Пътешествие в Саров и Дивеево през 1926 година

Още в ранното си детство бях слушал много за Саровската света обител и за дивното Дивеево, където се e подвизавал светият преподобен Серафим – Чудотворецът на Саров и цяла Русия.

 

Често мечтаех да отида там, но все не успявах.

 

Веднъж през лятото на 1926-та, през месец юли, ми се случи да отида в Киев. Седях на брега на Днепър и се любувах на Киево-Печорската лавра. Към мен се приближи някакъв странник и ме заговори. Каза, че пътешества по светите места и сега от Киев се кани да тръгне за Саров, за да се поклони на мощите на преподобния Серафим.

 

„Щастливец сте Вие, – казах му, – че отивате на толкова свято място. А аз, ето, толкова години се каня и все не мога!”

 

Тогава странникът стана, взря се в очите ми и каза: „Раб Божий Иоан! Ти ще бъдеш там преди мен!” После ме благослови и си тръгна.

 

Прибрах се в Ленинград и научих, че трябва да се явя на новата си служба едва през септември. Един приятел ме посъветва да използвам времето за пътуване до Саров.

 

Разполагах с малко пари, а от новата работа получих безплатен билет за влак за маршрут по мой избор.

 

На 5 август (по новия стил) отидох на билетното гише да разбера кога трябва да заверя билета си – в деня на пътуването или по-рано.

 

Много съжалявах, че Серафимов ден, 19 юли (1 август) вече бе минал. Моят приятел ме утешаваше с думите, че през втората половина на август в Дивеево празнуват деня на иконата на Божията Майка „Умиление”, пред която цял живот се е молил и е починал преподобният Серафим.

 

Искаше ми се да бъда в Дивеево и в Саров именно тогава и се помолих на Пресветата Богородица и на преподобния Серафим да ме заведат там в този ден.

 

Планирах да тръгна на 7 август. На молбата ми да завери билета за 7-ми касиерът, кой знае защо, неочаквано каза: „Защо да отлагате за вдругиден, тръгвайте утре!” – и направи заверка за 6 август.

 

Духовният ми наставник, протойерей Сергей Тихомиров, разстрелян от болшевиките през 1930 година, твърдеше, че при пътешествие при преподобния Серафим всичко се подрежда от самосебе си и не трябва да се противопоставяш на това. Спомних си този съвет и се подчиних на необходимостта да пътувам ден по-рано, макар че бях леко огорчен.

 

На 6-ти вечерта пристигнах на гарата, но разбрах, че влакът за Москва тръгва през нощта. Оказа се, че разполагам с два часа.

 

Отидох до църквата „Знаменията на Божията Майка”, разрушена по-късно от болшевиките след смъртта на И. П. Павлов, който се черкувал в нея. Незнайно защо почуках на заключената ѝ врата. Въпреки късния час, старецът-пазач ми отвори. Като разбра, че искам да се помоля преди поклонничеството си в Саров, приветливо ме покани: „Помолете се, помолете се, ние в църквата имаме олтар на преподобния Серафим.” Много се зарадвах и учудих…

 

Докато се молех пред голямото, в цял ръст, изображение на преподобния Серафим, със сърцето си почувствах, че самият той ме благославя за това пътешествие.

 

След църквата се отбих при моя далечна роднина, която живееше близо до гарата. Живееше в „комунална квартира” с много стаи, в които бяха настанени различни хора. Докато беседвахме на чаша чай, на вратата се почука и някаква непозната жена попита: „Тук ли е странникът, който отива в Саров?”

 

Учудих се и казах: „Да, аз се каня да пътувам за Саров.”

 

„Тук в последната стая живее една стара и болна жена. Иска да се помолите за нея пред мощите на преподобния Серафим, когото дълбоко почита. Ето и 50 копейки за просфора. Казва се София. Също така пита за Вашето име, за да се помоли и тя за Вас. Може пък по пътя някоя София да Ви приюти!”

