Защо не пускат жени на Атон?

Защо жените не могат да бъдат свещеници; защо не ги пускат на Атон, в олтара, на църковни събори? Какво пише в “Домострой” за техните права и защо на жените е забранено това, което е разрешено на мъжете? Нима жените са по-лоши?

Защо не пускат жени на Атон ?

Светата гора Атон е полуостров в Гърция, на който са разположени 20 големи мъжки манастира (като не се броят по-малките монашески общини). Във Византия е било строго забранено на жените да влизат във всички мъжки манастири. Света гора се смята за земното кътче на Божията Майка — преданието гласи, че пресвета Богородица и евангелист Йоан се отправили на морско пътешествие, но по пътя се разразила буря и се изгубили. Спрели в подножието на планината Атон, на това място, където днес се намира Иверския манастир. Поразена от красотата на тези места, света Богородица помолила Господ да направи Света гора неин земен кът. По завета на Божията Майка нито една жена, освен нея, не може да стъпи на земята на Атон. През 1045 година по време на управлението на византийския император Константин IX Мономах е приет устав за атонските монаси, който официално забранява на жените и даже за домашни животни от женски пол да пребивават на територията на Света гора. Указът на президента на Гърция от 1953 година предвижда от 2 до 12 месеца затвор за жени, нарушили забраната (длъжни сме да отбележим, че по време на гражданската война в Гърция от 1946 до 1949 година на Света Гора са намирали убежище жени-бежанки, както и многократно по време на турското владичество). Запазването на тази забрана е едно от условията на Гърция при влизането на страната в Евросъюза. Въпреки това, периодично различни органи на ЕС се опитват да оспорят тази точка. Досега това не се случва защото формално Атон е частно владение — цялата територия на полуострова е разделена на двадесет части между разположените тук манастири. Трябва да отбележим, че византийската забрана за посещение на манастирите от лица от противоположен пол до днес се спазва достатъчно строго – не само на Атон, но и в много мъжки манастири не пускат жени, а в повечето женски манастири не пускат мъже (освен служещото духовенство).

Жените на Поместните събори

В църковната история отсъствието на жени на църковните събори се обуславя от думите на апостол Павел: «жените ви в църквите да мълчат: тям не е позволено да говорят, а да се подчиняват, както казва и законът. Ако пък искат да научат нещо, нека питат мъжете си вкъщи; понеже е срамотно жена да говори в църква» (1 Кор, 14, 34-35). В Руската православна църква това правило строго се е спазвало до началото на ХХ век. Даже на поместния събор през 1917-1918 година жените (включая монашестващите) са могли само да присъстват, но не и да гласуват. За първи път в историята на руската църква жени са взели участие в събора от 1971 година, когато се избираше патриарх Пимен. Жени участваха и в работата на поместния събор през 1990 година, когато бе избран за Патриарх Алексий II.

Съгласно църковните канони, пълноправни членове на поместните събори са само приемниците на апостолите — епископите. Канони, предвиждащи участие в съборите на клирици и миряни няма, макар че подобни случаи в историята има, особено след краха на Византийската империя. В Русия в началото на ХХ век се разгърна широка полемика около участието в съборите не само на епископи. В резултат на това членове на събора през 1917-1918 година са били и клирици и миряни. Действащият днес устав на Руската православна църква, приет през 2000 година, също предвижда участието на миряни в съборите. Обаче епископатът държи канонически обоснования контрол върху решенията на събора: всяко решение може да бъде прието от събора само със съгласието на мнозинството от присъстващите там епископи.

Защо жените не могат да бъдат свещеници

Многовековната православна църковна традиция никога не е познавала жени-«свещенички», практиката за «ръкополагане» на жени в свещенически и епископски сан не се приема от православната църква.
Против женското свещенство се привеждат няколко аргумента. На първо място, «свещеникът на литургията е литургическа икона на Христос, а олтарът — стаята на Тайната вечеря. На тази вечеря именно Христос взема чашата и казва: “…Пийте, това е Моята кръв на Новия Завет…” Ние се причастяваме с христовата кръв, която ни е дал Той сам, именно затова свещеникът трябва да бъде литургическата икона на Христос.
Затова свещеническият първообраз е мъжки, а не женски» (дякон Андрей Кураев, «Църквата в света на хората»). На второ място, свещеникът е пастир, а жената е създадена за помощница, самата тя се нуждае от поддръжка и съвет и затова не може да носи пастирското служение в пълнота. Нейното призвание е майчинството.

