Поклонение пред светините на Черна гора и Сърбия

Завърши първото поклонническо пътуване по светите места на Сърбия и Черна гора, организирано от МОФ “Единство на православните народи” чрез неговите представителства в България и западната ни съседка.

Всеки, който се е опитвал да опише едно пътуване знае, че най-трудно се намират думи, които правдиво да отразят прекрасното. Може би, защото то включва в себе си всичко онова, което е сътворил Бог като природа и човекът, намесвайки се в нея хармонично, както и онези емоции на възприятието, които са неотделима част от усещането за красота. А когато тази съвкупност се съчетава с Православието и вярата, то за всичко това има само една дума- възторг!

Още от самото начало на поклонничеството, което беше благословено от Негово Високопреосвещенство Черногорски и Приморски митрополит Амфилохий, чиито гости сме, срещата с духовната красота на изумителните православни манастири и природата не оставиха никого равнодушен.

Първата ни среща с Православието по тази земя е манастирът “Любостиня”, построен от Милица, съпругата на местен княз, участвал в битката при Косово срещу турците. В тази битка Милица загубва мъжа си и деветимата си сина. Построеният в тяхна памет манастир е едно средновековно съвършенство , с филигранни розетки от бял мрамор по прозорците и прекрасни стенописи, унищожавани многократно от поробителите и въпреки всичко –оцелели, за да напомнят недвусмислената сила на Божия промисъл.

При едно от поредните унищожения на манастира турците намират зад един от стенописите с изображение на Света Богородица скривалище с църковна утвар и короната на княза, която и до днес се пази в двореца Топ Капъ в Истамбул.

Огромно впечатление прави грижовността и любовта, с които е оградено това свято място. В него се съхраняват мощите на създателката на манастира, приела монашество след построяването му – и много векове болка, борба и вяра – силата на един православен народ.

Следваща спирка по пътя на поклонничеството е манастирът “Жича”. Първото споменаване за него е от 1207 година, но името му е свързано основно със Свети Сава Сръбски – създателят на сръбската православна църква и сръбската държава, признати от Рим и Византия. Като първи сръбски архиепископ, през 1221 година той коронясва брат си Стефан и го обявява за крал на Сърбия на светлия празник Възкресение Христово. На църковно-народен Събор, свикан по този повод, Св. Сава произнася прочутата си “Жичовска реч”, с която определя Православието като основа на вярата в Христос и необходимостта от дела и думи “за съхранение на Бога сред нас и в нас”.След завършването на сградите на манастира през 1219 г. в него е преместена резиденцията на архиепископа.

Сградата на главната манастирска църква е несъмнено средновековен бисер на архитектурата. Отново срещаме белокаменни дантели по прозорците, изумителни стенописи и величието на православната духовност, но този път съчетани с песнопенията на вечернята и камбанен звън, премесен с аромата на планински цветя и смирени монахини, отеква в сърцата ни.

Продължаваме към Студеница по път, виещ се край планински ливади покрити с мащерка и лютичета. Тук- там се срещат бели къщички с подредени дворове, някои накацали високо по стръмните склонове, огрени от слънцето. Подминаваме неголеми градове, в някои от които забелязваме минарета на джамии, но хората са спокойни и дружелюбни.

В 19.30 часа пристигаме пред конака на манастира “Студеница”. Това е може би най-старият съхранен манастир на средновековна Сърбия.

През 1196 г. Бащата на Свети Сава, жупана Стефан Неман, се отказва от престола в полза на средния си син Стефан, наричан по-късно Първовенчани в чест на коронясването му в Жича, и приема монашество в Студеница под името Симеон Сръбски. След една година монахът Симеон отива при сина си Сава в Атон където умира в мир. Когато, обаче, големият му син Вукан с помощта на унгарците завладява част от територията на Сърбия и се самообявява за крал, като признава юрисдикцията на Католическата църква и се подчинява на папата, то Свети Сава пренася мощите на баща им Симеон Мироточиви от Хилендар в Студенечката обител, където са и до днес, заедно с мощите на майка им Анна – дъщеря на гръцкия император Роман, съшо приела монашеството под името Анастасия.