 

Взех петдесетте копейки, казах името си и обещах да се помоля за Божията рабиня София.

 

Късно през нощта потеглих от Ленинград за Москва. Знаех, че от там има два влака за Арзамас – единият тръгва сутринта и пристига през нощта, а другият, обратно, тръгва през нощта и пристига в Арзамас на сутринта. Разбира се, реших да пътувам с втория, нощния влак, за да нямам грижа за нощувка и да не харча излишни пари, защото, по съвета на духовните ми родители, бях взел само 5 рубли. Освен тях носех и малко лекарства. Тъй като съм лекар, си помислих, че по време на пътуването някой може да има нужда от моята помощ. Планирах да прекарам целия ден в Москва, където не бях ходил отдавна; да се видя с роднини и приятели.

 

Но когато пристигнах в Москва и отидох да заверя билета си за нощния влак и тук, както в Ленинград, касиерът неочаквано каза: „Ще успеете и за сутрешния влак, трябва само да пресечете площада. Там отсреща е Казанската гара, влакът за Арзамас тръгва след половин час.”

 

И ми издаде билет за сутрешния влак.

 

Отново се огорчих, но си спомних, че безропотно трябва да се подчинявам на това, което се случва – реших, че може би, тръгвайки по-рано, ще срещна някого, който ми е нужен, или ще избегна някаква неприятност.

 

Влакът беше претъпкан. Чуваха се ругатни, викове, някой зле свиреше на хармоника. Влакът вървеше бавно, дълго стоеше по гарите. Пътувахме цял ден. Постепенно се стъмни, заваля. Тълпата взе да намалява и когато през нощта влакът пристигна в Арзамас, във вагона нямаше почти никого.

 

Обезпокоен от мисълта, че пристигам в непознат град през нощта, по тъмно, в дъжда, без пари, затворих очи и наум се помолих на преподобния Серафим.

 

Внезапно към мен се приближи възрастна жена, чисто и спретнато облечена, и ме заговори. Като разбра, че съм от Ленинград и пътувам за Саров при преподобния Серафим, се зарадва и умили.

 

– Добре, а къде ще пренощувате? Имате ли тук роднини или познати?

 

Отговорих, че никого не познавам в Арзамас и че току-що съм се помолил на преподобния Серафим да ми помогне.

 

– Е, тогава нощувайте при мен, батюшка – възкликна жената, – самата София ще ви приюти – добави тя.

 

Трепнах, спомняйки си думите, казани вчера – „може би някоя София ще Ви приюти” – и недоумявах защо жената казва за себе си „самата София”.

 

– София ли се казвате? – попитах.

 

– Не, аз съм Ксения Дмитриевна Кузнецова, но работя като пазачка на Софийския събор и живея там, точно под камбанарията. Така и казах, че самата София, Божията Премъдрост, ще те приюти!

 

Ксения Дмитриевна ме поведе през тъмния град и стигнахме в стаята ѝ под камбанарията на Софийския събор.

 

– Сега ще сложа чай, ще хапнем и ще те сложа да спиш на леглото, а аз ще спя на земята, в ъгълчето! – каза тя.

 

Започнах да протестирам, уверих я, че спокойно мога да спя на земята и добавих, че, за съжаление, имам съвсем малко пари.

 

– Какво говориш, батюшка! Ако на теб самия ти трябват пари, аз ще ти дам. А от теб нищо няма да взема. Къде се е чуло и видяло от поклонник по светите места да се вземат пари? И няма да те сложа на земята да спиш, а ще легнеш на кревата… Не искам заради теб да отида в ада! – неочаквано заключи тя.

 

Като видя моето учудване, добави:

 

– Поклонникът трябва да е на почит и уважение, да спи на най-хубавата постеля, инак Господ ще се разсърди!

 

Сутринта отново ме нахрани, сложи в торбата ми питки, даде ми голяма дървена монашеска тояга с кръст, която помоли да ѝ върна, и след като ми показа пътя за Дивеево, което се намира на 70 километра, ме посъветва да взема разстоянието за 2 дни.

