Православната младеж днес в свидетелство за Христос



БЛИЗКИ ТЕМИ:

19 коментара

  1. Ф.Николов каза:

    Ще помоля някой от православните християни да ми обясни следното изречение:“ ..Православието е повече от ритуал, традиция и символика, да се свидетелства днес, в нашето съвремие за същината на Църквата, а именно литургичния живот в Христос.“ В какво се състои точно литургичният живот ако не в упоменатите ритуал, традиция и символика и как точно православните християни смятат за себе си, че могат да разширят полето на „свидетелство“ на истината, инструментално имам предвид.
    Интересува ме освен това и експанзивната претенция към обществото изразена в „даването на надежда“, както и къде се пресича „църковният етос“ с несъвършеното „светско“ общество и как трябва правилно да се възприема църковната практика от невярващи и инославни, за да не бъдат накърнени изтънчените православни чувства.

  2. Стефан Стефанов каза:

    Ще избързам, да не би Мартин да се впрегне да отговаря на Ф. Николов. Няма смисъл най-малко по две причини. Първо, защото той задава отговори, а не въпроси. И второ, защото човек, който в литургичния живот на Църквата не може да види нищо повече от ритуал, традиция и символика, едва ли може да разбере „къде се пресича „църковният етос“ с несъвършеното „светско“ общество“. Още по-малко пък може да му бъде обяснено, че даването на надежда не е „експанзивна претенция към обществото“.
    Не е възможно на глупави и предубедени въпроси да се даде смислен отговор. Затова даже Господ отказва да отговаря на такива (срв. Марк 11:33).

  3. Мартин Иванов каза:

    Понеже съм авторът на статията, комай аз ще трябва да давам обяснения, защо съм си позволил да напиша въпросното изречение: ами, въодушевих се, г-не, рекох си, ето тва, ако могат повече хора да го преживеят, ама нейсе…то, къде да се случи, Вие сте прав, литургичният живот у нас наистина е ритуал, традиция и символика. Каквото и да обяснявам, то без вяра, а и пример не става,а и да ви изброявам какви инструменти имаме, каква полза, щото ний сме бедни и окаяни и всичкото, което имаме не знаем, какво да го правим.
    Да, може би звуча изтънчено, претенциозно, експанзионистично, и в това да взема да се съглася, но друг такъв Бог като нашия няма, ако искайте ми вярвайте, а пък какво ще кажат инославните и невярващите, хм, бил съм и аз като тях, за мен това не работеше, нито с йогите, при които бях, нито, когато не исках да чувам за Бог и смятах всичко за басня. Има един начин да проверите, дали говоря истина, обърнете се към Шефа, Той със сигурност ще ви отговори. Бъдете здрав!

  4. Ф.Николов каза:

    Уважаеми православни християни, първо ще трябва някак си да разберете, че различното оценяване на вашата религиозна практика не е непременно провокативно и предубедено мнение, още повече достатъчно съм се движил с православни за да не съм бос във вашия „църковен етос“; мен, представете си, наистина ме интересуват тези неща и понеже забелязах несъответствие в едно изречение помолих някой да ми го разясни. Благодаря, че самият автор се отзова; съжалявам много, но това ми е като рефлекс и не само мой (ще трябва точно вие с живота си да го оборите), че зад всяка привидно миролюбива християнска инициатива се крият „неведоми“ инструментални хватки за приложение на „църковния етос“ и „даването на надежда“. Може и да не е важно мнението на атестите за вашия бог, но е важно, че вие искате или не живеете сред тях и оценките ви за едни и същи неща се разминават, важно е да проблематизирате стоенето си извън ритуала, традицията и символиката; ДА! сигурно съм саркастичен на моменти.

  5. Ф.Николов каза:

    След като литургичният живот на православния християнин е нещо много повече от ритуала, традицията и символиката, може ли изобщо да се придаде с думи в какво практическо отношение влиза със света и обществото; хайде, приемаме, че аз като атеист съм сляп за духовните измерения, но не може да няма някакви първично осезаеми постъпки на разпознаване, а и освен това не е ли именно това разпознаване, гаранция за духовното провеждане на ритуала чрез спазването на традицията и символиката. Ето аз не мога да разпозная тези постъпки, разпознавам единствено екзалтираното литургично състояние на православния християнин, което не смятам за „нещо повече“ в практиката.