Манастирът Студеница е Ставропигален манастир превърнат по-късно в Лавра.. Извън стените му се намира сграда – конак за поклонници с всички удобства за нощувка. Поклонничките могат да преспят само една нощ, а за мъже и съпружески двойки- нощите са две.

Разказвам ви това, защото всичко наоколо е толкова красиво, че на всеки би му се приискало да остане за по-дълго време и да се наслади на природата и величествените бели стени на манастира, зад които го очакват каменни църкви, с вече познатите мраморни дантели, които тук са още по-съхранени, изящни и внушителни.

Поканени сме да присъстваме на утрината молитва на следващия ден, като специално за нас са отворени кивотите с мощите на Св. Симеон Мироточиви и Св. Анастасия. Усещането за святост, мир и спокойствие не ни напуска през целия ден. А той е също както и предишният, пренаситен с красота и впечатления, защото се отправяме към Черна Гора.

Много думи са казани за красотата на Черна Гора, много страници са изписани и са направени милиони опити да бъде запечатано всичко това на фото и киноленти, но нищо не може да предаде дори частичка от неистовата красота на морето от планински върхове, изрязаните, покрити със зеленина във всички нюанси каньони, по дъното на които текат реки с кристално-син цвят и над всичко това дълбокото синьо небе на Адриатика. Сетивата се пренасищат. Имаш чувството, че нищо не може да бъде по-прекрасно от това, което вече си видял, но на следващия остър завой или след следващия планински тунел по зашеметяващия, обсипан с мостове път, пред теб се разкрива още по-невероятна и неочаквана гледка. Освен възклицанията на възторг, единственото, което дава бегла представа за видяното, е единодушното решение, че в Черна Гора Творецът е създал невъзможното, за да ни покаже истинското великолепие и величие на своя Храм – Природата.

Пътьом се отбиваме в манастира Морача.Той е построен в 1251-1252 година от княз Стефан, син на Вукан и внук на Стефан Неман – основател на сръбската средновековна династия. Стенописите на главната църква са от 1260 година. През 15 век манастирът запустява и се срутва, но е възстановен през 1570 година. През 18 век е средище на съпротивата и борбата на морачане и околните области срещу турците, докато през 1820 година не влиза в състава на свободна Черна Гора.

Фреските от ХІІІ век, изобразяващи живота на пророк Илия в притвора са изумителни. Това са 11 сцени, като се започне от раждането му, та до възнесението му в небесата. В наоса фреските са от ХVІ-ХVІІвек и изобразяват всички християнски празници, Христовите страдания, Страшния Съд, родословното дърво на Иисус Христос,образите на ктиторите и игумен Тома- първият игумен на манастира. Силно впечатление прави вратата между притвора и църквата от ХVІІІ с геометричните си и растителни седефени инкрустации.

Природата около манастира е като в приказка. Кристален водопад разхлажда въздуха и заедно с редицата камбани в двора на Морача огласят планинските върхове в прослава на героичното минало и мирното бъдеще в името на Христа.

Продължаваме към бреговете на Средиземно море. Очаква ни Будва. След още пет часа изпитания на чувството ни за красота по планинските каньони се озоваваме над красивия като бижу град на Адриатика.

В хотела ни очакват Негово Високопреосвещенство Варненски и Великопреславски митрополит Кирил, който прекъсна посещението си във Варшава, за да участва в конференцията, организирана от Черногорската Света митрополия и представителството на Международния Обществен фонд “Единство на православните народи” в Сърбия и Черна гора. Чакат ни и отец Василий, придружаващ дядо Кирил и ръководителят на Представителството- Славко Кръстаич. Негова бе идеята за съвместяване на конференцията, посветена на Светите братя Кирил и Методий с поклонничеството от България.

Славко Кръстаич и Елисавета Миленова, ръководител на Представителството на Фонда в България, заедно с дядо Кирил, разработват цялостната програма на поклонничеството по тези земи.

