Учението на свети Василий Велики за Светия Дух
Изключително значение за православното богословие има книгата на свети Василий „За Светия Дух”, написана за Амфилохий, епископ Иконийски. В тази книга свети Василий полемизира с еретиците, които отхвърляли личната природа на Светия Дух. Те дефинирали Светия Дух като богоприсъствие, като дар на Божията благодат, но не и като субект, като Лице на Светата Троица, на Което Църквата се моли и отдава слава. Освен очевидното разминаване с литургичната традиция, тази ерес представлявала и форма на субординация, защото поддържала неравенството между Лицата на Света Троица. В книгата „За Светия Дух” е интересна формата, в която свети Василий изказва своето опровержение: въпреки че от всичко казано ясно следва, че Светият Дух е Бог, че Той по Своята същност не стои по-ниско от Отца и Сина, това никъде не е казано директно. Това е блестящ пример за „икономията” на църковното домостроителство, според принципите на която свети Василий преди всичко се е стремял към мир вътре в Църквата. Като внимателен дипломат и благоразумен пастир, свети Василий бил твърд по отношение на принципните въпроси, но държал на формулировките, тъй като не искал да шокира или въведе в съблазън когото и да било. Не бива да забравяме, че свети Василий е изиграл важна роля в разработването на Никео-Цариградския символ на вярата, и, може би именно благодарение на него, в този Символ Светият Дух също така не е наречен директно „Бог”: „… и в Духа Светаго, Господа животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим заедно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците”.
Като цяло, подходът на свети Василий към проблема за личното битие на Духа е много оригинален, реалистичен и проникнат от библейска духовност. Всичко, което говорим за Духа, се отнася непосредствено до нашата вяра, а вярата е неразривно свързана със спасението, което получаваме чрез кръщението. Всичките три – вярата, кръщението и Божествените имена – не са магически формули и обреди, а жива реалност, която ни носи спасение:
„… ако отделянето на Духа от Отца и Сина при кръщението е опасно за онзи, който кръщава, и безполезно за този, който се кръщава, тогава как бихме могли безнаказано да отделим Духа от Отца и Сина? Вярата и кръщението са двата начина за спасение, неотделими и сродни помежду си. Защото вярата се осъществява чрез кръщението, а кръщението се основава на вярата, и така и едното, и другото се извършват с помощта на едни и същи Имена. Както вярваме в Отца, и Сина, и Светия Дух, така и се кръщаваме в името на Отца, и Сина, и Светия Дух. И както това се предшества от изповядването, което ни води към спасение, така следва кръщението, което запечатва нашето съгласие с изповеданието”.
„За Светия Дух”, 12
Връзката между водата и Духа при кръщението се обяснява по следния начин: във водата се потапя и умира старият човек, водата на кръщелната купел е това, чрез което умира всичко греховно. Но ние ставаме от водата, възкръсвайки за нов живот, и това възкресение се осъществява чрез действителното присъствие на Духа. Твърдейки, че Духът има власт да ни възкреси за нов живот, свети Василий косвено доказва Неговата Божествена природа:
„Така става ясно… каква е връзката между Духа и водата. Тъй като се предполага, че кръщението осъществява две цели – да унищожи греховното тяло, за да не ражда повече плодове на смъртта, и да го оживи чрез Духа, за да принася плод в святост, тогава водата изобразява смъртта, приемайки в себе си тялото като в гроб, а Духът предава животворна сила, обновявайки нашите души от греховната мъртвост за свят живот. Именно това значи „да се родиш свише от вода и Дух”, защото нашето умъртвяване се извършва чрез водата, а животът в нас се създава от Духа… Затова, ако има някаква благодат във водата, тя не произлиза от естеството на водата, а от присъствието на Духа… Чрез Светия Дух се извършва нашето обновление в рая, влизането в Небесното Царство, връщането в състояние на синовство, дръзновението да наричаме Бога свой Отец, да станем причастници на Христовата благодат, да се наречем деца на света, да се приобщим към вечната слава – с една дума, да получим цялата пълнота на благословението и в този, и в бъдещия век, когато ще отразим в себе си, като в огледало, благодатта на онези блага, които са предназначени за нас по обещание и на които, благодарение на нашата вяра, и сега се наслаждаваме като на вече съществуващи. Защото ако залогът е такъв, то какво ли е съвършенството; ако началото е такова, то каква ли е пълнотата на цялото?”
