Историята на едно поклонническо пътуване
През месец август тази година група православни американци дойдоха на поклонническо пътуване в България. Те бяха водени от Негово Високопреосвещенство Нюйоркски митрополит Йосиф. Със следващите редове искаме да ви разкажем за това посещение.
Защо именно към българската епархия? По думите на някои от членовете от групата решаваща роля има отношението към тях на самия митрополит още при първата им среща. Привлича ги от една страна неговата скромност, а от друга – откритостта и непосредствеността с които той се отнася към тях. Те смятат също и че влизането им в българската епархия е било насочвано от Божия промисъл, затова с радост разказват как са узнали за нейното съществуване. Преди няколко години едно семейство – членове на енорията в Бостън – приютява един млад български емигрант, наскоро пристигнал в САЩ и изпаднал в трудна ситуация. Той не е бил вярващ, но участвайки в живота на това семейство, постепенно се запознава с православната вяра и става член на Църквата. По-късно той посещава Ню Йорк, където се запознава с митрополит Йосиф, има възможност да общува с него отблизо и му разказва за прекрасната православна общност в Бостън, която за съжаление не е канонична. Именно този млад българин дава идеята на енорията в Бостън да се свържат с българския митрополит. Процесът на присъединяване разбира се е дълъг – продължава около две години. За американските православни това е било време на усилена молитва да се изпълни Божията воля в избора им на канонична структура. В началото на Великия пост тази година в Бостън митрополит Йосиф извършва приемането като миропомазва миряните и ръкополага свещениците от няколко енории. По думите на един от тези свещеници това е било за тях преживяване на лична Петдесетница. Всеобщата радост и благодарност към Бога, че ги е привлякъл в Църквата Си са неописуеми. Мнозина споделят, че този ден е истинското им влизане в Православната църква. И наистина е така: тези изключително образовани за православната вяра хора, водили и преди това благочестив живот, са били извън Църквата. Каноничните граници не са външни формални граници на човешка институция, а границите на Тялото Христово в този свят – границите на пълнотата на Божията Истина и единството в Христа. Всяка неканонична православна структура извършва престъпление срещу това единство с факта на своето отцепничество и поради това не може да води към участие в пълнотата на истинския живот в Бога.
След тази кратка предистория можем да преминем към разказа за самото поклонническо пътуване. То се осъществява по предложение на митрополит Йосиф, който бе и водач на групата по време на двуседмичното й посещение в България. Участниците бяха от три енории – енорията при храм „Св. Възкресение Господне” в Бостън, енорията при храм „Св. Успение Богородично” в Санта Роза, Калифорния и енорията при храм “Св. Севастиан” в Бангор, Мейн. Сред тях бяха и двама свещеници – о. Патрик от Бостън и о. Майкъл от Санта Роза, както и дякон Джон от Бостън. Целта на пътуването беше участниците да се поклонят на светите места по българските земи, както и да се запознаят с живота на майката-Църква. Още в самото начало те се поклониха на гроба св. Йоан Рилски и се докоснаха до живота в неговата обител. В програмата бяха включени и други манастири: Бачковския, Калоферския, Преображенския, “Св. Успение Богородично” в Арбанаси, Дряновския и накрая – Троянския. Групата имаше възможност да участва в богослужения и имаше и няколко срещи, за част от които ще разкажем накратко. На 5 август митрополит Йосиф отслужи Св. Литургия в храм “Покров Богородичен” в София като негови съслужители бяха предстоятелят на храма о. Николай, о. Димитър, о. Патрик, о. Майкъл и дякон Джон. Богослужението бе извършено като се редуваха молитви и песнопения на български, църковнославянски и английски. Всички бяха трогнати от пеенето на американската група (използват английски превод на литургията със съответните традиционни руски мелодии).