Не по-малко сериозен аргумент е и отсъствието на самата идея на женското свещеничество в църковното предание. «Свещеното Предание е не просто традиция, — пояснява ни професорът от Московската духовна академия доктор по богословие А.И. Осипов. — Важно е да умеем да отличаваме случайните традиции от традициите, имащи дълбоки религиозни корени. Отсъствието на женско свещеничество е съществена традиция. В историята на Църквата първото столетие се нарича век на извънредните дарби. Едновременно с кръщението хората получавали дарби, някои веднага и по няколко: пророчество, дарба за езици, дарба за лечителство, изгонване на бесове… Дарби, очевидни за всички, поразяващи езичниците, убеждаващи ги в значимостта и силата на християнството През този век виждаме друго отношение към юдейския закон, от който исторически (но не онтологически) е произлязло християнството. В частност, друго отношение към жената въобще. Сред светците от онова време са равноапостолните Мария Магдалина, Текла — жени, които по своите дарби са се оказали на едно ниво с апостолите, занимавали са се със същото — проповядване на християнството. Но никъде и никога тяхното църковно почитане не се е съединявало с дарбата им за свещеничество.

Още повече, че когато през II-III век в сектата на маркионитите се появява женско свещеничество, това предизвиква решителен протест от страна на много почитани светци и учители на Църквата. Света Богородица, почитана по-високо от Ангелите, не е била свещеник.

Въпросът за недопустимостта на женско свещеничество в богословската литература не е подробно засяган и съществуват само отделни изказвания по този повод.Но в науката нова теория се приема само тогава, когато има нови факти, които я потвърждават или принципни недостатъци, присъщи на предшестващата я теория. Богословието също е наука. Така че по общия за всички науки принцип защитниците на женското свещеничество трябва да представят аргументи, а не неговите противници. Но аргументите могат да бъдат само от два източника – Светото писание и ученията на светите отци. Нито в писанието, нито в светоотеческата литература няма нито един факт, потвърждаващ възможността за женско свещеничество».

Само за справка: първата жена-«свещеник» в историята на християнството се е появила в една от църквите на Англиканското съдружество (обединение на англиканските църкви от целия свят). Това е Флорънс Ли Тим Ой (1907–1992). През 1941 година, получавайки богословско образование, тя става дякониса и служи в общината на китайските бежанци в Макао. Когато японската окупация на Китай довежда до това, че общината в Макао остава без свещеника, англиканският епископ на Хонконг ръкополага дяконисата за свещеник. Този акт е бил продиктуван от необходимостта на военното време. Това се е случило 30 години преди някоя от англиканските църкви да разреши официално женското свещеничество. Доктор Ли Тим Ой прекратява своето свещеническо служение веднага след края на Втората световна война. Тя умира през 1992 година в Торонто; а по това време женското «свещеничество» е въведено в повечето англикански църкви, които все повече отстъпват от апостолските постановки и не само по този въпрос. «Защо протестантите ръкополагат свещеници – жени? Тук е налице вътрешно противоречие, – смята отец Йов (Гумеров), преподавател по свещена история на Ветхия Завет в Московската сретенска семинария. – В споровете с православните протестантите по принцип казват: «А къде е казано това в Библията?» Но по въпроса за женското свещеничество постъпват по противоположен начин. Разсъжденията за това, че ако в Библията не е казано «не», значи, може – това е формализъм, лукавство и отказ от възприемане на истинния дух на Светото писание».

Покойният митрополит Антоний Сурожский смяташе, че от богословска гледна точка въпросът за призванието на жените трябва да бъде преразгледан. «Убеден съм, че ние трябва да вникнем в този проблем със всички сили на ума, с дълбоко познаване на Светото писание и предание и да намерим отговор» («Православната църква и женският въпрос», Вестник на РСХД, II-2002). За висотата и отговорността на свещеническото призвание владиката пише: «Свещеничеството е състояние, изпълнено с такъв страх, че е невъзможно да бъде желано. То може да бъде прието само със свещен трепет, с ужас и следователно, санът на свещеника — не е предмет на статус, нищо, че ние принизяваме свещеничеството до нивото на неквалифицирана обществена работа и проповядваме в духа на «християнското социално служение».