Будва е един от най-древните градове на Адриатическото крайбрежие. За първи път е споменат от Софокъл в V век до Рождество Христово. От илирийския период е останала легендата, че Будва е основана от финикийския герой Кадмо, който след изгонването му от Феба, заедно със съпругата си Хармония се заселва тук. Може би затова на тази оскъдна територия цари многовековна хармония между следите на почти всички европейски цивилизации.

В симфонията на времето се долавят стъпките на римските легиони, чуковете на строителите на византийските базилики, венецианските карнавали и барабаните на австрийската политика. А над всичко това отекват православните камбани на Черна гора! По времето на Римската империя Будва придобива градски характер. Раннохристиянската епоха е документирана с мозайките от V – VІвек на Базиликата в Стария град. Периодично градът е бил ту под господството на Византия, ту е влизал в състава на държавата Дукля, ту е бил под владенията на династията Неман, а по-късно Балашич и Църноевич. От 15 до 18 век е принадлежал на Венецианската република, а по-късно с периодични прекъсвания на Австрия до 1918 година когато влиза в състава на Черна Гора.

Старият град на Будва е изключителен паметник на културата. В него са църквите “Света Троица”, “Свети Иван”, “Света Мария “Инпунта” и “Свети Сава Освещенни”, които образуват прекрасен архитектурен ансамбъл заедно с Цитаделата. Сегашният си облик Стара Будва получава след земетресението през 1667година.Разходките по тесните каменни улички с прелестни площадчета и излизането на Цитаделата, намираща се на скалистата южна част на Стария град, оставя усещането, за романтична приказка и средиземноморска страст. Нашето щастие се състои не само в това, че участваме в приказката, но и в чудесния факт, че сезонът на туристическите тълпи все още не е настъпил. Сигурно това е причината да чуваме ту приближаващото се, ту отдалечаващото се чаткане на конски копита зад всеки ъгъл на белокаменния лабиринт, но никога да не срещаме Рицаря.…В далечината под крепостната стена до една от вратите на Стара Будва звучи джаз. Всичко това те лишава от дъх още през първата нощ на разходка по крайморската алея. А нощите са пет – какво ли ни очаква?

В уютното хотелче разбираме, че сме поканени да присъстваме на общата Света литургия, която ще отслужат техни Високопреосвещенства Черногорски и Приморски митрополит Амфилохий и неговият гост Варненски и Великопреславски митрополит Кирил , в чест на свети Николай Летни в едноименния манастир, построен на един от десетките острови в Скадарското езеро.

Скадарското езеро е най-голямото на Балканите и е разделено от държавната граница между Черна гора и Албания. По-голямата му част 222 кв. км. принадлежи на Черна гора, а 148кв.км – на Албания.

В ранната утрин езерото ни посреща с огледални води, покрити от цъфнали водни лилии и жълти лотоси. Усещането за приказка продължава да не ни напуска. Освен лилии и лотоси в езерото има 22 вида уникални риби, 279 вида водни птици гнездят в него, по повече от 50–ината островчета са построени манастири, крепости и средновековни църкви, всяка от които крие в себе си тайни и легенди за борба и култура, за величие и красота.

С лодки , всред белите поклащащи се цветове на лилиите и слънчевите отражения по гладката езерна повърхност, осветяващи щастливите ни лица с вътрешната светлина на спокойствието, се приближаваме към хълма, на който се възвишава “Свети Николай”. По тясната пътечка нагоре вървят заедно с нас не по-малко щастливи и доволни черногорци и монахини от близки манастири. Летният празник на свети Николай тук е на особена почит – основен поминък на населението от векове е рибарството и търговията по вода. По река Бояна, /44 км/, езерото изтича в Адриатическо море и по течението и , освен топлият въздух на Средиземноморието са били пренасяни материални ценности и културни въздействия. Празничната литургия завършва с общи снимки с владиката Амфилохий и неговия гост българския владика Кирил, след което всички заедно сядаме на трапеза с, традиционната за домакините и изненада за нас , вкусна рибена чорба. Нашата поклонническа група сяда по благословение на дядо Амфилохий, в непосредствена близост до техни преосвещенства под клоните на вековен бук. Посрещнати сме като скъпи гости…

Оставям на вас да дорисувате със собственото си въображение всичко онова, което думите не могат да опишат….Денят още не е завършил, в ранния следобед се отправяме към Котор.

