Света гора – изгубеният свят на Средновековието или обратното на туризма

БНР

Когато ми предложиха да напиша материал за Света гора, естествено, замислих се как да го напиша. Дали чисто исторически – полуостров, зает от монашеска общност, създадена през X век, която е запазила самоуправлението си през вековете, дори и днес, в рамките на Гръцката република, и се е превърнала в едно от най-светите места за православните християни по цял свят. Общността е съставена от двайсет манастира – един български, един сръбски, един руски и седемнайсет гръцки. Но това е суха и известна информация. Туристически подробности? Колкото искате. Прекраснаприрода, запазена благодарение на ограничения достъп (до 120 посетители на ден, при това само мъже) и липсата, с изключение на малко мулета и джипове, на други средства за придвижване, освен собствените ви крака.

Великолепни образци на църковна и манастирска архитектура, безценни реликви, икони и мощи, пред които свежда глава всеки християнин. Света гора обаче не е туристически обект. Така че с риск да съм повърхностен, избрах да разкажа за някои от личните си преживявания. Защото от там човек може да вземе нещо или не, но винаги има поне една история за разказване в компания.
Слизам от корабчето на пристана на манастира “Св. Георги Зограф”, българската обител в монашеската република. По наша молба корабът спира колкото да слезем почти тичешком. За Зограф сме само трима и с учудване заварваме до каменната кула, отбранявала някога кея от неприятели, двама монаси с джип, открит военен модел от времето на Корейската война. Поздравяваме ги и те се оказват българи, които любезно ни подканват да се качим. Очакваме монасите да вземат още нещо от пристана. Но там сме само ние и те просто са дошли да видят дали някой няма да дойде. Още от този момент усещам, че преживяването ми тук ще бъде необикновено.Като подскача по черния път, джипът се гмурва в гънките на планината. Монасите се умълчават, а и ние още благоговеем от първия досег с Атон, когато след четвърт час иззад един завой на отсрещния хълм се изправят високите каменни стени на Зограф. Минаваме заедно покрай стопанските постройки на манастира, странно тихи – на Света гора не се гледа добитък, понеже освен жени не се допускат и женски домашни животни. Влизаме през портите в манастирския двор. В приемната ни черпят с локум и мастика, неотменен ритуал тук, както разбирам впоследствие. Гостоприемството е свещен дълг на всички манастири в Атон, там странникът, дошъл пред техните порти, получава покрив и храна напълно безплатно. Храната е скромна, но пък от сърце, на общата трапеза на братята. Трябва обаче да уточня нещо за атонското гостоприемство. Монасите са там, защото сърцата им са закопнели за монашеския живот, а монах на гръцки означава сам. С други думи манастирът осигурява среда за общението на душата с Бога, а не със светския живот, и братята са готови да споделят с вас тази среда, но не очаквайте непременно да се зарадват на възможността да споделят и вашата компания, още по-малко туристически интерес. Със сигурност не им ги натрапвайте. Нощуваме в Зограф, а на сутринта тръгваме отново. Живописна и камениста пътека ни отвежда в Хилендар, където оставям своите спътници. Днес този манастир е сръбски, но някога е бил обитаван от многобройни български монаси. Със съжаление напускам тази прекрасна и славна обител, но любопитството ме води към Есфигмен. За Есфигмен, разположен на морския бряг, е известно, че е най-строгият от атонските манастири. Там и бездруго суровият светогорски живот е доведен до крайност, прекомерна дори за останалите манастири. Например в манастира, иначе добре поддържан, съвсем нарочно няма електрически ток. Не може да не се признае обаче очарованието на газените лампи, а и при всичките си крайности Есфигмен дава добра представа за монашеския живот, такъв, какъвто е в средновековните устави. Важен елемент от него е например манастирската трапеза. Начело на масата стои игуменът, а по двете й дълги страни се подреждат първо монасите, после