за подарък книга от известната холандска богословка Кори тен Боом. Тя не е завършила университет, а е минала през школата на Холокоста заради помощта, която е оказвала на преследваните от нацистите евреи. Книгата е със заглавие „Отдаденост”. Господ наистина гледа на сърцето на човека, а всеки, който е го е отворил, за да приеме Божията любов, който Му се уповава безрезервно, ще види Небесното царство. Кори проповядва до края на живота си (1983 г.) точно това: „Няма толкова дълбока яма на света, от която Божията любов да не е по-дълбока” (предсмъртните думи на сестра й, с която лежи в концентрационния лагер Равенсбрук), намирайки сили да прости на своите мъчители, надзирателите в лагера.

Неделният следобед прекарваме на път за холандската Венеция. Името на градчето, преведено на български е Козирог. Каналите са много по-малки от венецианските, препълнени обаче с безбройни лодки, повечето от които електрически. И в туристическия бизнес лични ясно „зеленото” развитие. Возим се достолепно в по-голямо корабче, всички ни дават път, но се намират и такива, които ни подвикват, блъскат ни и се закачат.

Накрая разбираме, че и в Холандия вали, най-после – тъкмо за прощаване. Разговорите ни до късно вечерта продължават и трудно би могло да се пресъздаде всичко, което чувстваме, споделяме и разбираме един за друг. Разхождаме се през даленските улици, дишаме прохладния полски въздух и се наслаждаваме. Откритостта, доверието и благоразположението, с което бяхме приети, прерастнаха във взаимно уважение и любов. С доскоро непознати хора споделяхме съкровени неща, изповядвахме се друг другиму, без това да оставя сянка на съмнение и фалш. Несъмнено в културата на тези хора е отвореността и нелицемерието. Дори прозаичният факт, че не слагат пердета на прозорците на къщите си е показателен за това. Взирахме през тях в дневните им, за да видим нещо нередно, но освен, че гледат прекалено много телевизия като нас, нищо друго подозрително не открихме.

Последен ден. Трябва да се сбогуваме, тъжни сме от раздялата, но сме и същевременно радостни от преживяното. Времето е в пълен унисон с нашето настроение – ръми, но е приятно. На изпроводяк си вземаме няколко цветя и корени, за да засадим нашето „Ъгълче на Холандия”. Така се казва едно градче в Холандия, което е най-пряката връзка с Острова, където от другата страна в Есекс е манастирът на отец Софроний (Сахаров). Нещо в преживяното ни кара да чувстваме, че молитвите му за нас са били чути. Представяме си, че пътуваме сега за там, споделяме това с холандските ни домакини и се надяваме Бог да благослови пак да се видим. Едно нещо е сигурно – животът в Господа не е никак скучен.

Епилог

Кацаме благополучно в Букурещ – и слава Богу! На излитане отново се уверяваме в Божията благословия – пътник, качвайки се на самолета заявява, че е загубил паспорта си, а от летищните власти ни предупреждават, че няма да излетим, ако паспортът не се намери. Всички трябва да проверят багажа си, за да се уверят, че някой не го е „взел” по погрешка. Настъпва суматоха, хората биват подканвани да отварят ръчния си багаж, ние решаваме да се обърнем към свети Мина с молитва. Малко след това отговарящият за полета съобщава, че проблемът е разрешен. Така и не разбираме какво точно се е случило, но благодарим на Бога и светията.

В Букурещ се чувстваме отново като у дома. Друго си е на православните Балкани. С приповдигнато настроение пътуваме към отдалечения на 70 км от Букурещ Русе. По пътя се възхищаваме на множеството новопостроени и обновени православни храмове и манастири. Улиците на румънската столица ни изумяват с чистотата си, реда и зеленината. Няма ги обичайните за нашите градове дупки, коловози, прах…Автобусните и трамвайните спирки са украсени с цветя, минувачите с ведри и спокойни изражения чакат редовно пристигащия и обновен градски транспорт. Единствено автомобилите създават хаос с безразсъдното си шофиране. Слава Богу, избягваме прословутите букурещки задръствания и благополучно напускаме румънската столица, споделяйки, че евентуално пътуване през София би било много по-натоварващо. Въпреки новия си терминал, софийското летище не може да се сравнява нито с това в Букурещ, нито с това в Амстердам. Софийската инфраструктура за жалост е може би най-окаяната в цяла Европа, а хаосът и сивотата са неизменен спътник, особено в крайните квартали и трудно се връзва с прословутия девиз „Расте, но не старее”. Нашата столица София, Премъдростта Божия, т.е. името на въплътеното Слово Иисус Христос – трудно би могло да се твърди, че днес тя е християнска по дух. Контрастът с Букурещ наистина е очевиден. Вместо множество православни храмове и манастири, все по-често сме свидетели как окултното и езотериката я завладяват.

Може би най-силно подмяната се усеща при вида на статуята на онази сексапилна жрица в центъра на града, с кацнала на ръката й сова – символ на мъдростта, а в краката й, в подлеза пред ЦУМ, е схлупената църквица „Света Петка Самарджийска“… Все пак, остава нашата надежда, че и България един ден ще преоткрие в истинската му светлина съкровището, върху което стои. Православието не е музеен експонат, нито ритуална притурка към държавността; не е и доставчик на религиозни услуги и красива благозвучна фасада. Православието е живо свидетелство за Живия Бог, за „единственото потребно”: Господ Иисус Христос.

Мартин Иванов е роден през 1974 г. в Русе. Завършва политология в университета „Йохан Волфганг фон Гьоте“ във Франкфурт на Майн, Германия. Завежда направление „Гражданско образование” в Международно дружество „Елиас Канети”, Русе. Докторант по социология в Института по социология, БАН. Член на църковното настоятелство при храм „Свети Николай Чудотворец”, Русе.

Коментари

коментара