Монашеско пострижение и чудатият старец Данаил
(Продължение на „Сбъдването на една мечта“)
Поканата ми за посещение на Света Гора не бе свързана само с Тома, но и с желанието на мой учител, архимандрит от семинарията в Килкис, който ме покани да посетя неговата килия на Атон и да присъствам на пострижението на негов духовен син – нов монах. Пътуването на Тома, моя водач на Света гора, по Божи промисъл съвпадна с пострижението както на монаха Иларион, така и на новия брат от килията на моя учител.
След като с Тома се върнахме от „Ивер“, се оказа, че вечерната служба в „Кутлумуш“ вече бе свършила, а и вечерята бе приключила. Хапнахме набързо от това, което носехме в чантите си. Искахме да си легнем по-рано, за да може в ранната сутрин да отидем на пострижението в намиращата се близо до „Кутлумуш“ килия, посветена на св. Йоан Богослов.
Точно преди обаче да се насочим към килиите си, дойде един брат, за да ни каже, че отците от съседна на манастира килия искат да им отидем на гости. Те се бяха приготвили с ароматен чай, сухари (препечени просфори) и локум. В стаята, където се събираха братята, бумтеше печка на дърва, така че вътре бе топло и уютно. Оказа се обаче, че килиите, където монасите спят, не са отоплявани с нищо; в параклиса за молитва също нямаше отопление, а дните по това време бяха жарки, но вечерите ставаха доста хладни…
Докато разговаряхме с двамата монаси, забелязах, че старецът яде някаква трева, която наподобява зелени пръчки. Слагаше ги за малко на печката, а след това сладко-сладко ги изяждаше. Като усети любопитството ми, той ми подаде една от зелените пръчки. Така горчеше, че след това изядох цял буркан локум, за да ми отмине горчивия вкус. А старецът с такова удоволствие ядеше тези треви, че като го гледаш отстрани, ще си помислиш, че са сладки като мед.
При тези монаси научих много подробности за живота на Света гора, за които нямах никаква представа. Разбрах кой старец как се е прославил; научих, че има много старци, които живеят скрити от хорските очи и почти никой не знае за тях. Всъщност такива бяха и монасите, на които гостувахме с Тома тази вечер. За първи път виждах такова послушание и любов между старец и послушник. Старецът се държеше все едно той е послушникът, а послушникът сякаш му беше старец.
Братята живееха много скромно, дори бедно, но се усещаше, че са изпълнени с радост, която трудно може да се опише. След като си поговорихме и бях окуражен в монашеския си път, тръгнахме към манастира бързешком, защото не ни се искаше манастирските врати да се заключат и да останем вън от обителта. За радост, манастирските порти още не бяха затворени и щом влязохме в двора, видяхме, че там се бяха събрали игуменът и цялото братство заедно с гостите на обителта. Оказа се, че цялото това събрание бе за молитва към Бога да закриля сръбския народ. В този ден бяха започнали бомбардировки над Сърбия и в онази вечер видях болката и тъгата в очите на монасите…
На другата сутрин ни очакваше непредвидено препятствие – манастирските порти се оказаха заключени до 7.30 ч., а ние трябваше да стигнем навреме за духовното тържество в килията, посветена на св. Йоан Богослов. За жалост, успяхме да пристигнем едва в края на службата. След пострижението на новия монах имаше празничен обяд. В малката килия имаше хубава трапезария, която се изпълни с хора – монаси и гости на малкото братство. Трапезата бе постна, но богата. Като гост и един от учениците на игумена, бях настанен на челно място. От дясната страна на стареца бе седнал новият монах. Името му бе Теолог – име, което чувах за първи път. Той бе млад, слаб, погледът му бе плах, но си личеше, че е уравновесен и че ще бъде добър и благословен последовател на Христа.
По време на разговора отец Антипа, моят учител и игумен на килията, ми разказа за един старец – Данаил, който живее в килия в близост до тях, по-надолу по пътечката към „Кутлумуш“. Въпросният старец бил един от най-извисените духовни отци на Света гора, но не посрещал никого в килията си и на никого не отварял. Любопитството ми се изостри. Обзе ме силно желание да видя този старец, да се докосна до него.
На връщане, слизайки по пътечката, си мислех как само в рамките на малко повече от 24 часа присъствах на две монашески пострижения. И докато през ума ми прескачаха мисли за престоя ми на Света гора, в следващия миг се стъписах от неочаквана гледка: пред вратата на килията на стареца Данаил (покрай която минаваше нашият път) стоеше самият той и ни приканваше да му отидем на гости. Ние с Тома останахме без думи. Същият този човек, за когото ни увериха, че на никого не отваряше, никого не посрещаше, с никого не говореше, стои на портата си и ни кани! Не проронихме нито дума, а просто влязохме в двора и прекрачихме прага на килията му. Това бе скромна килия с параклис, където отшелникът се молеше. Дядо Данаил беше слаб, дребен и съсухрен старец. Личеше си, че не е обикновен човек и монах; усещаше се, че в устата му имаше молитва за целия свят.
