Св. Максим Изповедник за Богопознанието

С чувство на дълбоко благоговение и с пълно съзнаване на безсилието на човешкия разум преп. Максим пристъпва към великата тайна на Божественото битие, за да се възкачи под ръководството на св. Григорий на висотата на ареопагитската апофатика. Мисълта му се устремява към Висшето Битие, от Което зависи всичко като от Върховно Начало, от Което произтича цялата красота и величие на сътворения свят.

Тя непосредствено се опитва да Го обхване и да Го постигне. Но всичките й опити всеки път водят само до отрицателни резултати. Нашият ум може да познае само това, което има някаква Причина, а не естеството на Причината. Бог е над всичко, което можем да помислим за Него. Затова най-истинското познание на Бога по същност е незнанието. То се свежда до отричането за Него, по силата на Неговото превъзходство (διά ὑπεροχήν), на всички свойства и качества, на каквато и да било множественост или сложност, характерна за сътвореното битие, всякакви разсъдъчни категории, и дори на понятията за същност и движение. В това се състои висшето апофатическо богословие. То е изцяло отрицателно. Положителното му съдържание се състои в неизразимото и неизречимо усещане за Бога, което се дава в мистичния акт като резултат от апофатическото извисяване над всичко битийно. Това е „тайнственото богословие” (μυστικὴ θεολογία), познанието на Бога по същност, това по-висше озаряване на ума в екстатичното състояние, което се предизвиква от надразумното съединение с Божеството. С такива неизречими озарения се удостоявали светиите. А такова идеално по-висше съединяване се осъществило в тайната на боговъплъщението и във висшето познание, което при това съединяване имало човечеството на Христос.

По-ниско от тайнственото недосегаемо и неизречимо познание на Божеството по същност стои познанието Му по Неговите разнообразни прояви или енергии. Това познание вече е достъпно за нашия ум и отчасти постижимо в своето тайнствено съдържание. То ни е дадено в положителното божествено откровение. Божественият Логос ни се открива в сътворения свят и в Писанието: в тях Той Се е въплътил със своите енергии или идеи, логоси (λόγοι). Външните форми и букви представляват Неговите дрехи, под които тайнствено се скриват идеите Му, а в тях е и Самият Логос. След тайнствено озарение от Логоса достойните могат да съзерцават под тези символи Неговите идеи. Без това озарение познанието на Бога би било недостъпно. Само то дава възможност да се каже нещо положително за Божеството според Неговите прояви. В него е основата на катафатическото богословие, което твърди за Бога, като Творец, това, което се съзерцава в сътворените същества.

Непосредствен и пряк предмет на катафатическото богословие е Божественият Логос, Чиито прояви дават основата на това богословие. Съзерцавайки света като съвкупност от тайнствено създаващи всеки предмет идеи (λόγοι) на Логоса и извеждайки ги от низшето (частичното) към висшето (общото) и накрая към най-общия Логос на всичко, умът достига до недосегаемото постигане на Божеството на Логоса. Бог Слово става предмет на съзерцанието му и се съзерцава в две отношения: 1) в съкровения образ на Своето битие на недосегаемия връх в Божествените недра и 2) според Своето отношение към света. Първото открива тайната на Троичността, второто – тайната на сътворението, промисъла и съда. И в едното, и в другото чрез Логоса се обгръща всичко Божествено и всичко сътворено и всички мисловни отношения между тях.

Тайната на Троичността

На върха на катафатиката, на самата граница с апофатиката, стои тайната на най-висшето битие на Божеството, великата тайна на Троичността. Мистически тази тайна се преживява от „достойните” като озаряване с трисияйна светлина, като „незабравимо познание” (ἄληστος γνῶσις), приближаващо ума до (апофатическото) непосредствено богопознание в екстас. А теоретически тя се осъзнава и изразява посредством утвърждаването за най-висше битие на Логоса това, което се съзерцава в начина на проявите на енергиите Му в света. Съзерцанието намира в света отражение на тайната на Троичността по пътя на анализ на общите проявяващи се в него принципи (битие, движение, разлики). Колкото и да са разнообразни творенията, съставът им винаги е еднакъв: във всяко отделно битие различаваме, от една страна, същност – οὐσία, и (съпътстващо) качество – συμβεβηκός (в сетивното битие материя и форма – ὕλη и εἶδος), и от друга, свързващият ги в отделно битие формиращ принцип – λόγος. Наличието на същност във всеки предмет разкрива проявата на принципа на безкрайността в него; качествеността на предмета, която не е нищо друго освен неговата енергия и движение, разкрива проявата на принципа на жизнеността: а разнообразието на самите качества, зависещи от разнообразието на формиращото начало (λόγος), разкрива проявата на разумния принцип, мъдро създаващ това разнообразие. Посредством тези основни свойства, характеризиращи всеки акт на творческата енергия, всеки малък логос във всеки предмет, се създава представа и за начина на битие на творческата Премъдрост, най-висшия Логос, същностно съществуващ в Битийността и притежаващ същностно истинския Живот. Опознавайки така Логоса, мисълта получава в света лъчите на Троичността и в надразумната Единица на Божеството, която се познава в апофатическото богословие, съзерцава Св. Троица (μονάς, τριάς). Така се появяват основните черти на християнското изповядване на Божеството, представящи Неговата Жива Личност, притежаваща и Премъдрост, и Живот и при това не като свойства, а като Ипостаси, с което еднакво се изключва както юдейското свиване на Божеството, така и езическата представа за Него като за сложно по свойства и разделящо се на много начала.

