Православната младеж днес в свидетелство за Христос
Записки от младежката среща, организирана от Синдесмос – световно сдружение на православната младеж, Брюксел, 19-22.02.2010
Ще започна с добрата новина, Православието е живо! То не е анахронизъм, не е предпазна реакция на хора към глобализиращия се свят; не е това, което обикновено медиите представят: ултраконсерватизъм и нискотемие. Внимание, динозаврите се завръщат! Истината е една, вчера, днес и вовеки: „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки” (Евр. 13:8). Иисус Христос е въплътилият се Бог и единосъщен на нас човек. Той е жив днес и Неговата Църква е тялото Му днес на земята, в този свят, в тази епоха; колко дълго – не знаем, но и не ни интересува. Няма да изпадаме в апокаликтизъм, друга страхова невроза, която обзема света, лутащ се между вчера и утре. Да, търсим Бог винаги вчера или утре, живеем също така, със спомените от миналото, страховете за бъдещето…
Темата на срещата с други 60 млади хора от 16 нации, изповядващи едната, свята, съборна и апостолска Църква и провела се в Брюксел между 19 и 22 февруари бе как да свидетелстваме за Иисус Христос днес. Подчертавам отново това днес, тънката линия между вчера и утре, която е Вечността, започваща в момента, в който откликнеш на призива на Господ: „Син мой си ти, Аз днес те родих” (Пс. 2:7). Призив, който чуха тези мои братя и сестри от Канада, Германия, Белгия, Франция, Финландия, Холандия, Великобритания на Запад и тези на Изток: Полша, Румъния, Гърция, Беларус, Словакия, Русия, Унгария и Македония – защото в Бога няма нито Изток, нито Запад, „ни юдеин, ни елин..” (Гал. 3:28). Бяхме единни в това, че Господ призовава своите хора, всеки по различен начин, дарявайки на всекиму благодат, за служение в Църквата. Идеята на събирането беше да обменим опит и виждания от живота ни в Църквата, да засилим връзката помежду ни, което е и преводът от гръцки на думата синдесмос (връзка в единение). Най-силно това единство пролича на светата Литургия, която отслужихме в местната църква „Св. св. Козма и Дамян” заедно с отците Кристоф и Константин, първият – предстоятел на събранието, а вторият – гост от Германия, служещ в Брюл, градче близо до Кьолн. Възпяхме и благодарихме на Бога на всички езици, като за голямо мое учудване френските и английски песнопения с византийски разпев звучаха невероятно добре, заслугата за което така и не разбрах, но явно Православието на Запад има корени много по-дълбоки, отколкото съм си представял, въпреки, че доста години бях живял там. Единство цареше и по въпроса за Евхаристията, което за жалост не съществува в нашата поместна църква: а именно, че народът Божи съслужи и се съпричастява заедно с клира на всяка Божествена Литургия. Към различните поместни практики, дали да се изповядваш и постиш задължително преди това (второто отпадна, тъй като сме във Великопостния период и всички постехме) също бе подходено много удачно, а именно – оставено на свободната воля на всеки един от нас да реши и който има нужда да се изповяда пред духовник на вечерта преди Литургията. (Моето желание да се причастя бе съгласувано с духовния ми наставник, който ме бе благословил за това, без необходимостта задължително да се изповядвам преди причастяването).
Сигурно отново ще бъдем обвинени в модернизъм и погрешно тълкуване на светоотческото наследство, на което само ще отговоря, че отново забиваме поглед в миналото и не живеем в реалностите на настоящето. Когато поставим правилно акцентите върху поста, покаянието и изповедта – не като задължение, а като осъзната отговорност, тогава ще преодолеем тази си склонност. Тогава ще видим това, което видях с очите си – как в една традиционно неправославна страна 90 % от енорията е съставлявана от осъзнати и живеещи по Христа местни хора. Самата енория е започнала като типична емигрантска църква на гърците в Брюксел под юрисдикцията на Вселенската патриаршия.