Красивото, молитвено изпълнение бе особено въздействащо, защото в него се включиха всички членове на групата – в православните енории на Запад обикновено няма платени хорове. Литургията е общо дело на всички вярващи, затова хорът се състои от самите енориаши, за които това е израз на лично служение, а не платена работа. В същото време всички, които присъстват на богослужението се включват според възможностите си в пеенето: така отговор на свещеника дава наистина вярващият народ, а не платени, често напълно чужди на вярата, хористи. В края на Св. Литургия митрополит Йосиф произнесе проповед, в която призова за повече ревност във вярата и по-активно участие в църковния живот. Той даде пример с американските ни събратя, които са минали през много лутания в една чужда на Православието култура докато достигнат до Истината и се приобщят към Православната църква.
Ние, българите, имаме Православието като част от своята история и това е дар, който трябва да пазим като се трудим за Църквата си, така че църковният живот у нас да стане достойно свидетелство за Христовата Истина. …Промяната няма да дойде сама – тогава показаха всички събития около Българската православна църква през последните 12 години. Време е да заработим всички заедно, така че състоянието на църковния живот да се определя от членовете на Църквата, а не от влиянието на политическата конюнктура. След митрополит Йосиф към всички присъстващи се обърна о. Патрик, който изрази огромната радост поклонниците да бъдат в България и да участват в богослужението. Той сподели и възхищението си от това, че православните в България са успели да съхранят вярата си въпреки гоненията по време на комунизма и че това е голям пример за търпение и сила за православните в Америка. След Св. Литургия гостите и всички енориаши се събраха на среща в енорийския център. Митрополит Йосиф разказа за пътя на американските енории към българската епархия в САЩ, а о. Патрик и о. Майкъл – за живота в техните общности.
От своя страна домакините запознаха гостите с различните аспекти на енорийската дейност при храм “Покров Богородичен”. След това срещата продължи с дискусии в малки групи, където се обсъждаха различни проблеми на църковния живот у нас и в Америка. Трудно е да се обхванат всички теми засегнати в продължилата повече от три часа среща. Все пак ще се опитаме да изведем някои от акцентите в разказите на американските ни събратя. Два са основните момента, които правят особено силно впечатление в дейността на техните общности: здрав енорийски живот и активна мисионерска работа. Енорийският живот се осъществява по различен, според възможностите на всяка общност, начин, но той задължително е фокусът на усилията на всички членове на енорията. Тук вероятно се налага да се направят следните пояснения. Всички православни енории в Америка се издържат от даренията на самите енориаши (приходите от свещи и треби са минимални) и те са основният източник на доход в Църквата. От тези дарения се плащат всички разходи: наем за помещението, което енорията ползва като храм (енориите със собствени сгради или специално построени православни храмове са много малко), заплата на свещеника, разходи за енорийска дейност и пр. В много случаи енориите не могат да си позволят да плащат заплата на своя свещеник затова той се издържа с друга основна работа през седмицата и извършва богослужения в събота и неделя (случаите, когато една енория може да плаща на свещеника заплата, с която на него не му се налага да работи допълнително, не са много и тогава изискванията към него са много високи). Така е и с енориите, чиито представители бяха у нас – о. Патрик и о. Майкъл работят като учители. Свещеникът на енорията в Мейн е дърводелец и понякога работата му е изключително трудоемка. Въпреки това американските енории в българската епархия не страдат от липса на свещенослужители – например в Бостън имат трима свещеници и двама дякони, в Санта Роза – четирима свещеници и двама дякони (тези енории имат не повече от 150-200 членове). Очевидно за тези хора свещенството е действително служение, а не “професия”.