  6. Климент Йорданов Буренков каза:

    [b]“…народът Божи съслужи и се съпричастява заедно с клира на всяка Божествена Литургия“[/b]

    Българската трагедия е, че почти нямаме лаици, т.е. „Божи народ“. Прочее, когато клирът ограмоти народа за да разбира какво е Евхаристията, нека се причастяват лаиците на всяка Литургия, но засега сме на светлинни години отдалечени от това душеспасително състояние.

    После, Синдесмосът е колкото полезен, толкова и вреден с манията си миряните да доминират в Църквата или да заемат мястото на свещенството.

    Категорично съм против модернистичното суеверие, че гръмогласното произнасяне на „амин“ от миряните по време на епиклезата съосвещава Даровете.

    Време е да се напише труд за магията в съвременното православие или суеверният магизъм на модернистите.

    Всеобщото причастие не възпълва липсата на грамотно Богопознание. Тази магична мистерия не е тъждествена и с Богообщуването. Засега си остава душепагубен модернизъм, независимо от красотата на словореда.

  7. Мартин Иванов каза:

    Не смятах да водя полемика по това, което съм написал, смятам го за излишно, особено, когато дебатът е виртуален и рядко води до нещо продуктивно, но ми стана тъжно, как един атеист и един дълбоко вярващ човек, когото лично познавам се съблъзняват (препъват) в думите ми.
    На прокимен ще отговоря, че модернизмът поне аз доколкото го разбирам няма нищо общо с магизъм и/или мистика, а напротив свързан е с брутален рационализъм, така че имаме някакъв проблем с понятията, който първо трябва да изясним, преди да развяваме това плашило, но не мисля, че тук му е мястото, може би трябва да напишете една статия по този повод, аз имам нещо по този въпрос, което мога при желание от Ваша страна да Ви пратя лично. За Синдесмос и миряните, мисля, че това не отговаря на истината, та тази организация се ръководи от клирици! Миряните и то младите по-скоро търсят мястото и призванието си в Църквата, без да искат да иззевмат, каквото и да е било от някого.
    На Ф. Николов:

  8. Мартин Иванов каза:

    Доколкото разбирам правилно, много се извинявам, но Вашето изразяване е трудно разбираемо поне за мен, проблемът Вие е с какво основание православните в резултат на „екзалтираното“ им отношение към Литургията имат претенцията да излизат навън сред света, за да
    раздават надежда (т.е. някакво си тяхно психологично им състояние, сиреч нещо виртуално), а и въобще не могат да докажат някаква практическа полза и инструментариум в диалога им със света (т.е. идеологията и практиката им куцат), сиреч най-добре е да си стоят там в музея.
    Искрено се чудя, какво очаквате да чуете в отговор, а и не знам с какви православни сте общували, но има едно нещо, което се нарича общение. Имали ли сте такива моменти да си с някой и да няма нищо друго освен това? Когато си млад, това е нещото, което те кара постоянно да се събираш с твоите приятели. Стоите с часове заедно, без дори да си казвате нещо. Това е според мен образа на светата Троица в нас.

  9. Мартин Иванов каза:

    С възрастта това нещо го губим, влизат помежду дрязгите, завистта, ревността и какво ли още не. Аранжираме се с това, научаваме
    да живеем като единаци, режем връзките, заменяме ги с интересите, ти на мене, аз на тебе.
    Какво се случва в Църквата, животът с нещо ни е поочукал и почваме да ходим там, но запазвайки етоса от навън, държим се консуматорски, бързо научаваме, колко поклона да правим, къде се кръстим, какво не се яде по пости, палим свещи и се молим, да ни се даде, каквото ние искаме. Това нарекох ритуал и традиция, папагалщенето, което ни обзема, влизайки в живота на Църквата, а за символиката, тук говоря, за това, че не разпознаваме мистичната (невидимата) страна на свещенодействията в Църквата, т.е. критикувам модернизирането на Църквата в смисъл на рационално всичко разбиращо и обясняващо отношение, слагането на Бог или в рамка (законничество) или вътре в себе си (психологизъм).
    Инструментите сме самите ние, ако го искаме, Бог ни претворява, извършва се метаноя.