Това за историята, това, което е днес и съпреживяхме, е трудно да бъде описано с думи, но многобройните имейли, снимки и отзиви, които разменихме за краткото време след това, свидетелстват, че всеки един от нас, участвал на срещата, е почувствал в сърцето си радостта от това “…братя да живеят наедно!” (Пс. 132:1). Разбрахме, че този опит е най-голямото свидетелство за нашата вяра, това, което е нужно да споделяме. Да, предизвикателствата са различни за тези, които са в традиционно православни за тези в секуларизирани или инославни страни. Отците, които бяха с нас например изкарват хляба си, работейки като учители в държавните училища на Белгия и Германия, преподавайки православно вероучение. Тези държави са решили въпроса така, че всеки ученик, който поиска да изучава религията на своите родители, има право на това, като съответната администрация се задължава да му назначи необходимия специалист. Подборът не е случаен, а се съгласува със съответното вероизповедание чрез комисия, в която задължително има негов представител. Тук мнозина биха ахнали от възхита, но не и самите свещеници, които ясно осъзнават опасността от релативизма и индивидуализма, който се прокарва с една такава практика и която в крайна сметка е пагубна за устоите на обществата, в които живеят. Все пак необходимостта от свидетелство, особено сред младите хора е по-важна и тя принася добри плодове: някои от участниците в срещата, бяха именно ученици, които, благодарение на свещениците са влезли в досег с Православието, като са видели, че вероучението не е просто предмет като всички останали, а църковният етос – практика, която се живее от Църквата.
При нас, традиционно православните, особено на Балканите, главното предизвикателство и препъни-камък е етнофилетизмът, т.е. въпросът как да се превъзмогне чисто националния характер на православното вероизповедание, особено болезнен при сегашната ситуация в Македония, но и навсякъде, където има национални малцинства. В това отношение Западна Европа наистина би могла да ни бъде за пример. В България освен това съществува необходимостта да се покаже, че Православието е повече от от ритуал, традиция и символика, да се свидетелства днес, в нашето съвремие за същината на Църквата, а именно литургичния живот в Христос.
Не смея да твърдя кои предизвикателства са по-големи, тези на Запад или на Изток, но ми се струва, че все пак традиционно православните имаме известно преимущество, а то е онова неосъзнатото, което все още ни кара в трудните моменти да намираме опора във вярата на отците ни.
Работната среща протече в иначе присъщия за западните общества прагматичен дух. Бяхме разделени на малки групи, които дискутираха отделни въпроси, после заедно в пленум обсъждахме тези аспекти. Основните изводи, до които достигнахме, бяха следните:
1. Животът на нашата общност да бъде икона на живота в Христос.
2. Христос дава нов и вечен живот като дар, а призованите от Бога (верните) са свидетели на Христос в света.
3. Свидетелството (мисията) е основна задача на Църквата.
4. Свидетелството предава благата вест като запазва и разпространява истинското познание за Бога.
5. Основната цел е да дадем надеждата, че смъртта е победена.
6. Бидейки не от света, но живеейки в него, да даваме живот на света, иначе какво ще стане, ако солта обезсолее?
7. Единението на Църквата не означава еднаквост; в нашето многообразие и уникалност ние сме обединени от Божия образ в нас, който и свидетелстваме.
8. Срещите и познанствата между поместните църкви би трябвало да се случват и без Синдесмос, организация, която не би трябвало да бъде единственият фактор да има връзки между православните християни.
Българският принос се състоеше в това, че показахме, благодарение на Надежда от Габрово (Хлебна къща „Свети Христофор”, www.bread-art-house.org) как се приготвя хляб и същевременно говорихме за сътворението на света, за Бога, грехопадението на Адам и Ева и спасението в Христа. Не липсваха и забавите, игрите, танците и песните на различните ни страни. Да си православен не означава да си скучен, а да можеш да се забавляваш и без алкохол или въпреки него: Полската водка наистина замъглява сетивата (особено съчетана с белгийска бира). Слава Богу, всичко завърши благополучно и се завърнахме с радостни сърца у дома.
Следвайте ни
Ще помоля някой от православните християни да ми обясни следното изречение:“ ..Православието е повече от ритуал, традиция и символика, да се свидетелства днес, в нашето съвремие за същината на Църквата, а именно литургичния живот в Христос.“ В какво се състои точно литургичният живот ако не в упоменатите ритуал, традиция и символика и как точно православните християни смятат за себе си, че могат да разширят полето на „свидетелство“ на истината, инструментално имам предвид.
Интересува ме освен това и експанзивната претенция към обществото изразена в „даването на надежда“, както и къде се пресича „църковният етос“ с несъвършеното „светско“ общество и как трябва правилно да се възприема църковната практика от невярващи и инославни, за да не бъдат накърнени изтънчените православни чувства.
Ще избързам, да не би Мартин да се впрегне да отговаря на Ф. Николов. Няма смисъл най-малко по две причини. Първо, защото той задава отговори, а не въпроси. И второ, защото човек, който в литургичния живот на Църквата не може да види нищо повече от ритуал, традиция и символика, едва ли може да разбере „къде се пресича „църковният етос“ с несъвършеното „светско“ общество“. Още по-малко пък може да му бъде обяснено, че даването на надежда не е „експанзивна претенция към обществото“.