Град Котор е разположен на брега на природното чудо наречено Бококоторския залив, който е включен в съкровищницата на световното природно и културно наследство ЮНЕСКО. Формата на залива е уникална, приличаща на разперените крила на огромна красива зелено-златна пеперуда. Впечатление, създадено както от кристалната морска вода, така и от отразяващите се в нея карстови планини покрити с изумрудена растителност и сиво-сребърни зъбери, по чиито склонове се виждат крепостни стени, кули и други знаци на древни и съвременни цивилизации. В продължение на двухилядолетното си съществуване Котор често е сменял господарите си, но никога не е губил автономията си. Ако погледнете средновековните му градски стени, строени от 9-ти до 18-ти век, ще разберете защо. Дължината им е 4,5 км, дебелината – 2-до 15 м, а височината достига някъде до 20 м. Всичко това е построено по непристъпните склонове на сивокаменна естествена крепост и неволно възниква въпросът за средновековните флибустери, приказните съкровища и труднодостъпните красавици на изтока. Руският пътешественик Ковалевски пише през 19 век : “прилепнал сякаш лястовиче гнездо, под искрящата светлина на огрения от зората връх на Ловчен, той сияеше като жар- птица. Божията красота лежеше пред нас в целия си разкош”.

Една Балканска Алахамбра и над нея – крепостна стена и манастир, изсечени с усета на най-великия Творец, доказващи за сетен път, че кубизмът не е създаден от Пикасо, а блестящото сиво е най-стилният цвят във всичките му нюанси от греещото бяло на малкото градче в подножието, до тъмносиньото на небето по залез.

Следващият ден е посветен на Дубровник. Прекрасен, но твърде преекспониран и нападнат от номадските племена на организирани, предимно западни, туристи. След малките брилянти на черногорското крайбрежие, хърватската перла възхищава с дворците и църквите си, но и леко потиска с излъсканите си белокаменни площади. Несъмнено красив град, но създаващ усещането за желаното надмощие на материята над духа. Липсва присъствието на свободата и силата на неръкотворната красота. Тя може да се усети само, ако се разходите с лодка около крепостните стени на Стария град. Изобщо Дубровник е съчетание от каменна резба, метални рицари, биещи часовниковата камбана всеки половин час, тесни, романтични, стъпаловидни улички, площадчета с фонтани и статуи… и над всичко това църквата на Игнаций Лойола.

Разбира се това е незадължаващо с нищо субективно възприятие, защото красотата и усещането й е дело лично, но ако черногорското крайбрежие навява мисли за волността на “Веселия Роджър” или романтиката на влюбените от Верона, то Дубровник напомня за звъна на златото и уханието на вино и далечни подправки, а също и горчивия вкус на дим от средновековните клади.

Датата е 24-ти май – съкровена за всеки българин. Денят започва с празнична Света литургия в църквата Света Троица, отслужена от негово Високопреосвещенство Варненски и Великопреславски Митрополит Кирил в съслужение със свещеници от Будва и отец Василий от Варна. Празникът на славянските учители тук се чества официално като църковен празник на 24-ти май.

След Светата литургия продължаваме с разглеждането на луксозния остров Свети Стефан, който е на път да стане изцяло частен. Там е президентската резиденция на Черна Гора.

За българските поклонници е организиран рибарски пикник на Скадарското езеро, за да го отпразнуваме и по светски с богата рибна трапеза, песни и веселие, сред изобилие от цъфнали белоснежни лилии, символи на невинността на природата и красотата. Какъв по-прекрасен храм от този бихме могли да предложим на душите си в празника на двамата братя, отворили ги за Божието слово! Български, руски и македонски песни огласяха околните планини в цялата си славянска пищност, широта и музикалност, като отразяваха, разбира се и националното многообразие на поклонническата ни група. В нея освен представителите на клира и миряните от България, имаше поклонници и от Русия.