С влизането видяхме, че старецът се нуждае някой да му помогне в почистването на килията. Без да се суетим, с Тома се заехме да мием и да чистим, от което домакинът остана много доволен. След празненството, на което присъствахме и ние, братята от килията на св. Йоан Богослов му бяха оставили готвена храна. Цялата порция обаче старецът преотстъпи на нас, а той самият се засищаше с варени треви, които не можех да си обясня как преглъща. Бе истински постник – ядеше горчиви треви, а на нас даде вкусната готвена храна!
След като седнахме да си говорим, старецът се обърна към мен и преди още да го попитам каквото и да било, сочейки дебелите книги на леглото си, каза: „Тук е истината! Това е обяснението на вашите спорове. В учебниците няма да научите нищо. В богослужебните книги е написано всичко!“. Зачудих се какво иска да каже точно с това, но старецът продължи, разказвайки как в семинарията в Килкис сме имали спорове за учението за Светата Троица. Бях сащисан! Да, наистина – преди да тръгна за Света гора, в часа по догматика се разрази голям спор за Светата Троица. Тъй като в класа ни бяхме много чужденци, които не владеехме добре гръцки, трудно се разбирахме и рядко стигахме до съгласие, така че често споровете ни прерастваха в кавги. Дори и преподавателите ни не можеха винаги да се справят с нас. Бях изумен, че този светогорски старец знаеше какви бяха разговорите в нашия клас дни преди идването ми тук.
Старецът Данаил говореше за това как всичко е обяснено в Октоиха и Триода. За да разберем Бога и да усвоим богословието, е необходимо да се молим, а четенето на богослужебните книги ще ни се даде отговори на голяма част от трудно разбираемите места от Библията, уверяваше ни старецът.
Бях възхитен от благостта и прозорливостта му, както и от любовта, с която ни посрещна. Моят светогорски водач Тома, който при предишни свои идвания на Атон се е опитвал да се срещне със стареца, и до днес не може да повярва, че този отшелник отвори вратите на килията си и беседва с нас.
Отец Данаил ми разказа за изпитанията на монашеския живот, за трудностите, през които всеки минава в този живот, и че единственото, което трябва да прави човек, е със смирение да приема Божията воля и с търпение да понася всичко. Самият той беше въплъщение на онова, за което говореше, и когато с тихия си гласец шептеше, се чувствах като малко камъче пред тази грамадна духовна планина, достигнала до небесата.
Завърнахме се радостни в „Кутлумуш“ и споделихме радостта си с монасите. Разказът за нашата среща предизвика почуда в братята, тъй като, както ни обясниха, колкото и пъти те да отивали при килията му, толкова пъти той никого не приемал.
По-късно същия ден се запътихме към друга килия, при един отец, който рисуваше икони. Килията се намира малко над килията на стареца Паисий Светогорец, а отецът, който я обитаваше, също носеше името Паисий.
Тази монашеска среща също остана незабравима за мен. Влязохме в килията и след задушевния разговор отецът ни показа стаята, където рисува. Тя беше мъничка, имаше един статив и всякакви иконописни материали – дъски, бои, четки, златен варак… Отец Паисий рисуваше икона на Спасителя. Иконата бе същият образ, който старецът Паисий Светогорец бе видял и заръчал на неговите монахини да нарисуват. Христос сияеше от иконата. Образът изглеждаше така жив и естествен, че сякаш всеки миг би проговорил.
Отец Паисий ни разказа и няколко неизвестни за мен истории от живота на стареца Паисий Светогорец и на други отшелници, които са се подвизавали по тези места.
Всичко, което видях и чух в тази скромна килия, беше затрогващо, най-вече образът на отец Паисий, който така благо бе скръстил ръце и навел глава, че все едно небето се бе снишило и направило поклон на този Христов подвижник.
След като се разделихме с отец Паисий, закрачихме към „Кутлумуш“. Наближаваше време за отпътуване и трябваше да стягаме багажа си. Преди това обаче участвахме в сутрешното богослужение, аз четох Символа на вярата на църковнославянски и „Отче наш“ по време на светата Литургия, след което хапнахме набързо и потеглихме с ускорена крачка, за да не изпуснем превоза до Дафни.
Взехме автобуса от Карея, който отново беше претъпкан с хора, а скоро дойде ред и на опашката за билети за кораба. Неусетно отново се бяхме гмурнали в световния океан на суматохата, надпреварването с другите, блъсканицата, и сякаш всичко, преживяно през тези дни, като че ли бе само история. Но дали наистина беше така? Със сигурност не, защото докосването до нетварната благодат на Света гора се запечатва в сърцето на всеки поклонник и остава за цял живот. Всеки, завърнал се оттам, е усетил поне частица от преобразяващата сила на тази благодат. Там, където можеш да видиш заедно да съжителстват телесна бедност и сърдечно богатство, отдалеченост от света и саможертвена любов за другите, самота и ангелско присъствие, абсолютно смирение и преизобилни небесни дарове…
Сякаш се завръщах от друг свят, от друго измерение, сякаш бях вкусил от вечността. Бях в скута на Бога, Който ме погали със Своята любов и ме надари с духовни преживявания и вдъхновяващи примери в поетия от мен монашески път.
Може би тази първа среща със светостта на Атон ме подтикна да направя десетки посещения на още невероятни места, да се срещна с още необикновени личности и да участвам в изключителни събития в тази благословена от Господа земя, наречена Света гора, Градината на Пресвета Богородица…
(Следва – „Среща с отец Филотей и отшелника Кирил“)