Известни са ни думите от апостолските послания за всички вярващи: «Но вие сте род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина;» (1 Пет. 2,9). Как да си обясним това? Митрополит Антоний Сурожский обяснява така: «Аз смятам, че всеобщото свещеничество се изразява в призванието на всички тези, които принадлежат на Самия Христос, които чрез кръщение са станали Христови… да освещават този свят, да го правят свещен и свят, да го принасят като дар на Бога. Това служение на първо място се изразява с това, да се принася на Бога като жива жертва собствената душа и тяло и в това приношене сам себе си да принесеш — всичко, което е наше: не само чувствата и душата, и мислите, и волята, и цялото тяло, но всичко, което ние правим, всичко, до което се докосваме, всичко, което ни принадлежи, всичко, което можем със своята власт да освободим от робството на сатаната — действие на собствената вярност към Бога».

Протопрезвитер Николай Афанасиев в своя труд «Църквата на Светия Дух» разделя служението на царственото свещеничество — общо за всички верни и служение на управлението — пастирство или «особено», йерархическо свещеничество. Царственото свещеничество се разбира само като съслужение на цялата църковна община при извършването на евхаристията. Но събранието на верните не може да съществува без предстоятел, пастир, получил особените дарове на управлението. «Управлението принадлежи само на особено призваните, а не на целия народ, членовете на който не са получавали дарове на управлението, а без благодатни дарове не може да има служение в Църквата. Затова служението на пастирите се отличава от служението на Божия народ». Именно до такова пастирско служение (презвитерско и епископско), съгласно Преданието не се допускат жени.

Винаги ли жените не са допускани до олтара?

Да стане помощничка в олтара — тоест да чисти в олтара, да подава кадилницата, да чете, да носи свещника могат само вдовици, девици или монахини по-възрастни от 40 години. В Светите земи в храма на Гроба Господен в Кувуклия — пещерата, където е възкръснал Христос и която служи за олтар на храма, може да влезе всеки поклонник и да припадне до смъртното ложе на Спасителя, тоест до светия престол. Много хора се смущават от факта, че при кръщението момченцата се внасят в олтара, а момиченцата – не. Но е известно, че до XIV век всички деца на четиридесетия ден са били въцърковявани — внасяни в олтара. Освен това всички деца и от двата пола са били доближавани до светия престол. Кръщавали са децата на възраст около три години, а пеленачета само при опасност за живота. По-късно, когато започнали да кръщават децата по-рано, чинът въцърковяване се е извършвал не преди кръщението, а веднага след него и тогава престанали да внасят момиченцата в олтара, а момченцата да доближават до светия престол.

Защо изчезнаха дяконисите

Дяконисите като особено женско църковно служение са се появили около IV век след Рождество Христово (макар, че за дякониса Фива се говори в Посланието на апостол Павел до римляните, историците смятат, че в онова време чинът ръкополагане в сан дякониса още не е бил приет). В последващата византийска традиция дякониси са могли да станат неомъжени жени по-възрастни от 50 години: вдовици, девици, а също монахини. Редът на чиновете за ръкополагане на дякони и дякониси почти не се е различавал (но молитвите са били различни) — на дякона в края на ръкополагането са връчвали Чашата и той отивал да причастява вярващите, а дяконисата оставяла Чашата обратно на светия престол. Това означавало, че дяконисата не е имала богослужебни задължения (единствената известна самостоятелна роля на дяконисите в богослужението е била свързана със съблюдаването на благопристойността при кръщението на жените след като епископът или свещеникът помазвали с осветен елей челото на кръщелницата, а останалите части от тялото е помазвала дяконисата). Дяконисите са изпълнявали административни функции в благотворителните учреждения, ръководили са женските общини. Във Византия дяконисите са просъществували до XI век (по това време само схимонахини са могли да станат дякониси), на Запад те са изчезнали 500 години по-рано — заради разрушаването на онази социална структура, в рамките на която те са били необходими. Във Византия необходимостта от дякониси е отпаднала по подобни причини — социалните благотворителни институти са престанали да изпитват нужда от тях. По-късно институтът на дяконисите не е възстановяван, защото не е било необходимо. Наистина, няколко дякониси са били ръкоположени от св. Нектарий Егински (1846–1920), основател на женския манастир на гръцкия остров Егина, но този опит не е имал продължение. В Русия никога не е имало дякониси — в древния славянски ръкопис за чинете на ръкополагания (архиерейски требник РНБ. Соф. 1056, XIV в.) чин за ръкополагане на дякониси отсъства.