 

  – Но преди да отидеш при преподобния Серафим, не си спестявай отклонението от 2 километра и се поклони на чудотворния образ на Св. Николай Чудотворец в Николския женски манастир.

 

Отначало си помислих – защо да променям набелязания вече маршрут до Дивеево, но после разбрах, че с тази мисъл обиждам Св. Николай, когото почитах от детството си също като преподобния Серафим.

 

И отидох най-напред в Николския манастир. Поклоних се на чудотворния образ на св. Николай, издълбан от дърво. Стори ми се, че Св. Николай ме гледа сурово. Паднах на колене и поисках прошка за помислите си. После с тоягата в ръка продължих към Дивеево. Заваля проливен дъжд. Измокрих се до кости и ми се струваше, че Св. Николай ми праща леко наказание-епитимия за помислите ми.

 

Едва-едва, изморен и измъчен, най-после стигнах до първото село, Ямище. То наистина беше разположено в нещо като яма, в един дол. Селото беше мръсно, шумно, неприветливо. Имаше някакъв съветски празник, свиреха на гармошка, разнасяха се сочни ругатни. Минах през цялото село, но не се реших никъде да вляза и да си почина. После изгря слънчице, започна да ме суши и след като поседях на един камък извън селото, продължих нататък. Времето съвсем се оправи.

 

В десет вечерта, вече съвсем по тъмно, стигнах до село Ореховец, на половината път до Дивеево. Трябваше да намеря подслон и започнах да тропам по вратите. Но никъде не ме пускаха, разбирайки, че съм „поклонник”, „странник”. „Върви нататък, писна ни от такива като теб!” Накрая един селянин каза: „Ето там живее попът, може той да те приеме.” Стигнах до дома на свещеника и почуках. След няколко минути се чуха шляпащи стъпки и старичък свещеник открехна вратата. На молбата ми за подслон отговори, че за съжаление не може да ме приеме, тъй като това му е строго забранено от властите със закана за сурово наказание. Но ме посъветва да опитам в къщата на ъгъла, в комсомола, където може би ще мога да пренощувам.

 

– Батюшка, – отговорих, – само не в комсомола. Та аз съм тръгнал при преподобния Серафим да се помоля… Не се страхувайте, имам редовни документи, аз съм вярващ човек…

 

– А на всичкото отгоре и децата ми са болни – прекъсна ме свещеникът.

 

– Батюшка, – възкликнах аз, – та аз съм лекар, освен всичко и специалист по детски болести, ще прегледам децата Ви, а и лекарства имам.

 

Убеден от доводите ми, свещеникът ме покани и ме запозна с матушка. Прегледах децата, успокоих родителите, че това е обикновен грип, дадох лекарства.

 

Матушка сложи самовара, седнахме да пием чай и само след час вече бяхме приятели.

 

– Простете ми – каза изведнъж свещеникът, – че исках да ви откажа подслон. Бог ми изпрати толкова интересен гост, а аз исках да го изгоня.

 

Аз на свой ред се извиних за настойчивостта си.

 

Рано на другата сутрин пихме чай с гевречета и тръгнах нататък. Матушка подсуши, изчисти и изглади дрехите ми и сложи в раницата ми питки. Батюшка ме накара да обещая, че на връщане непременно ще отседна у тях.

 

Денят беше ясен, топъл, пееха птици и на душата ми беше леко. Вървях и се молех на батюшка Серафим, задминавайки хората. Всички приветливо се усмихваха и се покланяха. С някои се заговарях.

 

– Ето, виждате ли, колко народ върви ли, върви – каза ми един от тях, – всички към преподобния са тръгнали, от всички краища на Русия! Наистина, когото и да попитах, всички казваха, че отиват при преподобния Серафим. Имаше всякакви: и прости хорица, и интелигенти, и мъже, и жени, и младежи, и деца.

