Светогорските следобедни селения

Старецът Йосиф Исихаст

Или скромно свидетелство за едно чудо на стареца Йосиф Исихаст, почитан днес – 16 август

Миналото лято с трима приятели прекарахме четири незабравими дни на Атон. Първо бяхме в свети Андреевия скит до Карея. Там брахме предимно краставици, но и всякакви други зеленчуци и плодове в градината, а моето персонално послушание в работата беше към един възпълничък и вечно усмихнат гръцки монах на средна възраст. Прекарваше ме между задачите с мъничък луд трактор и не знаеше почти дума английски. Сякаш за да изпита търпението ми, спираше през 10 метра и дълго-сладко си бъбреше с други работници, послушници и монаси. А аз чинно стоях настрана и мълчах. Говореха гръмко на гръцки и се смееха. В края на деня спря трактора, погледна ме, направи жест с ръка, посочвайки всичко – небе, земя, Атон – и рече:

– Theotokos, hm!?!
– Theotokos – yes! – отговорих и се усмихнах. А той почна пак да се смее оглушително.

Намерихме време да посетим и други места. Двама от нас посетихме манастира „Кутлумуш“ (наблизо под Карея) и областта Панагуда с килията на стареца Паисий малко по-нататък. Другите двама отидоха чак до впечатляващия архитектурно, кацнал на невъзможна скала, манастир „Симонопетра“. Прескачам до последния ден, когато нощувахме в нашия мил и прескъп „Зограф“.

Но думата и историята е за втория ден в манастира „Св. Павел“ (Агиос Павлос). Той също е високо над брега. Там се пазят даровете на влъхвите – злато, ливан и смирна – поднесени на Божията майка и Младенеца в пещерата на Витлеем. След няколкочасова сутрешна служба, йеромонахът извади малката, обкована в благородни метали и блясък мощехранителница и ние се поклонихме на светините.

След обяда (на Света гора всичко е изключително вкусно, защото е приготвяно с непрестанна молитва) с Цецо решихме да отидем до Неа Скити. Проверихме, че се намира на около половин час пеша и хванахме тясната пътека встрани от манастира. Движехме се по камънак и треви, а през дърветата провиждахме долу лазура на морето. Беше небивала горещина. Пристигнахме, първата постройка ни посрещна с няколко котки, полегнали блажено и елейно на оградата. Миеха с езици козината си и не ни регистрираха много-много. Хора не се виждаха. Пуснахме сме се по стръмните улички надолу из селцето към брега.

Неа Скити е подчинен на манастира “Свети Павел“. Разположен е доста ниско, почти до морето. Казват, че тук се намират едни от най-добрите иконописци в православния свят. Има около 30 килии и каливи, като голяма част от тях са населени. Монасите тук се занимават в исихия именно с иконопис, агиография и художествени занаяти. Казват още, че тук е най-приятният климат на Света гора – зимата много мека, лятото не много горещо. За второто – казват, но ние вече търсехме чешма да напълним шепи и положим глави под струята. Имах усещането, че се намирам в някое наше селце на Черноморието, например Емона: спретнати къщички с цветни градини, плодови дръвчета, но вместо бойлер (варел) за слънчева вода например, над всяка от постройките се издигаше Кръст от намиращия се в нея или в съседство параклис. Това беше малката-огромна разлика. Видяхме и отчетливо по-внушителен храм, вероятно съборния “Въведение Богородично“. И все така не срещахме никого. Тук владееше благодатната следобедна тишина. Отнякъде додаваше наченато песнопение, приглушен говор, отломки от нечия молитва, но монаси така и не се виждаха. Беше странно и хубаво. Представях си как четките рисуват направо във въздуха.

На намерихме чешма и тръгнахме да се връщаме. Вече захващахме обратно пътечката, когато видяхме табела, незнайно как избягала от погледите и вниманието ни на идване. Надписът на нея беше на гръцки, но можеше да се разберат важните детайли: „Могили Геронда Йосиф Исихасто“. Нещо такова. И стрелка, която сочеше друга пътека, пролазила в гората. Спогледахме се и последвахме указаната посока. След стотина метра стигнахме полуотворена ниска портичка към двор на постройка. Минахме през нея. Стара къща. Огледахме се за чешма. Нямаше. Нямаше и хора. Очаквахме всеки момент отнякъде да изскочи монах, който или да ни сгълчи, или да ни почерпи с анасонова ракия, кафе, вода и локум. Но такъв така и не се появи. Минахме през двора като крадци на благодат и благословение.

Стигнахме до премалък параклис. Вратата му беше затворена.

– Ами, толкова, сигурно е заключено… – казах на Цецо с разочарование и почти убеденост.
– Ами не е! – той вече влизаше, натиснал бравата.

