Сяновски манастир – по следите на изгубената вяра
Вече бяхме открили за себе си поизтритите следи на християнството по днешните добруджански земи от южната страна на Дунава. Тлеещи, но не и угаснали, въглените на Христовото учение грижливо продължават да се поддържат и подклаждат в наши дни зад оградата на малкия манастир край силистренското село Айдемир.
Мисълта за тежката съдба и изгубената вяра на населението от Североизточна България в първите десетилетия на двадесети век не ми даваше мира. Неспокойният дух непрестанно ме тласкаше към търсене на непознати истини по страниците на историята. Безспорно румънската окупация на Южна Добруджа в периода 1918-1940 г. беше наложила не само изселването на мирното българско население от родните домове, но заедно с това – принудително занемаряване на религиозните храмове, както и заличаване на някои местни традиции и обреди.
Въпреки това винаги, щом хвърлех поглед върху пътната карта на България южно от Тутракан, всеки път забелязвах нанесено означението за наличие на манастир – при това действащ. Ето защо противоречиво изпълнени с надежда и откровени съмнения, в един неделен следобед, се впускаме по следите на изгубената вяра през равните плодородни земи край река Дунав, източно от Русе. По пътя към Тутракан, селата като истинска пъстра крайбрежна броеница се заизнизват бързо едно след друго. Сандрово, Сливо поле, Бръшлян… И ето, с пристигането си в село Нова Черна, поемаме по отбивка вдясно, която трябва да ни отведе до едва забележимото на картата на България малко селце Сяново. Въпреки че вече се виждаше краят на зимата, денят си оставаше по-къс от нощта, а ние пренебрегваме в този момент пътните неуредици на държавата, за да изпълним сетивата си с удивление, предизвикано от поредния залез. Как все така се случваше да сме някъде – някога, и все по никое време – не знам! Но дори само заради гледката, в която огромният слънчев диск бавно и продължително целуваше изпръхналата добруджанска земя за „лека нощ“ и пътуваше към срещата си с хоризонта в далечината, бях достатъчно щастлива и доволна.
Малко преди съвсем да се е мръкнало, наизлезли пред портичките на домовете си, разговорливи жители на Сяново учтиво ни упътват как точно да стигнем до манастира. Почти застивам в почуда, че никой не се изненадва от необичайния час на пристигането ни и всеки с охота ни сочи в края на селото обширното пространство от хълмисти поляни, пасища и ниви, през които черен коларски път трябва да ни изведе до святото за християните място. Окуражени от желанието на местните хора да ни помогнат, поемаме по криволичещите ту наляво, ту надясно утъпкани коловози, които макар и бавно, ни водеха към сигурна среща на неочаквано място. Най-после, в далечината, насред малък валог от обработваеми земеделски ниви, съзираме очертанията на манастирските постройки. Местността е известна под името „Паскалъка“. Почти е мръкнало, когато спираме пред входната врата и с огромно любопитство погледите ни откриват в рамките на малко прозорче мъждукащо пламъче от църковна свещ. Тук електричество няма! Обезпокоително късният час на нашето пристигане за миг ни разколебава как да постъпим оттук нататък и докато се чудим кое е правилно и кое – не, решението се явява от вътрешността на малкото манастирско дворче. Като излязъл от стара библейска притча, вероятно заради тъмнината – някак мистично, към нас – подпирайки се на дебела сопа, се приближава обитател на манастира, който дружелюбно ни кани да влезем. Всъщност, оказва се, че монах Симеон сам обитава и се грижи за Сяновския манастир „Света Марина“ през последните няколко години, ако не броим кучето до входа. Разказва ни, че не се знае със сигурност точната дата на основаването на манастира, но главната причина за възникването му точно на това място е извор с лековита вода. Десетилетия наред се носела славата на нейната лечебна сила и затова отблизо и далеч тук постоянно прииждали през годините християнски поклонници да търсят изцеление за ревматични болки, парализа или пък болежки на очите.
През 1944-1945 година, със средства, събрани от християни, които всеки ден посещавали аязмото от най-близките села в района, бил построен малък параклис около самия извор, а с личните дарения на Донка Хлебарова от с. Нова Черна – три стаи за поклонници. За храмов празник бил определен Денят на света Марина – 17 юли. За известен период обителта съществува като девически манастир, тъй като се знае, че около 1950 г. тук постъпва монахиня Текла. За съжаление, нейният земен път завършва трагично през 1960 г. на това отдалечено, макар и Божие място. Заедно със смъртта на монахинята, настъпва и един доста труден период в съществуването на Сяновската обител. Съградените постройки били обявени за незаконни. Злосторници непрестанно заплашвали с лошите си действия прииждащите поклонници, и в страха си християните започнали да се отдръпват, а манастирът – да се руши. Една стара поговорка обаче казва: „Святое место пусто не бывает“. През 1991 г. местните жители с подкрепата на Русенска епархия предприемат всеобщи действия за възстановяване на изгубените следи на вярата. Под ръководството на отец Георги, свещеник в русенския храм „Света Троица“ и отговорник за манастира, изворът е разкрит наново, а над него е издигнат параклис. Вярващи от близо и далеч пак започват да търсят спасение и вяра край лековитото аязмо. Именно след съграждането на малката манастирска постройка, тук постъпва като послушник, а по-късно е постриган за монах и нашият домакин.
Днес Сяновският манастир е единствената действаща света обител с аязмо в Добруджа.
Струва ми се, че текстът е красиво написан, но патосът е една голяма безсмислица. Старите русенски свещеници споделяха, че когато били командировани да приемат румънските добруджански енории в лоното на Б.П.Ц. и по-специално в тогавашната Доростолска и Червенска епархия, организацията им била на завидно положение, което в България е нямало в онова време.
Патосът на текста би бил оправдан, ако въпросният манастир възроди истинското монашество в България, защото една Църква без монашество е обречена. Примерът го имаме както с руската Архиепископия в Париж, която преживява сериозна криза тези дни, така и с поместната църква на Чешките земи, петимна България да й хариже двете си енории в Братислава и Прага. Следващата може да се окаже Б.П.Ц. с нацвъканите си манастирчета и парклисчета, които са атракционни обекти, не оправдаващи съществуването си и още по-малко пък нови строителства на такива Сяновски младежко-детски лагери с бяло духовенство.