 

 Идваха от Москва, от Одеса, от Архангелск, от Сибир… Това ме изненада извънредно много и ме зарадва.

 

– Ето, виждате ли младия монах, който върви по склона, това е отец Платон, син на известния професор И. от Москва. В тези времена, когато всички се тикат в комсомола, той избра монашеството, – обясни една възрастна дама от Тула.

 

Прииска ми се да опозная този млад монах. Настигнах го, поклоних се, разговорихме се и се сприятелихме. През цялото пътешествие бяхме заедно.

 

Отец Платон имаше само билет от Москва до Арзамас и обратно. Не носеше нито дрехи, нито пари.

 

– Преподобният Серафим винаги ще ме нахрани, и легло ще ми намери, – казваше той убедено.

 

– Имате ли познати в Дивеево? – попитах.

 

– Не, но преподобният Серафим ще ми прати познати!

 

– Може би чрез мен, грешния, ще Ви ги изпрати, – казах аз, – Надявам се в Дивеево да се срещна с моя близка. Тя е професор по медицина; след смъртта на мъжа си, също професор, замина за Дивеево и работи в манастирската болница, – поясних.

 

– Ето, виждате ли… Слава Богу! – отговори младият монах и продължихме нататък.

 

По едно време предложих на отец Платон да поседнем за почивка, но той каза: „Не, никаква почивка, трябва да бързаме, ще закъснеем за бдението. Утре е толкова велик празник!”

 

     – Какъв празник? – учудих се аз.

 

– Как какъв, утре е празникът на Дивеевската икона на Божията Майка „Умиление”, а в същото време и на Смоленската Божия Майка „Одигитрия”.

 

Изведнъж всичко ми се проясни. Разбрах защо и в Ленинград, и в Москва касиерите ми завериха билетите за почти две денонощия по-рано, отколкото аз исках. Това беше явен отговор на молитвите ми към Божията Майка да успея за дивеевския празник. Самата Одигитрия (Пътеводителка) ме взе за ръка и ме поведе към празника Умиление, умилявайки душата ми с тиха радост…

 

Стигнахме в Дивеево при камбанния звън – точно за началото на Всенощното бдение. Умората изчезна, макар че бяхме минали повече от тридесет километра. Църквата беше пълна.

 

Служеха трима епископи – преосвещените Серафим, Филип и Зиновий.

 

Тази вечер и на следващия ден в Дивеево пристигнаха около три хиляди богомолци.

 

Когато попитах една монахиня дали е в манастира професор доктор В.В.Щ., тя отговори, че матушка Вера е тук и ме заведе при нея. В.В. беше вече монахиня и завеждаше манастирската болница.

 

– Ще спите тук, в болницата. Имам свободна стая с две легла. А сега вървете в църквата. След службата заповядайте при мен да пием чай…

 

Богослужението беше удивително. Прекрасен хор, уникалните особени „дивеевски” мотиви и начин на пеене…

 

След бдението отидохме с отец Платон при В.В. и дълго беседвахме за дивното Дивеево, за преподобния Серафим и неговите завети.

 

– Утре след Литургията веднага тръгваме за Саров, при мощите на препододбния Серафим – каза отец Платон и аз веднага се съгласих: „По-скоро в Саров!”

 

– Не – каза В.В., – трябва да останете в Дивеево не по-малко от денонощие. Нима не знаете какво е казал преподобният Серафим? Щастлив е този, който прекара цяло денонощие в Дивеево, защото покрай него ще мине Света Богородица. Владичицата веднъж в деня слиза и обикаля Своята обител.

 

После В.В. ни разказа, че има правило на преподобния Серафим, което трябва да се изпълни: да се обиколи три пъти канавката на Света Богородица с броеница в ръка, да се каже 150 пъти „Богородице Дево, радуйся…” и 150 пъти „Отче наш”, после да се помолим за всички близки и познати – и живи, и мъртви. После може да кажеш своето най-сърдечно, най-необходимо желание и то непременно ще се сбъдне.