„За Светия Дух”, 15
Свети Атанасий Велики казва, че ако Христос не е Бог, тогава ние не сме спасени (тоест не сме обожени). По същия начин разсъждава и свети Василий по отношение на Светия Дуп. Тъй като е „Животодател”, Светият Дух не може да не бъде Бог, нещо повече – именно чрез Него получаваме обожение:
„Чрез Духа става издигането на сърцата, ръководенето на немощните, усъвършенстването на напредващите. Духът, сияейки в очистените от всяка сквернота, чрез общението със Себе Си, ги прави духовни. И както прозрачните и светли тела, когато върху тях падне лъч светлина, така и духоносните души, когато биват озарени от Духа, сами стават духовни и изливат благодат върху другите. Оттук е предузнаването на бъдещето, разбирането на тайнствата, узнаването на съкровеното, подаването на дарове, жителството на небето, ликуването с ангелите, непрестанното веселие, пребиваванто в Бога, уподобяването на Бога и крайният предел на всички желания – обожението”.
„За Светия Дух”, 19
По-нататък свети Василий показва с примери как при внимателно четене на Свещеното Писание откриваме, че каквото и да прави Христос, Той го прави в Духа или чрез Духа:
„Дух Свети във всичко е напълно неразделен и неотделим от Отца и Сина… Първо, Духът присъства в самата плът на Господа, ставайки нейно помазване и неразделно пребивавайки с нея, както е написано: Над Когото видиш да слиза Духът и да остава върху Него, Този е… Син Божий (Йоан. 1:33, 34) и как Бог помаза с Дух Светий и със сила Иисуса от Назарет (Деян. 10:38). След това всяко дело бива извършено в присъствието на Духа. Духът е присъствал при изкушаването на Христос от дявола. Защото е казано: Тогава Иисус беше поведен от Духа в пустинята; за да бъде изкушаван от дявола (Лук. 4:1-2). Духът не оставил и Възкръсналия от мъртвите. Защото, обновявайки човека и връщайки му онази благодат, която Бог е вдъхнал в него и която човекът е изгубил, Господ духнал в лицето на учениците и при това какво им казал? Приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат (Йоан. 20:22-23). А управлението на Църквата не се ли извършва от Духа, очевидно и неоспоримо? Защото е казано: И от вас Бог постави в църквата първо апостоли, второ пророци, трето учители; после такива, които имат сили чудотворни и дарби за лекуване; след това застъпници, управници и такива, които да говорят разни езици (1 Кор. 12:28). Защото този чин е установен чрез разпределянето на даровете на Духа”.
„За Светия Дух”, 16
Следователно, Духът е напълно неотделим от личността на Христос, от Неговия живот и Неговите дела. Духът очевидно следва Христос в основните събития от Неговия живот: кръщението, изкушението, кръстната смърт, извършването на чудеса, основаването и управляването на Църквата. От това следва, че основното „дело” на Духа е да означава присъствието на Христос, да явява Христос у хората, в природата, в Църквата. Третото Лице на Светата Троица не се въплъщава, не става човек като второто. Затова Духът като че остава в сянка, но Той навсякъде и винаги явява въплътения Син.
В книгата „За Светия Дух” намираме един известен текст за Преданието. В него се говори за важността на обичаите и вярванията, каквито са осеняването с кръстното знамение, обредите на извършването на Евхаристията или кръщението, които не са ни предадени в Свещеното Писание, но са достигнали до нас по пътя на църковното Предание, предавайки се от поколение на поколение. Описанията на свети Василий представляват най-интересният източник на свидетелства за литургичния живот на Църквата през четвърти век:
„От догматите и проповедите, запазени в Църквата, някои са ни дадени в Писанията, а други, достигнали до нас чрез апостолското предания, сме получили тайно. Но и едните, и другите, са еднакво важни за благочестието. И никой не оспорва тези последните, ако има макар и най-малък опит в църковния ред. Защото, ако искаме да отхвърлим обичаите, които не са изложени в Писанието, като неважни, тогава, незабележимо за самите нас, бихме навредили на най-главното, което е в Евангелието, и по-точно, бихме превърнали проповедта само в празни думи. Например (тук ще споменем онова, което е първо и най-общо): кой от онези, които се уповават на името на нашия Господ Иисус Христос е научил от Писанието да се осенява с кръстното знамение? Кое Писание ни е научило да се обръщаме на Изток за молитва? Кой от светиите ни е оставил написани думите на възгласа при показването на Хляба на благодарението и Чашата на благословението? Защото ние не се задоволяваме с онези думи, които цитира Апостолът или Евангелието, но и преди, и след тях, произнасяме други думи, които имат голяма сила в извършването на тайнствата, приемайки (тези думи) от учението, незаписано в Писанието. А по какви правила от Писанието благославяме и водата на кръщението, и елея на помазването, и дори самия кръщаван? Не ли по онези, които са запазени в мълчание и тайнствено предание? И какво още? Дали на самото помазване с елей ни е научило някакво писано слово? Откъде е трикратното потапяне на кръщавания във вода? От кое писание е взето и останалото, отнасящо се до кръщението – отричането от Сатаната и неговите ангели? Не ли от онова необнародвано и скрито учение, което нашите Отци са запазили в скромно мълчание, много добре разбирайки, че важността на тайнствата се пази най-добре в мълчание?