Едвам се събрахме вътре двамата. Защото освен че подът беше с нищожна квадратура, близо една трета от него беше издигната от онова, което действително трябваше да бъде гробът на стареца Йосиф Исихаст. По онова време знаех немного за него, в най-общи линии. Върху мраморния постамент – голям черен кръст с характерното ICXC NIKA, а по-долу годините му, написани по особен начин: 1898 (явно точната дата на раждане не е известна) – 15 – 8 – 1959.

Предложих на Цецо да се помолим един след друг, защото просто нямаше място за повече от един чифт коленичили крака. Той се съгласи и излезе навън.

Помолих се.

След това се разминахме на вратата, а аз излязох на преддверието веранда. Видях, че там има оставени листчета за записване на имена. Записах няколко. После се загледах в морето.

– А, ела да видиш! – Цецо се обади отвътре.
– Какво става, бе, Цеци?
– Ела, ела…

Влязох.

– Скивай, гробът мироточи. – Той ми сочеше мраморната плоча.

И наистина, нямам идея как не съм го забелязал, докато бях преди това там, но сега ясно се виждаше как мраморът на едно място е пожълтял от кехлибарено миро. Интересното е, че то избиваше от прореза, оформил личното име „ЙОСИФ“. Имаше и други думи – Исихаст, Герон, Монах и още нещо (нека гръкоговорящите се произнесат), но само от фино издълбаното собствено име се точеше благоуханно миро и не се разливаше никъде другаде. И ние го обърсвахме с ръце и се помазвахме, но улеите оставаха напоени. Подобно нещо бях виждал единствено в палестинския град Лида, където е гробницата на св. Георги.

* * *
Докато старецът Йосиф Исихаст е жив и особено в средата на XX век, Света гора преживява упадък, броят на монасите постоянно намалява. Останали са само много възрастни, младежи изобщо не постъпват в манастирите и те линеят. Но нали се знае, че семето трябва да падне в земята, да умре и едва след това да покълне и да даде плодове. Е, семето в случая е именно старецът Йосиф. През последните десетилетия на века негови преки ученици стават игумени и възобновители на седем атонски обители (манастирите „Филотей“, „Каракал“, „Ксиропотам“, „Констамонит“, Дионисиат, „Ватопед“ и скита „Св. Андрей“), както и на голям брой манастири извън Света гора. Достатъчно е да споменем имената на само двама негови духовни чеда: Йосиф Ватопедски и Ефрем Филотейски (Аризонски), който и до ден днешен просвещава и облагодатява американската земя с православни манастири и православен дух. Прекрасни са книгите на двамата за техния старец – Йосиф Исихаст – издадени от братството на нашия „Зограф“. Тъкмо там четем за невероятния живот на малката задружна монашеска община, водена от него.

До 1953 г. тя живее в пустинята на Малкия скит „Св. Анна“, намиращ се още по-нататък по протежението на ръкава след Неа Скити. Тогава Йосиф Исихаст вече боледува много – от воднянка и сърце. Боледуват и чедата му заради тежките условия на живот. Тогава той получава известие от Бога да се преместят в Неа Скити, където е по-ниско, където трудовете са по-малко и където, казва той, “вълните удрят прага на килията“. Една нощ отците взимат по едно одеяло и няколко книги и се запътват натам. Първоначално заживяват насред скита, в колибата “Св. Безсребреници“, но мястото не им допада, понеже е гъсто населено, а те са свикнали с безмълвието и затворничеството на пустинята. Старецът Йосиф решава да си тръгнат и изпраща да известят игумена на манастира “Свети Павел“, под чиято опека е Новият скит. Той обаче им предоставя голям тих участък извън пределите на скита, с четири уединени колиби. Там братята построяват и скромна църквица на името на св. Йоан Кръстител, защото старецът имал особена любов към Предтечата.

Ефрем Аризонски разказва: “Когато се заселихме в Нови Скит, здравето ни отново постепенно се възвърна. Това се дължеше не само на по-мекия климат, но и на това, че всичко беше наблизо и вече не беше нужно да влачим толкова много тежести. Свалихме от себе си вълнените чулове, вече можехме да пием и студена вода. Щом сменихме климата, веднага живнахме. Отново станахме млади. Всички, освен Стареца, оздравяхме. Той бе болен през целия си останал живот. Може би от поста, може би от трудовете на бдение, от молитвените трудове или пък от вражеските козни – във всеки случай, от всичко това Старецът се превърна в една голяма рана.“

Очевидно с Цецо сега стояхме сред тези колиби.