 

Една от дивеевските послушници веднъж казала на майката-игумения Александра: „Ех, да знаех точния миг, в който Владичицата минава по канавката!..” На което майката-игумения отговорила: „Живей цял ден така, сякаш точно в този миг Богородица минава покрай теб!” Забележителен отговор.

 

Разбира се, с отец Платон решихме да останем още един ден в Дивеево.

 

Вечерта, след като разгледахме всички манастирски забележителности, особено гробището, където са погребани и Мантурови, и 19-годишната Мария-Марфа, и други монахини, известни от „Летописа на Серафимо-Дивеевския манастир” на митрополит Серафим Чичигов, ние с отец Платон с броеница в ръка започнахме „правилото” на преподобния Серафим и три пъти обиколихме тихо канавката около манастира.

 

Бях си намислил да си измоля след обхода различни неща, както духовни, така и материални.

 

Но след като завършихме правилото, в края на третата обиколка и дойде време да споделя сърдечните си желания, ми се случи – очевидно по великата милост на преподобния Серафим, чудесно явление. Внезапно ме обхвана особена духовна тиха, топла и благоуханна радост – несъмнена убеденост с цялото ми същество в съществуванието Божие и в неоспоримо реалното молитвено общуване с Него. И тогава ми стана пределно ясно, че всяка молба за нещо земно ще е равносилна на молитвата: „Господи, отиди Си от мен и ме лиши от чудния Си дар…”

 

И вътрешно, с цялото си сърце, горещо се обърнах към Господ: „Господи, не ми давай нищо, отнеми цялото ми земно благополучие, само не ме лишавай от радостта от общуването с Теб. Или, ако е невъзможно да запазя това завинаги в живота си, то дай ми сърдечна памет, дай ми възможност до смъртта си да съхраня спомена за тази блажена минута на усещането на Светия Твой Дух!”

На другия ден тръгнахме с отец Платон за Саров. Поклонихме се на мощите на преподобния Серафим с голямо вълнение, с духовен страх и благоговение… Чувствах, че вчера духовно съм се родил в Дивеево. Вътрешният ми свят се обнови. Дотогава не разбирах тази проста истина, че духовното от душевното се различава повече, отколкото душевното от телесното. А сега вече добре я разбрах.

 

Дълбоко в душата ми беше тихо, спокойно и радостно. Чудесата, които ставаха пред очите ми пред мощите на преподобния Серафим, не ме изненадваха. Всичко ми се струваше толкова естествено и просто…

 

Ето, изцели се пред мощите момченце с парализирано краче, изцели се душевноболна; всичко това така и трябва да бъде.

 

До мощите на преподобния Серафим постоянно стои един стар монах. Той заема тази длъжност вече много години – да стои до мощите и да освещава иконки и кръстчета.

 

Един мой приятел, който преди много години бил в Саров, ми разказа следното. Когато дошъл редът му пред мощите на преподобния, той, с малка икона в ръка, забелязал, че старият монах на име Исаакий вземал иконите, слагал ги ту на челото, ту на гърдите на преподобния и ги връщал; понякога, ако иконите били по-големи, им слагали печат: „Осветена на мощите на преподобния Серафим Саровски.”

 

Моят приятел, инженер по образование, си казал наум: „Как така? Та нали освещаването се прави със светена вода!..” Но на глас не изрекъл нищо и като се приближил към стареца, мълчаливо подал своята иконка. Тогава монахът за момент спрял като че в нерешителност и, без да я допира нито до челото, нито до гърдите на преподобния, помолил един послушник да донесе светена вода и с нея поръсил иконата. Очевидно старецът бил прозорливец и четял мисли.

 

Гледах този старец и си спомних за моя приятел, който впоследствие прие йерейски сан.

