Клисурският манастир и неговият възстановител
Погълнати от грижите за насъщния и политическите страсти, едва ли ще си спомним за една кръгла годишнина – 170 години от рождението на архимандрит Антим, ктитор на Клисурския манастир “Св. Кирил и Методий” и негов първи игумен. Благочестието и трудолюбието на този скромен монах заслужават не само възхищение и признателност. Те са и прекрасен пример за подражание в нашето време на помръкнал морал и охладняла вяра.
По-сетнешният архимандрит Антим е роден през 1840 г. в семейството на Дамян Петров и Бона Иванова от Берковица. Кръстен е с името Александър. Баща му произхожда от с. Гушанци (днес Замфирово) и като дете е изпратен в Берковица, за да учи табашки (кожарски) занаят. Той става първият българин в Берковско, който упражнява кожарството, дотогава смятано за привилегия единствено на турците. Дамян се издига дотам, че дори е избран за устабашия на целия еснаф. Помощници в работата са синовете му Георги, Александър и Йордан, а дъщеря му Ангелина домакинства. Наред с кожарството бай Дамян се занимава с дребна търговия и е назначен за съветник на каймакамина с титлата “кнез”. Силната привързаност на българското население към него започва да озадачава поробителите и те помолват дошлия на ревизия в Берковица сановник Гавраил Кръстевич да му отнеме тази титла, като остане само глава на еснафа. Мнозина турци предполагат, че Дамян е таен вдъхновител на хайдутското движение в областта.
Александър получава първоначалното си образование в родния град при даскал Киро, а по църковно пение му преподава дяконът при митрополията. Физически крехък, срамежлив и любознателен, момъкът завършва началното си образование под настойничеството на Димитър Стойчев (по-късно Самоковски митрополит Доситей) и Райко Добрев (по-късно Рафаил, униатски епископ в Одрин). През 1850 г. Александър с огорчение напуска училището и поема постепенно търговията на баща си. От нея спечелва голямо състояние, вложено после в строежа на Клисурския манастир. Александър е поставен от властта за бирник в продължение на осем години, а стаята му се превръща в паспортна служба. Той е упълномощен да издава тескерета на всички пътуващи през Берковица.
Набожен от детинство, той решава да стане калугер и е насърчен от приятеля си Евстати Андонов (по-късно епископ Дионисий Ловчански). През 1862 г. без разрешение на родителите си Александър заминава за Света Гора, с намерението да се замонаши. Тук, в Хилендарския манстир, той се сприятелява с монах Гервасий (станал Сливенски митрополит). След известен престой младежът напуска Атон и през Рилския манастир се връща в Берковица. Рилският игумен архимандрит Йеротей го убеждава да приеме веднага монашеството, но Александър се поколебава, защото няма благословението на родителите си. В родния си град той предава дюкянските сметки на баща си и му заявява, че ще приеме монашество. На другия ден тръгва за Лопушанския манастир, където игуменът Дионисий, негов добър познат, го подстригва без знанието и одобрението на митрополията. Не след дълго две заптиета арестуват монах Антим и го връщат в Берковица., за да изслуша укорите на баща си и плача на майка си. Все пак родителите му се уверяват, че не могат да го разубедят и се сдобряват с него. Следващата неделя Антим е ръкоположен в йеродяконски чин от митрополит Доротей Софийски, а през 1867 г. – в йеромонашески.
По това време сред народа вече се носи мълва за виденията на местния мистик Илия Стоянов от с. Драганица. Около 1864-1865 г. той събира дърва с баща си на мястото, където сега се издига Клисурският манастир. Когато двамата лягат да починат на обяд, Илия в съня си чува звън от камбани и вижда, че на мястото лежат основи от древен, но забравен манастир. Когато се събужда, той разкопава поляната и открива част от зидовете, престола и една икона. Тази находка променя посоката на живота му. Той напуска дома си, прави си колиба и започва да обикаля селата за събиране на помощи за възстановяване. Някои му се подиграват, а други се отнасят с разбиране н бъркат дълбоко в кесиите си.
За начинанието на Илия Стоянов узнава и Софийският митрополит Доротей, който живее постоянно в Берковица. Той се обръща към архимандрит Антим и му предлага да поеме отговорностите и тежестите, свързани с възкресяването на св. обител. Антим приема и през 1866 или 1867 г. заминава за “пустия” манастир. Издигнатата от дядо Илия колиба подслонява двамата като същински отшелници. Постепенно вековната гора на мястото на манастира се изсича. Към параклиса “Св. Никола”, издигнат вероятно през 1865 г. и съборен през 1927 г., отец Антим добавя магерница и чудотворно аязмо (1869). През 1870 г. той е назначен за архиерейски наместник в Берковица за период от четири години, след което завинаги се връща в манастира. Краеведът Ст. Стойчев твърди, че сегашният величествен храм на манастира е съграден през 1887–1888 г., но това става сигурно по-рано. Османският ферман, с който е разрешен строежът е датиран от 1874 г.