послушниците и накрая гостите. Скромната храна, в случая купичка ориз и къшей хляб, се поднася от един послушник. Храненето протича в пълно мълчание. Освен че не е прието да се говори, не е и разумно да се губи време, защото скоро след началото игуменът се изправя и това е знак за край на вечерята. Един монах събира в кош остатъците от хляба и отива да ги хвърли на рибите, за да не се похабят греховно. Понеже от залез до изгрев портите на манастира са затворени, решавам да продължа пътя си с изгрева, като на тръгване посетя сутрешната служба. Началото й е към три през нощта. Ставането ми в този час обаче си струва, защото черквата преди разсъмване, осветена единствено от мъждукащите свещи, смътните черни силуети на монасите край стените и самотният глас на четеца не се забравят. Следващата ми спирка ще бъде манастирът Ватопед, един от най-големите на Атон, който е недалеч според картата. По пътя срещам неколцина монаси, всеки зает с нещо или с нищо. Приближавам един от тях, приседнал на камък и зает със сплитането на черна прежда в броеница от възелчета, предмет, използван за молитвени цели и за убиване на времето. Зная предварително, че тук разстоянията не се мерят в километри, така че почтително се обръщам: “Благословете, отче! На колко време път е Ватопед?” Монахът поглежда някъде над рамото ми и сякаш се замисля за малко. После ми отговаря просто с беззъбата си вече уста: “Не знам, никога не съм ходил.” Благодаря смутен и закрачвам по пътя, като се питам защо един човек може да прекара голяма част от живота си на едно място и да остарее там, без да поиска да види нещо на пешеходноразстояние. Пътеката на моменти ме води по острия ръб, под който се разбиват вълните. Морето е по-синьо и по-чисто от всяко друго, което съм виждал, а плажовете сякаш мамят да се протегнеш върху тях. Обхваща ме съжаление, че тук никой никога няма да се радва на пясъка, няма деца да се борят с вълните, а влюбени да се разхождат и целуват по залез, но може би не е толкова лошо, че това няма да стане. Пътеката обаче се отдалечава от брега, губя плажа от очи и навлизам в гъст храсталак, а маркировката решава да ме изостави заедно с морето. Два – три часа минават, както очаквам според картата, а след това поне още два. Но пътеката неочаквано свива отново, пред мен пак се ширва морето, а заедно с него в края на широк залив внезапно се разкрива Ватопед. Там вече бързам, понеже вечерта трябва да съм в Солун, а бързането е лош начин за опознаване на Атон. Все пак питам един монах за една от реликвите на манастира, а именно черепа на Св. Йоан Златоуст, един от най-великите Отци на християнската Църква. Монахът ме поглежда леко изненадан, после просто ме завежда в манастирския храм и изважда отнейде черепа на светеца в сребърен обков ими го подава за поклонение. Прибира го обратно. “Чедо, възрадва ли се?” – пита ме благо, но и по обикновения начин, по който се възприема свещеното на Атон. Пладне преваля, а аз безнадеждно закъснявам за кораба, който трябва да ме върне в съвременността. Споделям проблема си и за мой късмет се оказва, че един монах тръгва по работа с джип за единственото селище на Атон Карея, откъдето трябва да се кача на корабчето. Така за три дни вече за втори път се возя на джип, което е добро постижение на място, където се пътува главно пеша. Монахът е мълчалив, но благочестиви докато кара, излишно бързо според мен, по черния път край отвесни урви с остри завои, непрекъснато пуска с дясната си ръка волана, за да се прекръсти край параклиси и други свети места. Притеснявам се от пропастите, а и съм зает да се държа за седалката, понеже вратата ми се отваря на завоите. Стигаме все пак невредими в Карея, където монахът ми пожелава Бог да е с мен, по делничния начин, по който това пожелание звучи в Света гора, и ме оставя на пристанището. Половин час по-късно вече гледам от кораба силуета на Атон и накацалите по него манастири и си мисля колко далеч от нас се намира това място, в което разстоянието се измерва с време, а времето няма никакво значение.