  10. Ф.Николов каза:

    Уважаеми г-н Иванов, очкавам от Вас единствено мнение, а не верен отговор, не участаваме във викторина. След като не искате, не водете полемика, нито мога, нито искам да ви задължавам да го правите. Стана ми интересно дали православната младеж би могла да се отличи с „нещо повече“ от закостенялаат православна традиция и затова задавам и тези въпроси; за мен тези витално-православни младежки инициативи сякаш се организират за да потвърдят, че Лазар е умрял и не е възможно да възкръсне, защото „нещо повече“ не означава правилно схващане и изпълнение на някакъв ритуал, а отваряне и разбиране за света, не непременно според правосланите критерии. Проблемът ми е, че само с екстазното литургично преживяване не мога да разпозная как се вписва православният християнин в обществото, на което трябва да дава надежда. Проблематизирането включва не „нещо ново“ в метафизичното преживяване на литургията, а „ново“ , необремено от заклеймяващата съвременността православна идеология.

  11. Ф.Николов каза:

    „Даването на надежда“, го схващам като назадничава претенция, че няма и не може да има силна общност, личностно общуване и разбирателство без масовото приемане на православното вероизповедание и без колективно съпреживяване на култова мистерия. Смятам, освен това, че основен религиозен мотив при издигането на претенции към обществото се явява всяка проблематичност в общуването, в съзнанието на човек за отговорността му към себе си и другите; търсят се всевъзможни „свръхестествени“ лекарства там, където е необходим и достатъчен минимален разсъдъчен капацитет, да не говорим за неотстранимите противоречия в човека като природно същество, което религията има претенциите да може да разреши, неуспешно разбира се. Като се започне от хилядите битови дрязги, мине се през обществени противоречия и се стигне до научен и политически морал, всичко сякаш по неизбежност намира разрешението си в православната вяра.

  12. Ф.Николов каза:

    Такова замазване и опростяване не може да не предизвика реакция. Аз Ви вярвам, че това, което преживявате в православната общност е това, от което се нуждаете, както и че сте искрен в чувствата си, но това по никакъв начин не означава, че можете да повдигнете претенция към живота на всеки друг човек, само съобразно своите критерии на преживяване на някаква ценност. Как се възприемат „невъцърковените“ от тези, които „дават надежда“? Чрез собствените си недостатъци и житейски грешки, намерили пристан в колективно общуване. И как се разпознава на едно надличностно ниво нуждата на всеки, откъдето произтича и нетърпеливото усещане за даване на надежда? Чрез изравняване на светогледа. Ето от такова проблематизиране има нужда православието според мен; да може да навлезе в съвремието без да сметне това като отстъпление от идентичността си, както и без дежурното заклеймяване на покварената модерност. „Папагалището“ да не се повтаря и в общуването с други светогледи.

  13. архим. доц. д-р Павел Стефанов Георгиев каза:

    Николов,

    Какви са тези сталински клишета: „заклеймяващата съвременността православна идеология“? Защо отъждествянаш вяра с идеология, когато те са съвсем различни понятия? Откъде знаеш, че вярата уж отрича действителността, щом си атеист и си извън църквата? От партийните събрания по Живково време? Само гностицизмът „заклеймява“ битието като зло, но той е противоположен на християнството. Прочетете книгата:

    http://www.books.bg/books/313/131787.html

  14. Андрей Романов каза:

    Относно „даването на надежда“.

    Единствената надежда, която вярата дава, е, че животът не свършва с гроба, че човекът е достоен за безсмъртие:

    http://www.pravoslavie.bg/%D0%A7%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA/%D0%95%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%BE

    Всички други „социални“ измерения са в крайна сметка спорни и имагинерни, съгласен съм с Николов.