 

В Саров отидохме до Далечната и Близката пустинка, видяхме кладенците, изкопани от преподобния Серафим, изкъпахме се на целебния светен извор, видяме запазения под стъкло камък, на който хиляда дни и нощи се е молил Саровският подвижник…

 

Срещнахме и една стара монахиня, присъствала при предаването на писмото от преподобния Серафим на Император Николай ІІ, адресирано до „четвъртия Господар, който дойде тук.” Писмото се е пазило в Саровския манастир в течение на четири царствания. Императорът бил дълбоко развълнуван, когато го прочел. Никому не е известно съдържанието на писмото. Този разказ ме разтърси дълбоко, защото никога и никъде не бях чувал за този факт.

 

С отец Платон много искахме да имаме поне песъчинка от камъка, на който се е молил преподобният Серафим, но ни казаха, че ако на всеки поклонник в Саров се дава, камъкът отдавна няма да го има…

 

Отец Платон ми предложи да се разходим навътре в гората и да се помолим на преподобния Серафим да ни изпрати макар и песъчинка от своя камък.

 

Като малки деца, с твърда увереност, че молитвата ни ще бъде чута, застанахме на колене и се помолихме. И молитвата ни скоро беше изпълнена! След по-малко от половин час, както блуждаехме из гората, се натъкнахме на голям дървен кръст, каквито в Тамбовска губерния има много – и в горите, и в полето, и по пътищата. Кръстът беше изрисуван от една монахиня, изобразяваше Спасителя. Монахинята довършваше работата си, когато приближихме и я поздравихме.

 

– Как се казвате, матушка?

 

– Варвара – отговори ни тя.

 

– Колко красиво рисувате! – казах.

 

– Не, не е толкова красиво – скромно каза майка Варвара, – това не е моята специалност; аз съм миниатюристка. Понякога архиереите получават мънички парчета от камъка на преподобния Серафим, големи колкото нокът. Ето на такива камъчета рисувам лика на Божия угодник.

 

– Матушка! – възкликна отец Платон, – ние толкова много искаме да имаме макар и песъчинка от този камък!

 

Матушка ни погледна внимателно и каза:

 

– Като най-велика светиня пазя няколко песъчинки от светия камък… Останаха ми след шлифовката на малките камъчета, които рисувах. Но ги съхраняват мои роднини, далече, на седемдесет километра от тук… Може би, ако ми дадете адресите си, да ви ги пратя по пощата…

 

Имах два плика с марки. Написах ленинградския си, а отец Платон – московския си адрес, добавих „препоръчано” и ги подадох на матушка Варвара. След две седмици получих по пощата няколко от тези песъчинки, както и обеща матушка Варвара, с която се срещнах в Саровската гора при толкова странни обстоятелства.

 

През следващите два дни посетихме забележителното иконописно художествено ателие, беседвахме с много от възрастните монаси и монахини, разхождахме се в гъстата саровска гора с огромни борове, подишахме „тамяна на саровските ели”, както е описал саровското благоухание един руски поет – Клюев.

 

Реших да си купя една малка сребърна иконка с двойно изображение – от едната страна лика на Божията Майка „Умиление”, а от другата – на преподобния Серафим, за да я нося цял живот. Но за съжаление, макар че обикновено в манастира има винаги от тях, сега бяха свършили. Много се натъжих, но отец Платон ми каза: „Помолете се на преподобния Серафим да Ви изпрати тази иконка.”

 

И отново с детска вяра ние с отеца помолихме батюшка Серафим да ми изпрати желаната иконка (моят спътник вече имаше такава).

 

– Е, сега вече непременно ще получите иконката – убедено заяви отец Платон, – или някой ще Ви я подари, или ще си я купите!

Духовно обогатени от преживяното в Дивеево и в Саров, тръгнахме обратно за Арзамас.

 

В Саров е прието да се идва от Арзамас пеша – цели 70 километра. „Който иска да ми дойде на гости, трябва да си поизтърка обувките”, – така често казвал преподобният Серафим. Затова почти всички богомолци идват в Саров пеша. Впрочем, обратно обикновено пътуват с каруци, в които се събират до десет души, по рубла на човек… Но условието е да не седят всичките десет едновременно, а да се сменят и част от пътя всеки да минава пеша.