Не е възможно на глупави и предубедени въпроси да се даде смислен отговор. Затова даже Господ отказва да отговаря на такива (срв. Марк 11:33).
Понеже съм авторът на статията, комай аз ще трябва да давам обяснения, защо съм си позволил да напиша въпросното изречение: ами, въодушевих се, г-не, рекох си, ето тва, ако могат повече хора да го преживеят, ама нейсе…то, къде да се случи, Вие сте прав, литургичният живот у нас наистина е ритуал, традиция и символика. Каквото и да обяснявам, то без вяра, а и пример не става,а и да ви изброявам какви инструменти имаме, каква полза, щото ний сме бедни и окаяни и всичкото, което имаме не знаем, какво да го правим.
Да, може би звуча изтънчено, претенциозно, експанзионистично, и в това да взема да се съглася, но друг такъв Бог като нашия няма, ако искайте ми вярвайте, а пък какво ще кажат инославните и невярващите, хм, бил съм и аз като тях, за мен това не работеше, нито с йогите, при които бях, нито, когато не исках да чувам за Бог и смятах всичко за басня. Има един начин да проверите, дали говоря истина, обърнете се към Шефа, Той със сигурност ще ви отговори. Бъдете здрав!
Уважаеми православни християни, първо ще трябва някак си да разберете, че различното оценяване на вашата религиозна практика не е непременно провокативно и предубедено мнение, още повече достатъчно съм се движил с православни за да не съм бос във вашия „църковен етос“; мен, представете си, наистина ме интересуват тези неща и понеже забелязах несъответствие в едно изречение помолих някой да ми го разясни. Благодаря, че самият автор се отзова; съжалявам много, но това ми е като рефлекс и не само мой (ще трябва точно вие с живота си да го оборите), че зад всяка привидно миролюбива християнска инициатива се крият „неведоми“ инструментални хватки за приложение на „църковния етос“ и „даването на надежда“. Може и да не е важно мнението на атестите за вашия бог, но е важно, че вие искате или не живеете сред тях и оценките ви за едни и същи неща се разминават, важно е да проблематизирате стоенето си извън ритуала, традицията и символиката; ДА! сигурно съм саркастичен на моменти.
След като литургичният живот на православния християнин е нещо много повече от ритуала, традицията и символиката, може ли изобщо да се придаде с думи в какво практическо отношение влиза със света и обществото; хайде, приемаме, че аз като атеист съм сляп за духовните измерения, но не може да няма някакви първично осезаеми постъпки на разпознаване, а и освен това не е ли именно това разпознаване, гаранция за духовното провеждане на ритуала чрез спазването на традицията и символиката. Ето аз не мога да разпозная тези постъпки, разпознавам единствено екзалтираното литургично състояние на православния християнин, което не смятам за „нещо повече“ в практиката.
[b]“…народът Божи съслужи и се съпричастява заедно с клира на всяка Божествена Литургия“[/b]
Българската трагедия е, че почти нямаме лаици, т.е. „Божи народ“. Прочее, когато клирът ограмоти народа за да разбира какво е Евхаристията, нека се причастяват лаиците на всяка Литургия, но засега сме на светлинни години отдалечени от това душеспасително състояние.
После, Синдесмосът е колкото полезен, толкова и вреден с манията си миряните да доминират в Църквата или да заемат мястото на свещенството.
Категорично съм против модернистичното суеверие, че гръмогласното произнасяне на „амин“ от миряните по време на епиклезата съосвещава Даровете.
Време е да се напише труд за магията в съвременното православие или суеверният магизъм на модернистите.
Всеобщото причастие не възпълва липсата на грамотно Богопознание. Тази магична мистерия не е тъждествена и с Богообщуването. Засега си остава душепагубен модернизъм, независимо от красотата на словореда.
Не смятах да водя полемика по това, което съм написал, смятам го за излишно, особено, когато дебатът е виртуален и рядко води до нещо продуктивно, но ми стана тъжно, как един атеист и един дълбоко вярващ човек, когото лично познавам се съблъзняват (препъват) в думите ми.
На прокимен ще отговоря, че модернизмът поне аз доколкото го разбирам няма нищо общо с магизъм и/или мистика, а напротив свързан е с брутален рационализъм, така че имаме някакъв проблем с понятията, който първо трябва да изясним, преди да развяваме това плашило, но не мисля, че тук му е мястото, може би трябва да напишете една статия по този повод, аз имам нещо по този въпрос, което мога при желание от Ваша страна да Ви пратя лично. За Синдесмос и миряните, мисля, че това не отговаря на истината, та тази организация се ръководи от клирици! Миряните и то младите по-скоро търсят мястото и призванието си в Църквата, без да искат да иззевмат, каквото и да е било от някого.