`На другия ден се отправяме към многовековната стара столица на Черна гора- Цетине. Градът е основан от Зетския владетел Иван Църноевич, който през 1482 годена, бягайки от турците построява крепостта и двореца си в Цетинското поле, сред непроходимите карстови върхове на планината Ловчан, а след три години пренася центъра на Зетската митрополия в новопостроения манастир. Така Цетине става главен град и духовен център за Черна гора за няколко века. Синът му Джурдже Църноевич създава и първата типография, в която се отпечатват книги на църковнославянски с изключителни илюстрации.

Манастирът на Църноевич е разрушаван многократно. Само през 18 век владиката Данило го строи три пъти, докато през 1724 година отново е бил построен в сегашния му вид.

Пред вратите на Цетинския манастир ни посреща камбанен звън. Знак на уважението към Негово Високопреосвещенство митрополит Кирил, който през тези последни два дни от поклонничеството ни ще ни предхожда по всички свети места от нашия маршрут, заедно с уважителното приятелство на нашите православни черногорски братя. В Цетинския манастир се пазят мощите на Свети Петър Цетински, духовен и държавен господар на Черна гора в епохата на първите писмени закони и организация на централизираната държавна власт. В него се е намирала и “Богородица от Филермос”- чудодейна икона с неизвестен произход, една от най-важните християнски реликви, за която е известно само, че през 1484 година е подарена от турския султан Баязид ІІ-ри на рицарския орден на Йоан, бъдещите Малтийци, които на свой ред я предават през 18 век на руския цар. През 1930 година руски емигранти я подаряват на сръбския крал Александър Карагеоргиевич, а през 1941 година тя се озовава в манастира Острог заедно с още две изключителни реликви – ръката на свети Йоан Кръстител, с която е кръстил Божия син Иисус Христос и частица от Светия кръст Господен, които днес се пазят в Цетинската света обител.

Покланяме се пред светините с усещането за докосване до Божията сила и светата нетленност. Разглеждаме богатия манастирски музей, в който освен богатите одежди на настоятелите и красивата църковна утвар се пазят и няколко чудотворни икони, събрани в последните три столетия. В по-голямата си част подаръците са от руските царе, оценили значението на православното сърце на тази прекрасна страна и героичен народ. Под звуците на прощалния звън на манастирските камбани се отправяме към другата велика светиня на Черна Гора- Острожския манастир.

В отвесните скали над долината на река Зета ни посреща невероятната гледка на това свято до странност място. Потресени от красивата, но ужасяваща с дълбочината си пропаст, покрай която се вие тесният път, от десетки километри, забелязваме сивочервената скала, в основата на която се белее като измислен модерен декор, предната стена на Острожкия манастир. Той е построен през втората половина на 17 век и е един от основните поклоннически центрове на вярващите от всички вероизповедания. В скалата са изсечени двете горни църкви – на Светия кръст и главната манастирска църква “Въведение Богородично”. В нея се намират мощите на свети Василий Острожки Чудотворец.

Свети Василий умира 1671 година и тялото му е намерено 7 години след смъртта му нетленно. Сега то почива в специално ложе, а Свети Василий Острожки с Божията помощ извършва чудеса на изцеление и закрила над вярващите. Силата на Божията воля и човешкото преклонение и исихазъм привличат хиляди благочестиви сърца към това истинско чудо. Изкачването до самия манастир по стръмните пътеки беше тежко, но сладостно, изпълнено с благоговение. Горният манастир в Острожките скали е величествено и почти призрачно небесно творение, а стенописите по каменните стени говорят за дарование Божие и отречение от света в името на Вечността.

Когато потегляме обратно към Будва, сетивата ни са преситени, но душите ни жадуват за още преживявания, затова близо до столицата на Черна гора – Подгорица, се отбиваме за поредното чудо – малък манастир в пещера. Прекрасна каменна църквичка във формата на кръст, мощи на очакващ канонизация нетленен светец и градина с цветя, планински аромати и нечувано спокойствие. Песента на славеите и съпровождащите ни през целия ден звуци на биещи камбани, тук сякаш бяха най-кристално чисти.

