Що за хора са светците

Що за хора са светците? Навярно ще се удивите да чуете, че светците са били също такива хора като всеки един от нас. Изпитвали са същите чувства като нашите, душите им са се изпълвали както с радости, така и с разочарования; не само с надежда, но и с отчаяние, не само с вдъхновение, но и с покруса.

Нещо повече, светците са изпитвали същите изкушения, които изпитваме и самите ние, а съблазните, буквално като сладкогласни сирени, са подмамвали всеки един от тях със своята пленителна, хипнотична сила. Какво ги е въздигало след това към онова изумително нещо, което изпълва душата с неизказана светлина и което наричаме святост?

В началото на IV век в Сирия живял юноша на име Ефрем. Родителите му били бедни хора, но с дълбока вяра в Бога. Ефрем пък страдал от раздразнителност, подхващал караници за всевъзможни дреболии, отдавал се на лоши помисли, а главният проблем бил, че той се съмнявал, че Бог полага грижи за хората. Веднъж Ефрем закъснял по пътя към дома си и останал да пренощува в близост до едно стадо овце и техния пастир. През нощта стадото станало жертва на нападение от вълци. На сутринта обвинили Ефрем, че той е привикал към стадото крадци. Хвърлили го в тъмница, където били затворени още двама: единият обвинен в прелюбодеяние, другият – в убийство, но те също били несправедливо обвинени. Ефрем много размишлявал над случилото се. На осмия ден чул глас в съня си: „Отдай се с вяра на Бога и ще проумееш Божия промисъл. Прегледай добре ума си – виж за какво си мислил, какво си вършил през изминалите години и по себе си ще узнаеш, че тези хора не страдат несправедливо.“. Ефрем си припомнил как известно време преди това, изпълнен с лоши помисли, пропъдил от обора една чужда крава и тя умряла.

Арестуваните заедно с него споделили, че единият бил участвал в обвиняването на жена, оклеветена вEfrem_sirin прелюбодеяние, другият бил видял давещ се в реката човек, но не му помогнал. В душата на Ефрем взело да настъпва прозрение: оказало се, че в живота ни нищо не се случва просто така, за всяка своя постъпка човек си носи отговорността пред Бога, и оттогава Ефрем решил да промени живота си. Не след дълго и тримата получили свобода. А Ефрем отново чул глас насън: „Върни се в родното си място, покай се за всяка извършена неправда и ще се убедиш, че има над нас Око, което надзирава всичко.“. Оттам нататък Ефрем изживял изключително внимателно дните си, ревностно се молил на Бога и достигнал святост (Българската православна църква чества паметта на св. Ефрем Сириец на 28 януари).

И така, светците затова са успявали да достигнат святост, защото, първо, са осъзнавали своята неправедност и отдалеченост от Бога (не бива да мислим, че всеки Божи угодник е бил изначално свят). Второ, те са живели с дълбокото усещане, че без Божията помощ не е възможно извършването на нищо добро. Ето защо се обръщали към Него с цялата си душа. На тях им се е налагало да се борят много със злото, и то най-вече – със злото вътре в самите тях. Именно по това се отличават от традиционните героични личности. Земните герои се опитват да променят света чрез средствата на външната борба за справедливост. А светците оказват влияние на света по пътя на неговото вътрешно преобразяване, започвайки това преобразяване от самите себе си. И ако Петър I, макар и волеви човек, е стигал до моменти на съкрушение: „Укротих стрелците, отстраних София, победих Карл, а да превъзмогна себе си не мога“, то светците все пак са съумявали да побеждават себе си. Защото са се отдавали изцяло на Бога. А кой би могъл да е по-силен от Бога? Неговата благодат изкоренявала от душите им всяка тъмнина, след това просветлявала ума и сърцата им с познание за невероятни тайни.

Наричаме светците подвижници, защото светостта е придвижване, непрестанно духовно възхождане, а то е съпроводено с тежки вътрешни подвизи, с преодоляването вътре в себе си на всичко порочно и безчестно.

Една древна легенда разказва как веднъж философът Сократ вървял по улиците на Атина заедно със своите ученици и срещнал една хетера, която надменно му казала: „Сократе, говори се, че си мъдрец и че се ползваш с уважение сред учениците си, но искаш ли да видиш как мога само една дума да изрека и всички веднага вкупом ще хукнат след мен?“. Сократ отвърнал: „В това няма да има нищо учудващо. Ти ги притегляш с низши неща, за които не се изискват никакви усилия. Аз ги призовавам към висши неща, а за тях е потребен много труд.“

Светостта е едно постоянно възхождане, при което, естествено, се изискват много усилия. Светостта – това е упорит труд, вътрешно съзидание на Божия образ, наподобяващо усилените старания на скулптор да изсече от бездушен камък забележителен шедьовър, който да събужда топли чувства в душите на другите.