  15. архим. доц. д-р Павел Стефанов Георгиев каза:

    Андрей,

    Във вярата, както казваше моя старец еп. Николай, има вертикал и хоризонтал. Ти свеждаш всичко в християнството до вертикала, до метафизиката, но именно това е крайна спиритуализация или гностицизъм. Човек е безсмъртен и без християнството – благодарение на тялото си, което не изчезва, а преминава в други форми на природата.

    Социалната страна на вярата е важна и именно нейното пренебрегване докара БПЦ до това състояние днес. Защо не намерите тази жена, която е пред самоубийство, и да я утешите:

    http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2010-03-09&article=316411

  16. Стефан Стефанов каза:

    Всеки православен храм би могъл да окаже малко помош на тази бедстваща жена. Стига тя самата да е християнка и да приеме помощ от християни. В нашия храм, зная и в други храмове помагаме на хора в подобни ситуации с каквото можем.
    Марти, аз го усетих (все пак имам по-голям житейски опит от теб) още в началото и те предупредих да не се впрягаш. От една страна упреква: „това по никакъв начин не означава, че можете да повдигнете претенция към живота на всеки друг човек, само съобразно своите критерии на преживяване на някаква ценност“. И веднага след това от своите критерии и преживявания дава наставления: „Ето от такова проблематизиране има нужда православието според мен; да може да навлезе в съвремието…“ Забавлява се човекът………..

  17. Ф.Николов каза:

    Архимандрит Стефанов, никъде не съм писал, че вярата отрича действителността, но твърдо заставам зад убеждението, че това е една ощърбена действителност, необходима на нервни, потиснати, мрачни и вечно безпокойни хора. Да ми се дава критерий за живота от преживяванията на такива хора не смятам за нормално. Вярата излязла от коловоза на непосредственото преживяване, превърнала се в самоочевидна традиция, крепяща общозадължителна истина аз наричам идеология. И стига с този гностицизъм, какво по-гностично може да съществува от това, непрекъснато да се заклеймяват гностиците; в претенциозната Ви, но по мое скромно мнение изкуствено надута книга за гностицизма, Вие обвинявате половината свят в гностицизъм и по този начин отричайки изцяло някакво „явление“ му приписвате „зла“ сама по себе си природа. Напишете нещо позитивно-универсално, скрепяващо, макар и не релативизиращо отделните светогледи, търсете мостове, не изграждайте диги.

  18. Ф.Николов каза:

    [quote name=“p_stefanos“] „това по никакъв начин не означава, че можете да повдигнете претенция към живота на всеки друг човек, само съобразно своите критерии на преживяване на някаква ценност“. И веднага след това от своите критерии и преживявания дава наставления: „Ето от такова проблематизиране има нужда православието според мен; да може да навлезе в съвремието…“ Забавлява се човекът………..[/quote]

    Моите критерии и преживявания нямат общо задължителен характер, нито съм тръгнал да проповядвам „отвъдна надежда“ на всеки, обяснявам как АЗ ви виждам през нопстигаемите за ума литургични преживявания и какво ми прави впечатление. Когато Вие повдигате претеции – нищо не Ви прави впечатление с „богатия“ житейски опит; когато някой друг заема позиция – тук някой трябва да се забавлява. Самото Ви отношение на прадубеденост издава, колко богат е опита Ви…., да не говорим, каква християнска благост струи от него.

  19. Мартин Иванов каза:

    [quote name=“Ф.Николов“]твърдо заставам зад убеждението, че това е една ощърбена действителност, необходима на нервни, потиснати, мрачни и вечно безпокойни хора. Да ми се дава критерий за живота от преживяванията на такива хора не смятам за нормално.[/quote]

    ГОСПОДИ, НЕ МУ ЗАЧИТАЙ ТОЗИ ГРЯХ, ТОЙ НЕ ЗНАЕ, КАКВО ГОВОРИ!

Споделете в социалните мрежи