В Св. Троица се изповядва безпределно срастване по естество (συμφυῖα) на Тримата Безпределни. Синът вечно се ражда от Отец и Духът чрез Сина изхожда от Отца. Сред Лицата на Св. Троица Логосът се отличава по дейността, отнасяща се към тварния свят. В собствен смисъл единствен Той е действащото начало в Нея: Отец благоволява, Синът действа, Духът извършва (съдейства). На Логоса принадлежи централното значение по отношение на света. Той е Творец на света, Той е и Промислител за света. В частност (както вече беше отбелязано по-горе), Той е действащо начало и в богопознанието: ние познаваме преди всичко Логоса и само в Него единосъщните Му Отец и Дух.

Тайната на сътворението, промисъла и съда

Представата за Логоса като действащо начало на Божеството, проявяващо се в тварното битие, от друга страна Го прави предмет на съзерцание – от страна на Неговата дейност или на вечните Му свойства, проявяващи се в света. В целия свят са разпространени три основни черти – битийност, движение, разнообразие. Те отбелязват трите основни вида енергии на Логоса – Неговата творческа, промислителна и съдеща сила. Проявите на творческата сила са главно във физическия свят, проявите на промисъла и съда са в света на нравственото. Върху тези прояви на силите на Логоса в областта на естеството и добродетелта се основава катафатическото богословие, приписвайки на Бога, или по-скоро на Неговите енергии (вечни свойства), това, което се съзерцава в произлизащото от Него битие. По този начин в катафатиката за Бога се твърди това, което по-рано в апофатиката се е отричало.

За физическия свят Бог е източник на битието и движението. Оттук и Той Самият се характеризира като Битие в собствения смисъл на думата (κυρίως εἶναι), като самосъщностна същественост (αὐτοουσία, οὐσιοποιὸς ὀντότης), като движещото Начало и Цел на всичко. За разумното битие Бог е източник на благост и мъдрост. Оттук и Той Самият се представя като благ и премъдър, като самосъщна любов (αὐτοαγαθότης) и познание (αὐτόγνωσις, αὐτοσοφία), като Благо и Истина. Тези определения не са свойства на Бога в собствен смисъл, тъй като в Него не могат да се различат субстанцията и качествата, както в тварното битие. Всички свойства на Бога сами по себе си са същност: не в Него се намират добродетелта и мисленето, а Самият Той е същността (οὐσία) на добродетелта и Сам е мислене по същност.

Тези вечни добродетели (ἀρεταί) или дела (ἔργα) и свойства на Бога се проявяват в акта на сътворението. Тяхното причастие (μετοχή) живее сега и задвижва цялото тварно битие, получавайки от Бога и битие, и живот, и благост, и мъдрост, и е сякаш частица (μοῖρα) от Бога. Този философски възглед за причастие на света с Бога според основния смисъл на системата на преп. Максим в никакъв случай не следва да се смята за пантеистичен. В своето учение за сътворението, промисъла и съда преп. Максим стриктно се придържа към разбирането за Бога като лично Същество: категорично отхвърля всякаква пантеистична представа за тези актове като за безлични и вечнонеобходими процеси. Така тълкува той преди всичко сътворението на света.

Философската мисъл обикновено свързва вечността на Божествените свойства с вечността на тяхната проява, или сътворението. Така всъщност учат оригенистите. Това съблазнително предположение обаче е категорично несъстоятелно. От привиден абсурд то води до действителен. Неговата нелепост се изобличава от ограничеността на света и материята и от пълната невъзможност да се мислят в еднакви условия крайното и безкрайното битие, като съвечното се смята за Творец на другото. Затова единственото правилно решение е да се допусне идеята за сътворяване във времето. Така сътворението на света не е необходим процес, извършващ се от вечност, а случаен, временен акт на Божията воля и намерение.

Представата за Бога като изволяващо лично Същество се дава и в учението за промисъла и съда. Бог, като предопределя всички неща от вечност, извежда своевременно всяко от тях от потенциалното състояние в действително и според Своите неведоми цели ръководи цялото битие на света, изменяйки проявите на Своя промисъл съобразно промислителните настроения и в необходимите случаи по плана на божественото домостроителство чудесно обновява законите на естеството. Висшата цел на промисъла е възвръщането към Бога на всичко, изхождащо от Него, обожението на сътворените същества чрез съединение с Бога. Към всичко това води всеустройващата Божия воля, т. е. промисълът.

