Миг синева (поклонническо пътуване за Великден)
„Радвам се, че пребиваването в манастира ти е донесло утешение. Велика е милостта Божия, когато има на земята място, където душата може да получи отрада, когато има хора, с които сърцето си почива.”Игумения Арсения (Из кн. „Пътят на немечтателното духовно дело”)
Цвете от рая…
Неизразими с нищо – тишина и хармония, и усет, че цялото ти същество благоговее и се прекланя пред Бога. И ти се иска да мълчиш, и така да си стоиш – сгушен в този безкрай, а в същото време не те сдържа и имаш нужда да разказваш, да споделиш с всички тази нетварна радост …
Неописуемо!…
Зная, че ще бъде само опит за разказ, защото срещата със светите места и хората – подвижници е нещо, до което човек трябва лично да се докосне.
Аз сега просто свидетелствам, че това, което изживяхме с приятелите ми беше: ДАР (Благодаря, Господи!), дар от онези, които връхлитат като светкавица и белязват душата за цял живот.
Неизразимо!…
Не зная дали, защото беше Празникът на празниците – Великден, и имахме честта да посрещнем Христовото Възкресение в манастирска обител, да присъстваме на среднощната тържествена служба…
Не зная дали, защото беседването ни със сестрите – монахини докосна съкровено сърцата ни с всеобгръщаща радост, топлота и премъдрост…
Не зная дали, защото всичко това беше венеца на Великопостния период…
Не зная…
Как да го обясниш? Не можеш. Трябва да ти се случи. Трябва да позволиш да ти се случи.
А иначе, все си мислим, че много разбираме, четем, информираме се, иска ни се да сме някак си подготвени за „обикновената” и „необикновена” среща със святостта…
Но когато тя – срещата, се случи „очи в очи”, цялата ни „мнима” подготвеност се изпарява.
Защото сме се изправили пред Необятното и Непостижимото…
Боже, колко сме „мънички” в умуванията и очакванията си!
И притихваме – смълчани, поразени от Незримото, като малки деца … само и само тази радост и пълнота да продължат – това изворно общуване, което ни връща при себе си, което ни освобождава от делничната обвързаност и забързаност.
За да разберем за кой ли път (но и за кой ли път ще забравим!): колко е простичка Истината, колко съкровен е животът и колко необятна е Божията милост над нас!
И всичко това – в един миг синева: песен на славей в полунощ, молитвено общение, пасхална радост. Миг, в който небе, земя, природа и хора са едно и с един дъх прославят Бога.
Миг, в който е невъзможно да си невярващ.
Можем само да се поклоним и благодарим, и да се молим: да благослови Бог по-често да ни се случват такива мигове, а и ние самите по-често да се стремим към тях.
За да се сверяват потоците в нас с Извора; за да се опитваме да живеем, както казва митрополит Антоний Сурожки като „хора, от които Бог не се срамува”.
Тя спечели третата награда с текста си Дарове на любовта