Когато три години след преставянето на стареца, извадили мощите му от земята, те се оказали с кехлибарен цвят. Това е признак за святост. Всички свети мощи са с кехлибарен цвят. Светите отци считат това за изключителен знак. Тогава чедата му взели частици от тях за благословение и ги пренесли в манастирите, които ръководят. Старецът Ефрем взел главата. Сега тя се намира в Манастира “Св. Антоний“ в пустинята на Аризона. Всеки ден той прави поклон пред нея, взима благословение от стареца си и отива по делата си. Но и досега проявява послушание. Разказва, че колкото повече време минава, толкова повече главата благоухае. Веднъж я извадили от ковчега заради поменателна служба, а от устата на стареца се носело особено силно благоухание. Докато всички недоумявали защо е така, един от монасите се приближил до игумена и му казал: “Дядо Ефреме, знаеш ли защо е така? Защото старецът с тази уста е казвал Иисусовата молитва.“

Очевидно и гробът все още пазеше спомен и реалност за светостта на стареца. Чудото беше пред очите ни.
Ако може да се кажат само две думи за Йосиф Исихаст – това са Аскеза и Любов. Аскезата е до крайна степен и строгост – към себе си и към поверените духовни чеда – монаси. Всичко служи на трезвението, молитвата и мълчанието. Възпитава се безупречно послушание към Стареца, като земен образ на послушанието към Небесния Отец. Понякога се стига до привидни крайности и трудно разбираемо за светските стандарти поведение. Старецът Йосиф ги обижда и унизява. Поступва дори. Удря им по някой и друг шамар. При разпределението на мощите, чедото му Атанасий взима ръката с думите: “Тази ръка ме спаси! Честичко си патех от нея!“. Известна е още неговата подвижническа пръчка, с която сам себе си налага по бедрата, когато бива нападан от блудната или друга страст. Същата практика възприемат и чедата му.

И в същото време той пише писма на монаси, монахини, отци, братя, сестри, приятели, страдащи и боледуващи по цял свят. В тях някак непонятно спрямо горното, Христовата любов се лее на талази, като сълзите от очите на стареца. Ето нещо много малко:

“Получих писмото ти, агнице на моя Иисус, и докато го четях, се зарадвах с духа си. И веднага излязох вън от себе си от радост. И като преклоних колене, прострях ръце. И какво да ти кажа?! Езикът говореше. Устните постоянно шептяха. А умът богословстваше неспирно. И очите изливаха непрекратяващи се сълзи. “Благодаря Ти – казвах, – сладко дихание, живот на душата ми, светлина на ума ми, утешение на сърцето ми, сладки мой Иисусе. Благодаря Ти, пресладка моя любов, прежелани Иисусе, че не презря смирените ми моления, но чу гласа ми и помилва моето малко чадце.“

Аскеза и Любов. Като “Аскетика на Любовта“ на Майка Гавриила. Строг подвиг към себе си и утвърдените в Истината подопечни и пасхална милост, радост и всеприемане към слабите, новоначалните и оглашените.

* * *
Това за мироточещото лично име наистина беше изумително. Мирото поеше и стигаше само до резките на „ЙОСИФ“ – ни повече, ни по-малко. Съществува един популярен стереотип, че християнството обезличава хората и ги прави комформисти. Но това конкретно знамение и цялостното ни богословие, обаче, мисля си, опровергава подобно схващане. Само ако си нечий, си личност. Парадоксално, само ако принадлежиш на някого, си собствен, си себе си. Това е поредният парадокс на Христовата любов. Само в Личността на Христос, ние сме личности – уникални и неповторими. Истината ни прави свободни. Иначе не сме познати и припознати от Бога. Тогава не просто нямаме личност, но нямаме и (на)същност.

И как само Бог подготви тази среща специално за нас!?! Подготви следобедната тишина на атонския ден. Сякаш спря светът на пауза, за да срещне и свърже точно нас със Своя угодник. Маранята трепереше, бременна с усещането за знаменателност. Как само ни упъти Бог!? Нямаше никой друг тогава. Не видяхме никого. Бяхме само ние и старецът.
На връщане припкахме, по-леки и от котараци. Бяхме забравили за жаждата и умората. Благодатта ни носеше на невидимите си криле. В края на пътеката срещнахме двама руснаци, тръгнали към Неа Скити. На руско-българско-английско-гръцки презглава им казахме непременно да отидат на гроба, защото така и така. Единият вече беше чул, че гробът на стареца Йосиф Исихаст е започнал да мироточи. В манастира заляхме с разкази за случилото се и нашите двама сащисани спътници. Беше велико!

И по още един начин се оказах тогава и завинаги свързан със стареца Йосиф Исихаст. Макар и все още да не е канонизиран официално за светец, отдавна в съзнанието на хиляди вярващи по света той е такъв. Вероятно просияването му е въпрос на време. Неслучайно над гроба имаше освен иконата на Успение Богородично, и негова по-малка. А защо е първата ли?! Няколко дни преди да си отиде от този свят, той получава видение, че това ще се случи точно на празника, по нов стил, 15 август. Всяка година във „Ватопед“, още от времето на игумена и негово чедо Йосиф Ватопедски, има голямо отбелязване на паметта му. Тази година стават 60 от блажената му кончина. Но все пак, разбираемо, почитането на паметта му е изместено с ден – на 16 август. Е, 16 август е моята рождена дата.

Как Бог урежда нещата, а!?!