Божията воля пък се проявява и в съда като сила, насочваща по пътя на истината всяко битие, което се отклонява от предначертаните цели на промисъла. В Божия съд в частност ще се предвиди отклонението на свободната воля на разумните същества от Бога (моралното зло) и предварително ще се определят средства за изправяне – наказания за греховете, например тлението на естеството (физическо зло); едновременно с това ще се съзерцава и крайното възстановяване (αποκατάστασις) на всички естествени сили на битието и обожението на достойните.

По този начин и сътворението, и промисълът, и съдът са такъв акт на Божията воля, който, основан на намерението, е дело на личната воля. С признаването на това положение в представата за Бога се внася нов надразумен момент и заедно с това ново същностно определение – признаването на Безкрайния за лично Същество. Така катафатическото определение за Божеството получава своето пълно разкритие.

Божественият Логос

Всичко, което беше казано досега за Божиите свойства, за начина, по който се прояват в света, има непосредствено отношение само към Божествения Логос като творчески принцип. Именно Логосът се проявява в света и в Логоса цялото битие е причастно на Бога. Тези отношения на Логоса към света се изразяват посредством и под формата на Неговите енергии, или малки логоси (λόγοι), идеи, на които творчески сякаш се разчленява Единият Божествен Логос и които отново се обединяват в Него, като радиуси в центъра на кръг. Съответно на трояката дейност на Логоса – творческа, промислителна и съдеща, и Неговите λόγοι, или идеи, се проявяват трояко: като основни начала или закони на естеството (λόγοι φύσεως) и като цел или път на промисъла и съда (λόγοι προνοίας καὶ κρίσεως). Тези λόγοι обхващат в себе си цялото битие в продължение на цялото му съществуване. В λόγοι на естеството сякаш се състои целият сетивен и мисловен (духовен) свят; в λόγοι на промисъла и съда е целият му живот, всички цели на движението му, които се свеждат до една висша – обожението. В частност в λόγοι на промисъла и съда е предначертано и въплъщението и изкуплението, този център на промисъла е и по-висше осъществяване на идеята за обожение; от тях също изцяло се определя повтарянето и аскетическото усвояване от всеки човек на тайната на изкуплението и спасението, т. е. обхващат се всички видове добродетели и познание; в тях накрая се очертава и бъдещата съдба на целия свят. Целият свят като че ли се основава на тези λόγοι, като има в тях своята истинска същност. По тях, като по свои желания, или предопределения, и Самият Логос познава света. Чрез тях Той изразява своето отношение към света и осъществява обединяването му със Себе Си. Логосът предвечно съдържа в Себе Си всички λόγοι. Те изхождат от Него за създаването на света и се обединяват отново в Него като техен Източник. Това обединяване се извършва чрез обобщение. Образувайки все повече и повече общи групи по видове и родове, λόγοι-те накрая възхождат към Божията Премъдрост и Разсъдителност (φρόνησις), съдържащи всички общи и всички частни λόγοι.

Обединявайки в Себе Си всички λόγοι, Божественият Логос е център на цялото тварно битие. При това Той не само творчески свързва със Себе Си цялото битие, но и промислително го води към друго, още по-пълно обединено с Него, възвръщане към Себе Си и обожение в Себе Си на цялото изхождащо от Него битие. Такъв е предвечният Божи „съвет” (βουλή), крайната цел на промисъла.

Така се показва Логосът в Своите енергии или логоси.

Тези логоси могат да бъдат обаче разглеждани не само по отношение към техния Виновник и Носител, но и по отношение към създадения от тях свят, т. е. сами по себе си. Подобно тяхно разглеждане ни пренася в сферата на онтологията, в областта на „естественото (или философското) съзерцание” на тварното битие. Цялото битие по същност е идеално, логосно. То не е нищо друго, освен съвкупност от логоси, изхождащи от Логоса и разнообразно преплитащи се един с друг. Всички качествени разлики на битието зависят от различните комбинации на тези логоси. Тяхното сгъстяване създава груба, сетивно осезаема твар. Целия свят по този начин представлява в по-голяма или по-малка степен „уплътняване” (ὁ λόγος παχύνεται – бел. прев.) или въплъщение на Логоса, тайнствено скрит в λόγοι под обвивката на тварното битие и във всичките Си действия разкриващ Своите λόγοι на промисъла и съда. Задачата на онтологията е да съзерцава тези λόγοι, тяхното взаимно преплитане и постепенно уплътняване и чрез обобщаването им да възходи към Логоса – първопричина.

Превод: Георги Десподов

Из книгата "Преподобният Максим Изповедник и византийското богословие", С. Епифанович