Силната им вяра им дава сили да се справят с работа, грижа за семейството и преди всичко с обгрижването на техните духовни чеда. Свещениците ръководят организацията на енорийския живот във всичките му аспекти. Разбира се финансовата страна, за която стана дума досега не е най-важната – необходимо беше да се дадат някои обяснения, за да стане ясно как тези православни от Америка преживяват вярата си като служение в Църквата и фактът, че живеят в богата страна съвсем не означава, че там всичко в църковния живот се постига лесно. Разказите на двамата свещеници за дейността на техните енории съдържаха много детайли, но тук ще се опитаме да предадем само най-важното. Центърът на енорийския живот в тези общности е разбира се богослужението. Освен Божествената литургия в неделя енориашите се стараят да присъстват редовно и на Всенощното бдение в събота вечер, както и всички други богослужения през седмицата, когато има такива. В Санта Роза служат всяка вечер и повечерие, тъй като енориашите живеят близо до църквата в сграда собственост на енорията. Общата молитва е истинската основа, която формира енорията в единно цяло и действително превръща членовете в членове на Тялото Христово. Участието в тайнствата – особено редовната изповед и приемането на св. Причастие – са главния център в духовния живот на хората там. Всеки свещеник активно работи с енориашите и поема отговорност за духовното им израстване. Разбира се самите енориаши са активна страна в този процес и всичко, което ще разкажем за тяхната дейност е плод на общи усилия. Всеки от тях работи активно за Църквата, защото се чувства отговорен пред Бога да дава деен израз на вярата си. Енорията в Бостън има детска градина и училище до 8 клас, където децата освен общообразователна подготовка получават и знания за вярата. Имат също и православна книжарница, постоянно поддържат кухня за бедните и бездомните. През лятото организират лагери за децата, а през миналото лято и конференция за младежите от българската епархия. За възрастните има редовни образователни беседи относно православната вяра. Енорията в Санта Роза е особено активна. Те също имат училище.
Трябва да се отбележи, че тази тенденция православните енории да имат свои училища не е случайна. Православните в Америка много добре съзнават проблемите в собствената си култура и изкушенията, които тя поражда. Те търсят да предпазят децата си от псевдоценностите на консуматорското общество, както и от насилието и липсата на морал, които властват в продуктите на масовата култура. Чувството им за отговорност пред Бога да формират децата си като християни ги подтиква да жертват средства и време за създаването на свои училища. Това е само елемент от цялостната работа с и в името на младото поколение в Църквата. О. Майкъл сподели, че основно средство в тази работа са летните лагери в манастирите (в Калифорния има няколко православни манастира, с които енориите подържат близки връзки), където децата помагат и имат възможност да се потопят в изцяло православна атмосфера. Примерът на хора, отдали живота си напълно на молитвата и духовно опитни, оставя трайни впечатления у тях според него. Енорията в Санта Роза развива и активна мисионерска дейност.
Те също имат православна книжарница, в която всяка седмица се организират беседи. Освен това членове на енорията се опитват да помагат на изпаднали в трудно положение младежи – наркомани, криминално проявени или просто изгубили посока (в Калифорния процентът на самоубийствата сред младежите е особено висок)… Енорията в Санта Роза използва книжарницата си като предлага там безплатно кафе на такива младежи и енориашите, които осъществяват тази дейност, изслушват проблемите им, дават им подкрепа и утеха. Някои от тези младежи, трогнати от топлината, започват да се интересуват какво кара тези хора да дават такава грижа. Едва тогава започват да чуват разкази за православната вяра. В книжарницата има и параклис, където чрез обясненията за смисъла и съдържанието на иконите, всеки новодошъл може да научи за Православието.
Подобен тип дейност, макар и в по-малък мащаб, се извършва и от други православни енории, присъединили се към българската епархия. Техните членове не могат да останат бездейни, когато знаят, че толкова малко хора в Америка знаят за Православната църква – съхранила в пълнота и чистота християнската вяра. По думите на о. Патрик “Православието е най-дълбоко пазената тайна” – малцина в САЩ знаят за него, макар първите православни проповедници да са достигнали американския континент още преди 200 години. В разговорите си с членовете на тази група разбрахме, че те усърдно работят Православието да престане да бъде тайна и повече хора да чуят неговата истина. Обяснимо е, че православните в Америка, които не са членове на Православната църква поради етническия си произход – български, гръцки, руски и пр., а са направили съзнателен избор да оставят вярата на семействата си – протестантска, католическа, юдейска – да имат активна мисионерска позиция. Те се трудят за обръщането в Православието на своите сънародници, защото за тях това е прогласяване на истината на християнството. Те повече от всеки друг знаят, че не е все едно към коя християнска общност принадлежиш и че не може да се приеме позицията, че “всяка църква е по своему истинна”. Дали обаче само американците се нуждаят от прогласяване на истината на Православието? Дали само американските енории в българската епархия в Америка трябва да осъществяват мисионерска дейност или също и българските енории в България са не по-малко длъжни да вършат същото?… За енорията в Бангор, щата Мейн, която също беше представена в групата ще разкажем накратко. Тя съществува от 2 години и има около 45 членове, някои от които живеят на повече от 100 км разстояние от църквата. О. Джон, за когото споменахме, че работи като дърводелец, е също много активен в организацията на енорийския живот. Всяка неделя след литургия енориашите се събират на обяд, за който те се редуват в приготовлението. След това има неделно училище за децата и беседи за възрастните. Неотдавна е поставено и началото на кафене-книжарница, където по подобие в Санта Роза ще се работи с трудни младежи.