Би ли било добре явно да се обявява учението за онова, което на непосветените не е позволено дори да погледнат… Апостолите и Отците, основали Църквата в началото, са запазили важността на тайнствата чрез скриване и пазене в мълчание. Защото онова, което се разгласява на целия народ и на всеки срещнат, престава изобщо да бъде тайнство.
Това е причината, поради която ни е предадено и онова, което не е записано в Писанието, за да знаете догматите, които не изискват усилия, по навик, не биха станали обект на презрение от страна на тълпата. Защото догматът е едно, а проповедта – друго. За догмата се мълчи, а проповедта се разгласява. Но начинът на мълчание – и онази неяснота, с която си служи Писанието, правейки смисъла на догматите полезен за читателите, са трудни за разбиране”.
„За Светия Дух”, 27
От този текст можем да добием представа за християнския начин на мислене от онова време, толкова различен от нашия. Всичко, което било свързано с тайнствата, с литургичния живот на Църквата, било обвито в тайнственост, принадлежало към „необявеното тайно учение”, за което трябвало да се мълчи, като по този начин се пази т. нар. „дисциплина на тайната”. Свети Василий посочва разликата между „догмат” и „керигма” (проповед). Под „догмат” той разбира литургичното предание за тайнствата, а под „керигма” – всичко, което в нашето разбиране е свързано с богословието: учението за Света Троица, за Христос, за Свещеното Писание, за нравствеността и други подобни. Разглеждането на литургичния живот на Църквата от свети Василий представлява контекст за обясняване на значението на Светия Дух в християнския живот. Това значение не следва от Свещеното Писание, но не важи ли същото и по отношение на другите важни аспекти на нашата вяра и обичаите, свързани с нея, за които Свещеното Писание не казва нищо и които се предават „в тайната на благочестието”?
„За Светия Дух”, 27
Интересни са обясненията на свети Василий на отделни обичаи, свързани с литургията:
„Затова по време на молитва всички гледаме на изток, но малко от нас знаят, че с това търсим древното отечество, рая, който Бог насади на изток (Бит. 2:8). В първия ден на седмицата се молим, стоейки прави (тоест без земни поклони и коленопреклонения), но не всички знаем причината за това. Защото, не само като съвъзкръснали с Христос и длъжни да търсим горното, в неделния ден с изправеното положение на тялото по време на молитва си спомняме за дадената ни благодат, но правим това и защото този ден, очевидно, е образ на очаквания бъдещ век. Затова, тъй като този ден е начало на дните, Моисей не го нарича първи, а един. Биде вечер, биде утро – ден един (Бит. 1:5), защото този един и същи ден се връща многократно: затова е едновременно и първи, и осми ден, изобразявайки… онова състояние, което ще последва след времето, онзи незалязващ, невечерен, непреходен ден, несвършващият, нестареещ век. Затова Църквата учи своите чеда в този ден да се молят стоейки, та с честото напомняне за безкрайния живот да не забравим да придобием поучение за значението на този ден. Но и цялата Петдесетница е напомняне за възкресението, което ни очаква във вечността. Защото онзи първи и осми ден, седмократно умножен по числото седем, завършва седемте седмици на светата Петдесетница, защото, като се започне от първия ден на седмицата (неделя), с него се и завършва, след петдесетократна смяна между тях… Затова тя (Петдесетницата) подражава на бъдещия век със своето кръгообразно движение, започвайки и завършвайки с един и същи закон. През тази Петдесетница църковните правила са ни научили да стоим изправени на молитва и с това да си напомняме, че трябва да пренесем нашия ум от настоящия в бъдещия век. В същото време, с всяко коленопреклонение и ставане от земята, на дело показваме, че чрез греха сме паднали на земята, а с човеколюбието на Твореца сме призовани на небето”.
„За Светия Дух”, 26
Множество различни свидетелства за литургичния живот на Църквата са разпръснати из писанията на свети Василий. В писмо под номер 93 той говори да обичаите, свързани с приемането на причастие. Той препоръчва всекидневно, или колкото е възможно по-често, причастяване:
„Аз се причастявам четири пъти в седмицата: в деня Господен (неделя), в сряда, в петък и в събота, а също и в други дни, ако се падне празникът на някой мъченик”. I www.eparhija-sumadijska.org.rs
Превод: Татяна Филева
