Удрял ли е свети Николай Арий?
Млади и не толкова млади хора, които се стремят да защитават Православието, служейки си с юмруци, които избухват и при най-малкото несъгласие с тяхната гледна точка, много обичат да оправдават своята невъздържаност с това, че дори свети Николай ударил еретика Арий по лицето. Така ли е в действителност? Доколко е уместно да проповядваме любов с помощта на юмруците?
Може ли един православен християнин да казва: „Свети Николай не е ударил плесница на Арий”? – задава нашият съвременник протойерей Владимир Переслегин. И веднага категорично заявява: „Не, не може – тъй като вярата в това, че Николай Чудотворец е ударил Арий по бузата и заради това е бил подложен на църковно наказание и затваряне в тъмница, е вяра на Православната църква”. Така е, нито повече, нито по-малко…
На празника в чест на свети Николай през май се случи лично да чуя от устата на проповядващия свещеник за това как светецът проявил ревност за вярата като ударил плесница на Арий…
Но имаме ли сериозни основания за такова странно твърдение? Можем ли да намерим някакви указания за това в светоотеческото или богослужебното предание?
В „Похвално слово в чест на св. Николай” на преп. Андрей Критски се привежда такова любопитно свидетелство, каквото е обръщането от светията в правата вяра на един заблудил се и паднал в ерес епископ: „Кой няма да остане поразен от твоето великодушие? Кой няма да се удиви от твоя тих и кротък нрав? От твоя миролюбив и смирен дух?
Някога ти, както разказват, оглеждайки лозите в Христовото лозе и, срещайки се с мъжа на блаженопочиналата Теогния (който тогава бил маркионитски епископ), с думи от Писанието си изобличавал неговите заблуди дотогава, докато не си го обърнал от лъжата към истината. Но тъй като в него имало скрито раздразнение от това изобличение, ти, забелязвайки това, с висок глас си произнесъл към него следното увещание на Апостола: „слънце да ви не залязва гневни” (Еф. 4:26). Брате мой! Нека се помирим”.
Това свидетелство напълно съответства на характеристиката, дадена в тропара на свети Николай: „правило на вярата и образец на кротост”. Разбира се, кротост не означава непременно тихост. Христос като образец на кротост и смирение понякога можел сурово и пред много народ да изобличи някого от Своите противници. Но можел ли Той да удари някого? Немислимо и невъзможно е да си представим такова нещо. Тогава какви основания имаме да твърдим подобно нещо за светия угодник, който старателно подражавал на Христос?
В първото достигнало до нас житие на свети Николай под редакцията на преп. Симеон Метафраст (Х в. сл. Р. Хр.) по повод на неговото евентуално участие в работата на Първия Никейски събор, можем да прочетем следното:
„Когато Константин, първият благочестив император, управлявал държавата на ромеите и неговият велик архиерей наставлявал народа в православните догмати, изтръгвайки от корен всичко враждебно и несъгласно с тях, в Никея се събира цялото православно духовенство, за да утвърди основите на благочестивата вяра, да предаде на осъждане богохулната ерес на Арий и да укрепи мира в цялата Църква. То постановява Синът да се смята за равночестен и единосъщен на Отца.
Пречудният Николай също бил на този свят събор и решително въстанал против ереста на Арий. Като я отхвърлил и установил за всички неоспоримия канон на православната вяра, той напуснал Никея и се върнал при своето паство, водейки всички към добродетелта и поучавайки с още по-голяма ревност от преди”.
В тази версия на житието не се казва нищо повече за участието на светията в събора.
В богослужебните текстове, например, на Всенощното бдение срещу празника на свети Николай през декември, можем да намерим множество указания за това, че светецът изиграл важна рола в изработването на вероучителните решения на Никейския събор. Така в стихирите на Великата вечерня светецът е наречен „победител на Арий и неговите помощници”, „лопата, разпръсваща плевелите на Ариевото учение”, а в канона на утренята се казва: „Предвиждайки бъдещето с окото на своя ум, с правите учения си наситил всички: като си ни обявил Сина за Единосъщен на Отца, ти си изтребил Ариевото безумие, предлагайки ни твоите свещени деяния като стълб на православната вяра” (песен 6).