На Ф. Николов:
Доколкото разбирам правилно, много се извинявам, но Вашето изразяване е трудно разбираемо поне за мен, проблемът Вие е с какво основание православните в резултат на „екзалтираното“ им отношение към Литургията имат претенцията да излизат навън сред света, за да
раздават надежда (т.е. някакво си тяхно психологично им състояние, сиреч нещо виртуално), а и въобще не могат да докажат някаква практическа полза и инструментариум в диалога им със света (т.е. идеологията и практиката им куцат), сиреч най-добре е да си стоят там в музея.
Искрено се чудя, какво очаквате да чуете в отговор, а и не знам с какви православни сте общували, но има едно нещо, което се нарича общение. Имали ли сте такива моменти да си с някой и да няма нищо друго освен това? Когато си млад, това е нещото, което те кара постоянно да се събираш с твоите приятели. Стоите с часове заедно, без дори да си казвате нещо. Това е според мен образа на светата Троица в нас.
С възрастта това нещо го губим, влизат помежду дрязгите, завистта, ревността и какво ли още не. Аранжираме се с това, научаваме
да живеем като единаци, режем връзките, заменяме ги с интересите, ти на мене, аз на тебе.
Какво се случва в Църквата, животът с нещо ни е поочукал и почваме да ходим там, но запазвайки етоса от навън, държим се консуматорски, бързо научаваме, колко поклона да правим, къде се кръстим, какво не се яде по пости, палим свещи и се молим, да ни се даде, каквото ние искаме. Това нарекох ритуал и традиция, папагалщенето, което ни обзема, влизайки в живота на Църквата, а за символиката, тук говоря, за това, че не разпознаваме мистичната (невидимата) страна на свещенодействията в Църквата, т.е. критикувам модернизирането на Църквата в смисъл на рационално всичко разбиращо и обясняващо отношение, слагането на Бог или в рамка (законничество) или вътре в себе си (психологизъм).
Инструментите сме самите ние, ако го искаме, Бог ни претворява, извършва се метаноя.
Уважаеми г-н Иванов, очкавам от Вас единствено мнение, а не верен отговор, не участаваме във викторина. След като не искате, не водете полемика, нито мога, нито искам да ви задължавам да го правите. Стана ми интересно дали православната младеж би могла да се отличи с „нещо повече“ от закостенялаат православна традиция и затова задавам и тези въпроси; за мен тези витално-православни младежки инициативи сякаш се организират за да потвърдят, че Лазар е умрял и не е възможно да възкръсне, защото „нещо повече“ не означава правилно схващане и изпълнение на някакъв ритуал, а отваряне и разбиране за света, не непременно според правосланите критерии. Проблемът ми е, че само с екстазното литургично преживяване не мога да разпозная как се вписва православният християнин в обществото, на което трябва да дава надежда. Проблематизирането включва не „нещо ново“ в метафизичното преживяване на литургията, а „ново“ , необремено от заклеймяващата съвременността православна идеология.
„Даването на надежда“, го схващам като назадничава претенция, че няма и не може да има силна общност, личностно общуване и разбирателство без масовото приемане на православното вероизповедание и без колективно съпреживяване на култова мистерия. Смятам, освен това, че основен религиозен мотив при издигането на претенции към обществото се явява всяка проблематичност в общуването, в съзнанието на човек за отговорността му към себе си и другите; търсят се всевъзможни „свръхестествени“ лекарства там, където е необходим и достатъчен минимален разсъдъчен капацитет, да не говорим за неотстранимите противоречия в човека като природно същество, което религията има претенциите да може да разреши, неуспешно разбира се. Като се започне от хилядите битови дрязги, мине се през обществени противоречия и се стигне до научен и политически морал, всичко сякаш по неизбежност намира разрешението си в православната вяра.
Такова замазване и опростяване не може да не предизвика реакция. Аз Ви вярвам, че това, което преживявате в православната общност е това, от което се нуждаете, както и че сте искрен в чувствата си, но това по никакъв начин не означава, че можете да повдигнете претенция към живота на всеки друг човек, само съобразно своите критерии на преживяване на някаква ценност. Как се възприемат „невъцърковените“ от тези, които „дават надежда“? Чрез собствените си недостатъци и житейски грешки, намерили пристан в колективно общуване. И как се разпознава на едно надличностно ниво нуждата на всеки, откъдето произтича и нетърпеливото усещане за даване на надежда? Чрез изравняване на светогледа. Ето от такова проблематизиране има нужда православието според мен; да може да навлезе в съвремието без да сметне това като отстъпление от идентичността си, както и без дежурното заклеймяване на покварената модерност. „Папагалището“ да не се повтаря и в общуването с други светогледи.