Новият храм има архитектурния план на възрожденска псевдобазилика с три купола – един централен и две странични. През 1936 г. страничните кубета са преместени на запад и превърнати в камбанарии по западен модел. Централата врата също е от запад, а от юг има два малки входа към олтара и притвора. Солей от красиво изработена мозайка и дървен иконостас отделят олтара от наоса. В храма се извисяват и два реда стройни колони. Дворът е ограден от запад и юг с постройки, а от север и изток с висока каменна стена.
Голяма част от имотите на Клисурския манастир архимандрит Антим купува със свои средства, друга част е придобита с парите на благочестиви люде, а трета част е харизана от турските джамии в с. Черкаски и Кранчене. В тези две селища обителта има метоси, които по-късно са продадени. След Освобождението монасите притежавали над 8500 декара ниви и около 4000 декара гори.
В манастира отец Антим основава малка духовно-певческа школа, която подготвя мнозина за свещеническо служение в Северозападна България. Веднъж при внезапен обиск от османската полиция в килията на игумена са намерени 6-7 пушки, след което Антим прекарва известно време в берковския затвор. Много пъти той е предупреждаван и заплашван с убийство. Неизвестно кога (вероятно през 1876 г.) османците ограбват обителта и отец Антим се крие няколко месеца из горите. През 1877 г. игуменът отива в с. Слатина и дава подробни сведения на руските войски. След като се връща, той е отвлечен от османците и измъчван, но остава по чудо жив благодарение застъпничеството на тогавашния кмет на с. Клисура Герасим Евгениев.
По характер дисциплиниран и изключително честен, архимандрит Антим предава същия дух на подчинените си. Манастирското стопанство в с. Черкаски се завежда от йеромонах Доротей. Веднъж при оран той забелязва, че един от орачите изровил гърне със злато, но не го вижда. Отец Доротей взема намереното имане и заедно с орача го занася за съхранение при Алекси Дамянов, кръчмар на селото. Доротей се разболява и заминава в Румъния на лечение, като остава с години в тамошните болници. Започват да се носят слухове, че той злоупотребил със златото. Но когато най-сетне оздравява и се връща отново в манастира, Доротей прибира златото обратно и с него построява едно от зданията в св. обител. То се казва и до днес “Доротеево здание”.
Бог благоволява към архимандрит Антим не само приживе, но и след кончината му. Когато той е игумен, при него идва Ташко Гълъбов от близката махала Цветкова бара, за да поиска пари за купуване на волове. Знаейки бедността му, игуменът изважда нужната сума от касата и му я дава без документ. Изминават години и Гълъбов повторно поисква заем, но не получава. На смъртното си легло отец Антим повиква длъжника и пред свидетели поисква той да възстанови манастирската сума. Но Гълъбов безочливо отрича да е получил пари от обителта. Скоро отец Антим почива. На опелото през 1922 г. се стича многохиляден народ. Сред хората е и Гълъбов, който по време на опрощението се приближава до ковчега с покойника. Внезапно едно от манастирските овчарски кучета връхлетява през навалицата, хвърля се върху Гълъбов, захапва го за крака, скъсва му панталона и не му позволява да се докосне до ковчега. Дали грешникът се разкайва, не е известно…
ЛИТЕРАТУРА
1. Неофит, митр., Видинска епархия – историческо минало и съвременно състояние. С., 1924.
2. Ст. П. Стойчев. История на Клисурския манастир “Св. Кирил и Методий”, Враца, 1922.
3. Д. Цухлев, История на града Видин и неговата област, С., 1932.
4. В. Гяцов, прот., Клисурският манастир “Св. Кирил и Методий”, б. г. (ръкопис).
5. Г. Чавръков, Български манастири, С., 1974 (2 изд. – 1978).
Публикувано в: Църковен вестник, № 36, 4 октомври 1990 г.
Хубава статия за родолюбие, участие в антиосманска съпротива, благотворителност на българите и мистическо откровение, което е най-интересното в статията. За богословието на манастира, за философските му трактати, за защита на вярата пред лицето на исляма, за отношението към католическата и протестантската пропаганда нито дума. Явно култа на българите към материалните строежи и здания, зафикисиран още в прабългарските надписи и личащ и до ден днешен в мечтата да направиш голям строеж си оказват думата. Явно има нещо сакрално в понятието на българите за строежи и здания, което обаче не е изследвано, освен в богомилските представи за произхода на материята от злото, което може би българите побеждават, правейки свещени строежи. Бедността на грешника го е подтикнала към грях да вземе, да не върне и да излъже, но това е простимо с оглед греховете от лукавост, суета, високомерие, безсърдечие и меркантилност на много духовници, поставени да бъдат стълбове на вярата, а не политикономисти.