В известния Акатист на св. Николай Чудотворец четем: „изповядал си Сина като равен на Отца, единосъщен и еднопрестолен, и си изобличил безумния Арий”, или „радвай се, защото си прогонил разбеснелия се Арий от събора на светиите”. Но оттук съвсем не можем да направим извода, че върху Арий е било допуснато физическо въздействие!
Но по-нататък, в противоречие с цялото светоотеческо и богослужебно предание за св. Николай, в неговото животописание се появяват съвсем неуместни черти, които преминават от книга в книга и звучат от проповед в проповед. Такава е, разбира се, и известната добавка за „плесницата”, нанесена от светецът на Арий.
Според изследването на протойерей Ливерий Воронов, публикувано в „Журнал Московской Патриархии” от 1961 г. („Святитель Николай — ревнитель и защитник православия”; № 6, сс. 65–75; № 7, сс. 66–74), тя се появява едва през ХVІ век, благодарение на иподякон Дамаскин от Солун, а по-късно попада в славянската редакция на житието на св. Димитрий Ростовски.
Известните църковни историци В. В. Болотов или А. В. Карташев изобщо са смятали самото участие на св. Николай на Първия събор за легенда, нямаща никакви исторически основания, но прот. Ливерий смята, че все пак не бива да пренебрегваме богослужебното предание и свидетелствата на някои византийски отци, като се започне с патриарх Фотий: зад тях би могло да стои напълно реално стълкновение между св. Николай, който, макар и да не влизал в числото на делегатите на Събора, и Арий, когото светецът остро изобличил – разбира се, само словесно.
Но тогава самите привърженици на Арий, включително и приближеният на император Константин епископ Евсевий Никомидийски, решили да си разчистят сметките с него и да го изолират, затваряйки го в тъмница. Но в случай на прилагане на физическа сила спрямо Арий никой епископ не би имал никакъв шанс да бъде възстановен в сан, съгласно 27-мото Апостолско правило („Заповядваме епископ или презвитер, или дякон, който бие съгрешаващи верни или обижда неверни, и чрез това иска да ги заплаши, да бъде низвергнат от свещен сан. Защото Господ съвсем не ни е учил на това: напротив, бидейки Сам удрян, Той не е нанасял удари, укоряван, не е укорявал в отговор, страдайки, не е заплашвал”).
А съгласно 55-ото правило („Ако някой от клира досажда на епископа, да бъде низвергнат. Не говори зло на управниците на твоя народ”) вероятността за лишаване от сан оставала много голяма. Ето, именно тогава се е проявила чудесната божествена намеса в случая със светителя, съгласно следващите редакции на житието, вече след преп. Симеон Метафраст!
Прот. Ливерий предполага, че до определено време не се решавали да закрепят писмено това устно предание за изобличаването на Арий в Църквата и изобщо да го обнародват по някакъв начин, за да не дават повод за критика или злословие към светия, „защото винаги можело да се намерят недостойни хора, които или биха очернили личността на св. Николай, обвинявайки го в излишна ревност, или биха приписвали на никейските отци, които го осъдили, а след това го оправдали, „снизхождение” по отношение на своя събрат”.
Но времената се менят… И това, за което някога предпочитали да не говорят много, през ХVІ век не просто се закрепява, но и се представя в съвсем неправдоподобна форма, и от много ревнители за вярата, явно не по разум, се смята едва ли не за достойнство на светията! На руска почва, уви, търсенето продължава да бъде голямо. Нали ако един толкова велик светия си е позволил да „затвори устата” на еретика по такъв радикален начин, това е достатъчно основание да оправдаем и собствените си страсти, като гняв и омраза по отношение на инакомислещите вътре в Църквата.
Твърде много хора са склонни да възприемат този устойчив мит по отношение на светеца или поради простодушие, или поради невежество, смятайки го за истинския глас на Църквата. Но митовете от различен характер, „бабешките басни”, разпространявани понякога със съвсем добри подбуди (както в първохристиянските времена са стояли нещата с апокрифните евангелия покрай каноничните), все пак трябва да бъдат разобличавани. Тъй като тук става дума за нещо много важно в християнския живот – на какви примери на кротост трябва да подражаваме и как тя се е проявявала у великите светии, срещу които в случая е напълно неуместно да повдигаме лъжливи обвинения и клевети! I www.pravmir.ru
Превод: Татяна Филева