 

И ние с отец Платон така си тръгнахме. Последната нощ в Саров почти не спах, слушах как бие часовникът на кулата. На всяка минута по веднъж бие мъничка камбанка, на четвърт час – по-голяма, а на кръглите часове – най-голямата камбана…

 

На път за Арзамас пред нас пътуваше друга каруца, също с десетима поклонници. Сред тях вниманието ни привлякоха две жени: млада схимонахиня и спътницата ѝ, милосърдна сестра с бяла касинка.

 

Милосърдната сестра често присядаше на каруцата, макар, че беше румена здрава жена. А схимонахинята, бледа, крехка, с болнав вид, вървеше бодро и нито веднъж не седна да си почине.

 

Заинтригувани, догонихме тези богомолки и заговорихме милосърдната сестра.

 

Като разбра, че съм лекар, тя ме попита:

 

– Обяснете ми, докторе, следния случай – и ми разказа, че нейната роднина, младата монахиня Вероника от Смоленския манастир, била болна от туберкулоза в последен стадий. Докторите не ѝ давали повече от 2-3 седмици. Тогава тя измолила да я пострижат в схима*, а после да я закарат при мощите на преподобния Серафим. Полужива я транспортирали в отделно купе на влака, а после с каруца до Саров.

 

След като се докоснала до мощите на преподобния Серафим, матушка Вероника се почувствала излекувана и казала: „Прости ми, преподобни Серафиме, че не можах да дойда при теб пеша и да изтрия обувките си, но сега обратно за Арзамас няма да пътувам, а ще вървя тези 70 километра пеша.” И ето я, върви.

 

Отговорих, че не съм само лекар, а и вярващ православен християнин. Затова разбирам този факт като несъмнено чудо, сътворено от преподобния Серафим… След три години, в соловецкия концлагер, където лежах заради религиозните си убеждения, се запознах с епископ Иларион от Смоленск. Той ми разказа, че през 1929 година, когато бил откаран от там, матушка Вероника все още била жива и здрава и че за чудесното ѝ излекуване знаят много хора от Смоленския край…

 

По пътя за Арзамас се отбихме с отец Платон при свещеника от село Ореховец, отец Алексей, и прекарахме в духовна беседа един незабравим час, докато конете си отдъхнат.

 

В Арзамас се простих с отец Платон: той отпътува за Москва, а аз се отбих при моята нова позната – пазачката на Софийския събор Ксения Дмитриевна.

 

Върнах ѝ тоягата, благодарих ѝ за всичко, разказах ѝ за пътешествието.

 

– Чудя се какво да Ви подаря за спомен – каза Ксения Дмитриевна и за секунда се замисли. – Да, ето какво!… Аз лесно ще си намеря в Саров такава иконка, а Вие в Ленинград едва ли ще успеете. – И свали от шията си мъничка сребърна иконка. – Нямате такава, нали?

 

Погледна я и изтръпнах: беше иконка с Божията Майка „Умиление” от едната и преподобния Серафим от другата страна. Тази, за която се молихме с отец Платон в Саровската гора.

 

– Тази иконка – обясняваше Ксения Дмитриевна, докато ми я слагаше, – е лежала на челото и на гърдите на преподобния Серафим в деня на откриването на мощите му през 1903 година…

 

Заминах си у дома и оттогава вече 25 години тази иконка е винаги с мен. Дай Бог да си отида от този свят с нея.

 

Целият ми живот се промени след поклонническото пътуване в Саровската пустиня. Господ ми отне всички земни блага според моята молитва по канавката, но ми запази завинаги паметта за тази минута, когато по безграничното Си милосърдие, по милостта на Пресветата Богородица и по молитвите на преподобния Серафим аз, грешният, съвършено незаслужено се удостоих да преживея тихото, радостно, благо и благоуханно присъствие на Светия Дух Господен…