Защо мъжете и жените стоят отделно в някои храмове?

По традиция, идваща от раннохристиянските времена, мъжете и жените стоят в църквата отделно. Такова разделение съответства на древните представи за благочестие. Условното деление храма на мъжка и женска част се е запазило при коптите и до днес. Във Византия в много храмове е имало хорове (втори етажи, обикалящи църквата отвътре), където жените са стояли по време на службата.

Само ребро или цяла половина?

Според едно от тълкуванията на Библията Бог е сътворил жената не от мъжа Адам, а от човека Адам, разделяйки го на две половинки: мъжка и женска. Митрополит Антоний Сурожский коментира така този пасаж: «Преводите на Библията често говорят, че Бог е взел ребро от Адам (Бит.2:21). Еврейският текст предлага други преводи, един от които говори не за ребро, а за страна. Бог не е отделил ребро, а е разделил две страни, две половини, женска и мъжка. Действително, когато четеш текста по еврейски, става ясно, какво казва Адам, когато се среща с Ева. Той възкликва тя е жена, защото аз съм мъж (Бит. 2:23). По еврейски това звучи така: “иш” и “иша”, една и съща дума в мъжки и женски род. Те заедно съставят човека и те виждат себе си в ново богатство, в нова възможност да прераснат в нещо, което е вече дадено, в нова пълнота.

Ужасите в “Домострой” са преувеличени

Обикновено се смята, че в «Домострой» — руския семеен устав от XVI век (знаменитият свещеник Силвестър е бил автор само на една от редакциите на «Домострой») са описани всички ужаси на традиционния семеен бит. Обаче в тази книга ние намираме само един цитат, който може да се интерпретира като поощряващ телесните наказания върху жените: «Ако мъжът види, че в къщи няма ред и при слугите не всичко е така, както е изложено в тази книга, той трябва да съумее да поучи жена си с полезен съвет, ако тя разбира, нека мъжът да я уважи и пожали, но ако жената не разбира и нищо не последва от напътствието, и тя продължава да не изпълнява това, което е казано в тази книга, и тя самата не прави нищо и слугите не учи, то тогава мъжът е длъжен да накаже жена си, да я вразуми със страх насаме, а след наказанието да и прости и нежно да я напъти, но при това никой на никого да не се обижда – да живеят винаги в любов и съгласие».

Никой ли не е обиден?

Доколко е разпространено недоволството сред църковните жени от това място, което им отрежда Църквата? Ние попитахме няколко православни християнки. Честно да си признаем, че започвайки допитването, очаквахме, че избраните от нас успели, професионално реализирани, осъществили своето призвание жени, по-остро от другите чувстват и могат да изразят тази женска обида, която звучи от някои жалби. Бяхме удивени, но сред нашите събеседници не се намери нито една обидена жена!

Може би проблемът е в това, че в Църквата всеки разговор от позицията «аз имам право» е съвършено неплодотворен? Никой от нас — мъж или жена, няма значение — не може да изисква нещо «за себе си» — защото любовта не търси своето. Да изискваме можем единствено от самите себе си. Колко е добре, че за женската природа – по-мека и по-отстъпчива е по-лесно да го разбере!

А какво да правят тези, които все пак са обидени: мъжете не ни дават и дума да кажем? Аз смятам, че има утеха. Ако ти действително имаш какво да кажеш и съдържанието на твоите думи е действително важно, не се бой, ще бъдеш чута. Както са били чути светиците, чиято памет се е съхранила през вековете. | www.nsad.ru

Превод: Презвитера Жанета Дилкова

Коментари

коментара