Виждаме, че на иконите светците имат ореол. Това е символически образ на Божията благодат, просияла в лика на светия човек. Благодатта е спасителна Божия сила, която ражда у хората духовен живот, вътрешно укрепва и очиства човека от всичко пошло и греховно. Самата дума „благодат“ означава „благ, добър дар“, защото Бог дарява само добро. И ако греховете опустошават душата, изпълват я със студа на смъртта, то Божията благодат сгрява човешката душа с духовна топлота, поради което нейното придобиване изпълва с радост и подхранва сърцето. Именно придобиването на Божията благодат отвежда християнина към вечността – благодатта носи със себе си щастие, нетленна радост и душевна светлина, така потребни за всяко човешко сърце. Това е онази неизказана светлина, озаряваща лицето на Мойсей, когато е слязъл от планината Синай, където получил от Бога Десетте заповеди. Пак с такава светлина Самият Спасител, преобразявайки се на Тавор пред тримата апостоли, е явил Своята Божествена слава: „И се преобрази пред тях: и лицето Му светна като слънце, а дрехите Му станаха бели като светлина“ (Мат.17:2). Към тази небесна, Божествена светлина се е приобщил всеки светец, така че общението със светците е имало силата да дава духовна топлина на хората, идващи при тях, предоставяло им е изход от скърбите, съмненията и житейските изпитания.

Светците – това са хора, прозрели Божия замисъл за себе си и успели да осъществят този замисъл в собствения си живот.

Може да се каже, че светците – това са хора, откликнали на любовта с любов. Те са се отзовали на безмерната Божия любов, насочена към всеки човек, и чрез своята вярност са Му явили любовта си. Проявили са вярност към Бога във всичко, но най-вече – в дълбините на собствените си сърца. Самите им души се сближавали с Бога, тъй като те изтръгвали от себе си всичко греховно дори на нивото на своите мисли и чувства. Ето защо светостта не е награда за добри дела, а приобщаване на личността към Божията благодат. За да получи от Бога дара на благодатта, човек трябва да изпълнява Неговите заповеди и в името на тази цел да побеждава вътре в себе си всичко, което се противи на Бога и което на практика е част от всеки от нас, т.е. греха.

Преп. Антоний Велики веднъж казал така: „Бог е благ и твори само благост, оставайки винаги неизменяем, а ние, когато сме добри, встъпваме в общение с Бога, доближавайки се до нашето подобие с Него, но щом се обърнем към злото, ние се отделяме от Него, губейки своето подобие с Него. Живеем ли добродетелно, ние сме Божии, живеем ли в злото, биваме откъснати от Него.“. Светците са постигали сближаване с Бога и тъкмо благодарение на това са ставали подобни Нему. Ето защо отговорът на въпроса за смисъла на живота, който често ни се струва неразрешим, за светците се е оказвал съвсем ясен благодарение на благодатната Светлина, към която те се приобщавали.

Именно поради тази причина настолната книга на известния писател Николай Гогол е била „Лествица“ на преп. Йоан Лествичник – в тази книга Гогол често е търсил отговори на въпроси, раждащи се в собствената му душа. Голям брой известни личности от XIX век, в опитите си да открият отговори на духовни въпроси, се обръщали към преподобните старци от Оптинската пустиня. Хора с високо образование посещавали за съвет св. Игнатий Брянчанинов, св. Теофан Затворник и праведния Йоан Кронщадски. А американският психолог Уилям Джеймс, след като прочел „Подвижнически слова“ на преп. Исаак Сириец, възкликнал: „Този човек наистина е най-великият психолог на света.“. Така представителите на светската култура се възхищавали на дълбоката мъдрост на светиите. Естествено, и сред хората, които не са достигали святост, също се срещат образци на мъдрост и ценна опитност, но това си остава изцяло в рамките на земните способности, докато мъдростта и опитът на светците не само предоставят решения за съществени проблеми от земния живот, но ни откриват и пътя от земното към небесното.

Подобно на орел, който кръжи високо над земята, но при все това вижда и най-дребните предмети по нея, така и светците, издигайки се високо над земната реалност, достигат Царството небесно, но виждат и всичко случващо се на земята, чуват молитвите на хората, обръщащи се искрено към тях. В историята са известни многобройни случаи, при които светците са оказвали помощ на все още живеещи на земята хора, попаднали в беда. Когато нашият съвременник и известен пътешественик Фьодор Конюхов се отправил към своето първо тежко плаване, на неговото изпращане дошъл владика Павел, епископ на Австралия и Нова Зеландия. Епископът му дал наставление в случай на изпитание непременно да проси помощ от Господ Иисус Христос, св. Николай Чудотворец и св. Пантелеймон Целител: „Те ще ти помогнат.“ По време на пътешествията си Фьодор е чувствал, че действително някой му помага. Веднъж – на яхтата не е имало автопилот – Фьодор отишъл да оправи платната и се обърнал към св. Николай с тези прости думи: „Николай, дръж яхтата в свои ръце.“ Докато се занимавал с платната, яхтата изведнъж тръгнала рязко да се накланя и Фьодор извикал: „Николай, задръж я!“, пък на себе си казал: свърши се, ще се преобърне. И изведнъж яхтата се изправила, продължила напред гладко и равномерно – така, както не се била движила дори когато сам Фьодор стоял на кормилото. Това се е случило в близост до Антарктида, където металното кормило обикновено ставало толкова студено, че се налагало използването на ръкавици. А в онзи момент, непосредствено след молитвения призив към св. Николай и неочакваното връщане на яхтата към равен ход, Фьодор Конюхов отишъл до кормилото и то се оказало необичайно затоплено.

Следователно, светостта – това не е изява на някаква изключително висока нравственост, а сияние на очистеното сърце, устремено да достигне Божията благодат. И светците – това са хора, приобщили се към небесната благодат, просветляваща душата. Те са получили от Бога дар да помагат на хората, продължаващи своя живот на земята. А молитвата към светците има силата да оказва помощ дори в най-безизходни – по земните стандарти – ситуации. | www.pravoslavie.ru

 

Превод: Анжела Петрова

Коментари

коментара

Близки теми: