Тайната на светия огън

Сред всичките богослужения на Страстната седмица и Пасха в Йерусалим най-известен и най-посещaвaн от поклонниците от всички православни страни е безспорно “литанията (гр. – молитвена процесия) на Светия Огън”. Най-ранно свидетелство за него ни дава църковният историк Евсевий Памфил. Според разказа му веднъж не достигнал елей за кандилата и тогава патриарх Нарцис дал благословията си да влеят в тях вода от Силоамската купел; направили това и слезлият от небето огън не само ги запалил, но и ги държал горящи до края на пасхалното богослужение.

В пещерата на Божи Гроб малкото (207 на 193 см) пространство вдясно се заема от покритото с мраморна плоча каменно ложе. Върху мраморната лавица, опасваща ложето от всички страни, са сложени три икони на Възкресението – по една от всички владеещи светинята християнски изповедания: православни, арменци и католици. По червеното кадифе под средната, православна, икона се чете гръцки надпис: ХРИСТОС АНЕСТИ! – ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ! Намираме се на единственото място в света, където винаги е Пасха, където всеки ден на всички човешки езици не замлъква химнът на Възкресението. Литанията на Светия Огън е свързана с вечерното богослужение на Велика Събота, но всъщност това спадащо към вечернята последование се извършва през деня, от пладне до два-три часа следобед. Точно по пладне Светият Гроб се запечатва. Огромен печат от восък ляга върху дверите на Кувуклията (ротондата с параклиса на Божи Гроб) като удостоверение за това, че вътре нямa нито горящо кандило, нито зaпaленa свещ. Цялото пространство на Божигробския храм, независимо от това, на коя от Църквите принадлежи този или онзи олтар, се пълни с молещ се народ. Праздникът на Огъня е кулминацията на всички пасхални тържества и народът в храма се стича дълго преди началото на службата. Всеки иска да види пръв слизането на огнената благодат и пръв да запали свещта си, най-добре от ръцете на самия патриарх. Място в храма трябва да се заема още в петък вечер и да се чака там цяла нощ. Тaкa е било, по свидетелството на руски поклонници, и преди сто, двеста, деветстотин години. Руският игумен Даниил, посетил Светата Земя през 1106-1107 г., разказва за службата на Светия Огън, на която той присъствал заедно с владеещите по това време Йерусалим рицари-кръстоносци и техния крал Балдуин. Почти нищо не се е променило оттогава, само рицарската стража е сменена от израелска полиция, а храмовите порти са на юг, а не на изток. Бог свидетелства както чрез историческите извори, така и чрез съвременната йерусалимска практика, че за извършването на чудото са необходими три групи участници, за които ще стане дума сега.

Двайсет-трийсет минути след запечатването на Гроба в храма влизат – иде ми да кажа “втурват се!” – с викове, скандиране, тътен, биене на тъпани, яхнали един другиго православните арабски младежи. Тези викове не са някакъв безсмислен шум, имаш за цел да наруши молитвеното благолепие и благочиние. Това са древни молитви на арабски към Христос и Божията Майка, която се умолява да измоли от своя Син слизането на божествения Огън, а също и към свети Георги Победоносец, особено почитан из православния Изток. В тях се изказва също и вярата, че те, православните араби, са народът “най-източен, най-православен, живеещ там, дето възхожда слънцето, донесъл свещи за слизането на Светия Огън”.

Колко е близко това до най-древното, най-архаичното, библейско отношение към вярата и Бога! Да си спомним, че древните евреи тъй “викали” своите молитви, че се пръскали йерихонските стени. Пророк Давид, рaзкaзвa Библията, “скачал и танцувал” пред Ковчега на Завета. Ние сме свикнали на друга пластика в богослужението, в молитвата, нa друг ритъм в тях, друг начин за изразяване на отношението си към Бога и света. Арабите запазват изконната древна традиция на старозаветния “вопъл”, явявайки в свое лице, кой знае, може би последния ек от Йерихон и “тръбите йерихонски” – оная огнена молитва, която едничка може да свали огън от небето, както го е свалял някога с молитвата си пророк Илия. Казват, че по времето на британското господство английският губернатор опитал да забрани веднъж тези “дивашки танци”. Патриархът се молел в Кувуклията два часа: Огънят не слизал. Тогава Патриархът наредил на своя отговорност да пуснат арабите… И Огънят слязъл.

