Православният лагер в Сяновския манастир „Св. Марина“ – докосване до Истината

Село Сяново се намира на 20 км от Тутракан. Близо до селото е разположен манастирът „Св.Марина“. Всяко лято там се прави лагер, на който се събират хора от цялата страна. Тези, които веднъж са посетили лагера, продължават да идват всяка година и да довеждат със себе си все повече желаещи да се докоснат до чудото на църковната общност.

Всички те – хора от различни краища на страната, с разнообразни професии и на различни възрасти са обединени от общата кауза за възстановяване и облагородяване на манастира. Зелената трева, овошките, непрестанно пеещите птички, лекотата на въздуха, небето – сякаш надвиснало над главата ти с многобройните си звезди, ведрите лица на хората – всичко това те потапя в усещането за единение и вътрешен мир. Животът протича толкова простичко и леко, необременен от ненужни вещи и затормозяващи материални взаимоотношения. Разбираш колко малко, малко ти е нужно, а каква голяма част от времето си запълваш, за да придобиеш ненужното. Всичко изглежда толкова естествено, че се питаш всъщност този другият живот в „цивилизацията“ не е ли донякъде фалшив и изкривен, отдалечаващ ни от човешката същност, която Бог ни е дал.

Отпочиването идва бързо – сутрин, когато захлопа клепалото, се събуждаш бодър и зареден, излизаш от палатката и слънцето ти се усмихва приветливо. След сутрешната св. Литургия и закуската на открито, всички се заемат с дейности, спомагащи за облагородяването на манастира и устройването на живота в него – всекиму според силите, уменията и желанията. На обед, огладнели и удовлетворени от свършеното, храната сякаш никога не е била по-вкусна. Е, разбира се, домакинята си заслужава овациите. Следобедната почивка под сенките на многобройните дървета и пъстри цветя, сред щастливия смях на децата, тичащи боси по тревата и заруменели от свободата на игрите си, съвсем естествено поднася озарението за непреходното в преходния ни живот.

Преди вечернята се провеждат беседи със свещениците по въпроси, които вълнуват хората. Тези беседи продължават разпалено след вечерята – понякога около масата, друг път край лагерния огън, придружени от много песни.

Тук младите хора започват да разбират църквата не като институционализирано понятие, а като общност, заедност. Понятия като Литургия, Евхаристия, Изповед, единение с Бога вече не изглеждат толкова абстрактни и отдалечени, не се вглъбяваш в семантичния им смисъл, а започваш да ги усещаш и преживяваш.

Когато попитах всеки един от участниците в лагера как се чувства, в мненията на всички (независимо от различията във възрастта) преобладаваха думите: преобразяване, светлина, подкрепа, заедност, пълнота и най–вече истинност. Като че ли всички ние се бяхме почувствали някак по-близо до истината, до пълнотата на душите, до естествените, но все по-избледняващи в съвременния живот човешки взаимоотношения на съпричастност, единство, мир и любов – до живота в Христос.