Ивановските скални църкви – един от деветте български паметника, вписани в листата на ЮНЕСКО

Източник: БНР

В долината на река Русенски Лом, Североизточна България, в близост до село Иваново един комплекс от църкви, параклиси, манастири, издълбани в скалите, се е развивал в продължение на векове. Това са Ивановските скални църкви – един от деветте български паметника, вписан през 1979 г. в листата на ЮНЕСКО за световното културно и природно наследство. Първите отшелници са издълбали килиите си там още през XII век. А стенописите от XIV век свидетелстват за високоразвито художествено майсторство, характерно за живописната школа на старата българска столица Търново.

Ивановските скални църкви се намират на 22 км южно от крайдунавския град Русе и представляват разклонена мрежа от около 20 малки скални църкви, параклиси и килии, издълбани на различна височина в скалите на живописния каньон на река Русенски Лом и свързани с пътеки и скални стълби. Някога скалните църкви са били над 40, а килиите – около 300. Те били обитавани от монаси, много от които граматици и книжовници, а християните отивали там на поклонение. Български царе и боляри от епохата на Второто българско царство / XII -1 IV век/ са изпращали каменоделци да издълбаят в скалите нови храмове, а зографи да ги изпишат със светите изображения. Църквите при село Иваново са част от стотиците български средновековни скални църкви, манастири и отделни отшелнически килии, които в периода X – XIV век превръщат долината на Русенски Лом и нейните притоци в прочут православен и книжовен център.

Голяма част от Ивановските скални църкви са разрушени под въздействието на дъждове, земни трусове, ледове и слънце. Имената на оцелелите са забравени през вековете, а местните хора са ги нарекли с различни имена: “Господев дол” – защото през отвора на една църква се виждал Христовия образ, местността “Писмата” – заради запазени знаци и надписи, една от църквите е наречена “Затрупаната”, а друга просто “Църквата”.

Главната църква на храмовия комплекс “Света Богородица” е изсечена на височина 38 метра и е изписана изцяло отвътре с библейски и евангелски сцени и образи. Сред тях са Тайната вечеря, Влизането в Йерусалим, Св. Йоан Кръстител с житийни сцени, Страстите Христови, изображения на Апостолите и др. светци. Световноизвестните стенописи от средата на XIV век са един от върховете в развитието на средновековното българско и балканско изкуство. Ктитори на скалната обител са били българските царе Иван Асен ІІ /1218-1241/, Иван Александър /1331-1371/, както и други представители на владетелските семейства, чиито ктиторски портрети са запазени.

Параклисът “Господев дол” е сред най-богато украсените със стенописи. В издълбания отвор се вижда Благославящият Иисус Христос, а в олтарната ниша са изобразени Успение Богородично, Възнесение Христово и Слизане на Христос в ада. В един надпис-изповед на стената се споменава, че на това място се е замонашил и бил погребан българският цар Георги Тертер /1279-1292/.

От житието на търновския патриарх Йоаким І, който в края на своя живот се отдал на отшелничество сред тези непристъпни скали, се разбира, че заедно със свои ученици той е построил първата скална църква, която заедно с останалите в местността “Писмата” образуват големия скален манастир “Свети Архангел Михаил”, основан в началото на XIII век. Според хрониките от онова време цар Иван Асен ІІ посетил Йоаким в скалната обител и му принесъл в дар злато за построяването на една от манастирските църкви. Йоаким имал много последователи, дали обет за безмълвие – т. н. монаси-исихасти, които били около 80, живеели в скалите и се прехранвали с корени, горски плодове и зърнени култури. По онова време исихазмът – религиозно учение, което възвисявало духовната същност на човека чрез уединение и самовглъбяване, станал официален във Византия и България. През XIV век манастирът “Св. Архангел Михаил” се превърнал в център на исихазма.

По стените на малко достъпните днес монашески килии са съхранени издълбани от монасите лаконични изповеди и послания. Сред тях е известният т. н. врязан надпис на Иво Граматик от края на XIII век, който напомня приписките по полетата на старобългарските ръкописи. Светата обител Ивановски скални църкви съществува и през ранните векове на османското владичество в България, но постепенно запада като духовен център. През XVIII век скалният манастир отново е обект на поклонение от вярващите. Днес този уникален за цяла Европа голям културен център, макар и трудно достъпен, се посещава от хиляди туристи и поклонници.