Второто условие, без което е невъзможно слизането на Светия Огън, е присъствието на иноци-саваити – монасите от лаврата на преподобни Сава Освещени. От всички древни мaнастири на Юдейската пустиня, цъфтели някога с велики подвижници, навярно само тази лавра се е запазила в изначалния си вид – на 17 километра от Йерусалим, в долината на Кедрон, тaм, където той се влива в Мъртво море. Иноците от тази лавра донасят в храма напрежението на вътрешната исихастка молитва, онази, дето запалва в сърцата “умния” тайнствен огън.

Трети и най-главен участник в събитието е патриархът – предстоятелят на най-древната в света Йерусалимска Църква, Майката на всички Църкви. Към един часа през деня, след като молитвите-заклинания на арабите са докарали до мъчителна екзалтация всички присъстващи, глъчкaтa затихва: в храма на Възкресението през южните му порти встъпва блаженейшият патриарх Йерусалимски и на цяла Палестина Диодор. Подир него в олтара на Католикона влизат представителите на арменското, коптското и сирийското духовенство, целуват му ръка в знак на традиционно уважение и го канят да започне церемонията. Започва собствено самата литания на Светия Огън – кръстното шествие от олтара през целия храм на Възкресението с влизане в ротондата на Божи Гроб и трикратно обикаляне около Кувуклията: отпреде са хоругвоносците с дванайсет хоругви, зад тях са момчетата с рипидите, клирикът-кръстоносец, сиреч носител на патриаршия кръст, и накрая самият болен и стар, мъдър и духоносен, молитвено съсредоточен блаженейши патриарх Диодор.

Всички те спират пред портите на параклиса на Светия Гроб. Там свалят от патриарха тежките празнични одежди, оставяйки го само по подрасник – една проста бяла риза – и сякаш почти насила го вкарват в Кувуклията. Сега всичко зависи само от него, от тайната му молитва на колене там вътре. Напрегнaтото очакване стига до връхната си точка. Както някога през пасхалната нощ апостолите и жените-мироносици, тъй и сега целият народ замира в свещен ужас: ще се изпълни ли пророчеството, ще възкръсне ли Христос, ще слезе или не Свещеният Огън?

Ала Христос Воскресе – и Огънят слиза! Още не е излязъл от Кувуклията умореният и сякаш нищо невиждащ патриарх, а свещоносците-бързоходци вече са успели да приемат благодатта на Огъня през прозорчетата на пристройката на Ангела и го разнасят светкавично из всички кътчета на храмовия комплекс. Ние стояхме приблизително в центъра на Католикона и се взирахме напрегнато в Кувуклията – а през това време Огънят вече се разпали зад гърбовете ни, в олтара на Католикона. Мигът на първото припламване на Огъня се предшества от неочакван, винаги непредсказуем порой от синкави мълнии, пронизващи от горе до долу цялата Кувуклия, бликащи отгоре надолу и отдолу нагоре…

И накрая от Кувуклията излиза с горящи снопове свещи самият патриарх Диодор. Той сякаш се връща от другия свят. Изглежда сякаш не той държи в ръцете си свещите, ами сам с последни сили се държи за тях, държи се за възсиялата от Гроба Христов светлина на Възкресението.

Неслучайно славянските просветители светите брaтя Кирил и Методий превели гръцкото анастасис (въздигане) със славянската дума възкресение. Воскресити значи в първоначалния си и основен смисъл “запалвам огъня наново” (слав. кресити – “паля огън”, б. пр.). Възкресението Христово е по този начин не просто въздигане от гроба на обоженото Му тяло, но и въз-кресение на Нов Огън, Нова Светлина. Както казваше още Хераклит, светът, космосът не са нищо друго, освен “огън, който ритмично се разгаря и угасва”. И докато има Църква и има вярващи, докато се извършва в храма на Божи Гроб ежегодното тайнство на Благодатния Огън на Велика Събота, ние знаем, че Бог не ни е изоставил, не е изоставил земята и света, изкупени с Голготската жертва от робството на греха и смъртта.