На срещата в София един от представителите на тази енория – Скот Мичъл – разказа завладяващо за своя път към Православието. Историята му беше дълга, но може би най-важното послание в нея беше, че Бог винаги отговаря на онези, които Го търсят с искрен копнеж. Младият Скот дълго търсил християнска общност, която да удовлетвори глада му за истински духовен живот. Накрая станал член на Баптиската църква и дори бил деен проповедник. После решава да замине за Русия и там да проповядва християнството на един народ, който, както той си мислел, не знае нищо след 70 години комунизъм. Но в Русия Скот се сблъсква с някакъв непознат тип духовност и в стремежа си да опознае мисленето на местните хора сам започва дълбоко да се интересува от Православието. След дълга подготовка той и съпругата му стават православни. Може би тук е мястото да споменем, че никой възрастен в тези американски енории не може да стане член на Православната църква без предварителна подготовка и преминаване през период на оглашение. След София поклонническото пътуване продължи в страната. Там поклонниците имаха възможност да се срещнат и с други активно работещи групи в Българската православна църква. Много интересна за тях е срещата с монахините от Калоферския манастир, както и с децата от неделното училище, ръководено от с. Валентина.
След това посещават и енорията при храм „Св. Богородица” (?) в Казанлък и се запознават с нейната дейност. Безспорно най-важната част от поклонническото пътуване на групата беше посещението на Троянския манастир. Там участниците се поклониха на мироточивата икона на св. Богородица и останаха за празника на манастира – Успение Богородично. Те взеха участие в празничното богослужение и след това са били представени на Негово Светейшество патриарх Максим. В края на пътуването си всички споделяха радостта и удовлетворението, че са осъществили поклонението и са се запознали с живота на Българската църква. За тях беше важно докосването до вековна традиция, както и срещата с православните хора у нас. Те бяха трогнати от топлината и откритостта, с които бяха приети навсякъде и в същото време съпреживяваха на болката от трудностите в църковния живот у нас. Всъщност двете седмици, които православните от Америка прекараха у нас, бяха възможност, както за тях, така и за българските им домакини да се подкрепят взаимно във вярата, да се поучат едни други от опита си и преди всичко да изпитат радостта от молитвеното общение в богослужението. Именно в съвместното богослужение можеше да се види и изпита силата на единството във вярата, което превъзмогва културните различия. Едно такова преживяване ясно показва, че Православието не е нито гръцко, нито руско, нито българско – то не може да бъде затворено в границите на националната идентичност. Православието може да бъде част от историята на една нация, но от това не следва непременно, че нацията непременно е православна. Една нация може да нарече себе си православна, само ако нейната Църква има деен живот. Само ако християнските принципи са водещи в живота на тази нация. В днешната открито анти-религиозна епоха това едва ли е възможно. Това, което обаче винаги ще бъде възможно и винаги ще бъде дълг на всеки член на Църквата е непрестанно да прогласява с живота си “най-дълбоко пазената тайна” на Православието. Българското общество се нуждае не по-малко от американското от мисия.
Ще поемем ли всички ние, членовете на Църквата, отговорността да свидетелстваме активно за истината на християнската вяра, така както нашите събратя в Америка са я поели?… Какъв е пътят за промяна, за цялостна обнова на църковния ни живот, а от там и на общественото мислене и отношение към християнството? Според думите на самия Иисус Христос промяната трябва винаги да започва от самите нас (Mат. 7:5).