Николов,
Какви са тези сталински клишета: „заклеймяващата съвременността православна идеология“? Защо отъждествянаш вяра с идеология, когато те са съвсем различни понятия? Откъде знаеш, че вярата уж отрича действителността, щом си атеист и си извън църквата? От партийните събрания по Живково време? Само гностицизмът „заклеймява“ битието като зло, но той е противоположен на християнството. Прочетете книгата:
http://www.books.bg/books/313/131787.html
Относно „даването на надежда“.
Единствената надежда, която вярата дава, е, че животът не свършва с гроба, че човекът е достоен за безсмъртие:
http://www.pravoslavie.bg/%D0%A7%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA/%D0%95%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%BE
Всички други „социални“ измерения са в крайна сметка спорни и имагинерни, съгласен съм с Николов.
Андрей,
Във вярата, както казваше моя старец еп. Николай, има вертикал и хоризонтал. Ти свеждаш всичко в християнството до вертикала, до метафизиката, но именно това е крайна спиритуализация или гностицизъм. Човек е безсмъртен и без християнството – благодарение на тялото си, което не изчезва, а преминава в други форми на природата.
Социалната страна на вярата е важна и именно нейното пренебрегване докара БПЦ до това състояние днес. Защо не намерите тази жена, която е пред самоубийство, и да я утешите:
http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2010-03-09&article=316411
Всеки православен храм би могъл да окаже малко помош на тази бедстваща жена. Стига тя самата да е християнка и да приеме помощ от християни. В нашия храм, зная и в други храмове помагаме на хора в подобни ситуации с каквото можем.
Марти, аз го усетих (все пак имам по-голям житейски опит от теб) още в началото и те предупредих да не се впрягаш. От една страна упреква: „това по никакъв начин не означава, че можете да повдигнете претенция към живота на всеки друг човек, само съобразно своите критерии на преживяване на някаква ценност“. И веднага след това от своите критерии и преживявания дава наставления: „Ето от такова проблематизиране има нужда православието според мен; да може да навлезе в съвремието…“ Забавлява се човекът………..
Архимандрит Стефанов, никъде не съм писал, че вярата отрича действителността, но твърдо заставам зад убеждението, че това е една ощърбена действителност, необходима на нервни, потиснати, мрачни и вечно безпокойни хора. Да ми се дава критерий за живота от преживяванията на такива хора не смятам за нормално. Вярата излязла от коловоза на непосредственото преживяване, превърнала се в самоочевидна традиция, крепяща общозадължителна истина аз наричам идеология. И стига с този гностицизъм, какво по-гностично може да съществува от това, непрекъснато да се заклеймяват гностиците; в претенциозната Ви, но по мое скромно мнение изкуствено надута книга за гностицизма, Вие обвинявате половината свят в гностицизъм и по този начин отричайки изцяло някакво „явление“ му приписвате „зла“ сама по себе си природа. Напишете нещо позитивно-универсално, скрепяващо, макар и не релативизиращо отделните светогледи, търсете мостове, не изграждайте диги.
[quote name=“p_stefanos“] „това по никакъв начин не означава, че можете да повдигнете претенция към живота на всеки друг човек, само съобразно своите критерии на преживяване на някаква ценност“. И веднага след това от своите критерии и преживявания дава наставления: „Ето от такова проблематизиране има нужда православието според мен; да може да навлезе в съвремието…“ Забавлява се човекът………..[/quote]
Моите критерии и преживявания нямат общо задължителен характер, нито съм тръгнал да проповядвам „отвъдна надежда“ на всеки, обяснявам как АЗ ви виждам през нопстигаемите за ума литургични преживявания и какво ми прави впечатление. Когато Вие повдигате претеции – нищо не Ви прави впечатление с „богатия“ житейски опит; когато някой друг заема позиция – тук някой трябва да се забавлява. Самото Ви отношение на прадубеденост издава, колко богат е опита Ви…., да не говорим, каква християнска благост струи от него.
[quote name=“Ф.Николов“]твърдо заставам зад убеждението, че това е една ощърбена действителност, необходима на нервни, потиснати, мрачни и вечно безпокойни хора. Да ми се дава критерий за живота от преживяванията на такива хора не смятам за нормално.[/quote]
ГОСПОДИ, НЕ МУ ЗАЧИТАЙ ТОЗИ ГРЯХ, ТОЙ НЕ ЗНАЕ, КАКВО ГОВОРИ!