На следващия ден ни очакваше каньона Тара. До този момент поклонничеството ни се прекланяше пред всичко онова, което човек е създал за възхвала и преклонение пред Твореца. Сега ни предстоеше да видим чудото на чистото величие на нашия Създател.

Планинският масив Дурмитор е ограден от тесните и дълбоки каньони на реките Тара, Пива, Сушица и Комарница, които се превръщат във високи плата с над 30 върха, с височина повече от 2000м. На 1900 м. снеговете и ледниците се запазват целогодишно, за което свидетелства Ледената пещера с ледените си украшения. Особена красота представляват 19-те езера, наречени “планинските очи на Дурмитор”.След прекрасните гледки по тесния път, най-сетне сме в Жабляк. Град от хотели, вили и бели къщички и зелени поляни покрити с цветовете на планинската пролет кацнал на 1450 м. височина. С цел съхранение на нечовешки красивата природа от 1980 година, Дурмитор получава статут на национален парк с размери 32 100 ХА и е включен в списъка на световното природно и културно наследство ЮНЕСКО. Максималната дебелина на снежната покривка в Жабляк е 209 см. Снегът се запазва 5-6 месеца, но по сенчестите места можем да се порадваме на искрящите преспи в съседство с прекрасни горски цветя и треви.

След вкусен обяд на брега на известното Черно езеро – неописуемо синьо-черно огледало с прозрачна вода, заобиколено от величествена смерчова гора и високи снежни върхове, оглеждащи се в него, изпитваме усещането за собствената си принадлежност към околното Величие, поради незначителния, може би факт, че сме в състояние да осъзнаем всичко, дори скритото от сетивата ни. Благодарим Ти Господи, че си вдъхнал искрата на разума в нашето убого и несъвършено тяло, за да приемем величието и съвършенството сътворено от Теб.

След тези думи ще си помислите, скъпи читатели, както честно си помислих и аз, че едва ли ще видим нещо по-прекрасно от всичко видяно до сега, но още не бяхме стигнали до достолепната красота на каньона Тара. Самата река Тара е най-дългата в Черна Гора /144км./Тя тече през уникален каньон дълъг 78 км. и дълбок около 1300 м. Това е най-дълбокият каньон в света след Колорадския и представлява своеобразно природно чудо, което се отличава с ненадминато благородство, превъзхождащо възможността на човешкото възприятие. Реката Тара се нарича още “Сълзата на Европа” заради кристалните си наситено сини води, а прочутият мост на Джурджовича Тара дълъг 366 м. и висок 150м. говори за силата и героизма на черногорския народ. Тук са се водили люти битки, както с турците и другите поробители, така и с германците. През Втората Световна война мостът е бил взривен, за да не може да се премине планината. С това се казва всичко и за миналото, и за сегашното, и за бъдещето – от другата страна на прекрасното може да се мине само с цената на приятелството и обичта.

Това беше последната ни спирка пред възхищението, но то ни заобикаляше през цялото пътуване назад към Родината. Надничаше през прозорците на автобуса ни, не ни оставяше да заспим или да се отпуснем, изтръгваше от изморените ни от преживявания души поредните възклицания. Фотоапаратите и камерите все още не можеха да бъдат прибрани… И така до днес, когато видяното се връща, но не може да бъде описано достатъчно правдиво и чувствено. Още веднъж благодарим на Бог и разбира се, на организаторите!

P. S.
По време на дългите ни пътувания с автобуса на шега възникна идеята да се сформира клуб на приятелите на Фонда “Единство на православните народи” . В края на пътуването шегата вече е сериозна задача пред екипа на Представителството. Сигурно е едно – след това прекрасно поклонническо пътуване черногорците имат нови приятели, осъзнати братя и сестри в Христа. И каквито и препятствия да ни поставят политическите и социални различия на днешния ден, ще обичаме прекрасната черногорска земя, събудила в душите ни толкова много емоции!