В памет на най-добрия човек
На 11.09.2020 г., след кратко боледуване, почина отец Питър Скорър.
Прекрасен духовник от руски произход, отец Питър прекара по-голямата част от живота си като дякон, служейки основно в църквата „Св. Анна“ в град Екситър. През седемдесетте години на 20 век, заедно с двама православни свещеници той утвърждава Православието в южната и западната част на Англия. Отец Питър бе изключителен в много отношения. С ръка на сърцето мога да кажа, че през живота си не съм срещал по-тих и по-отдаден на вярата човек от него. Той бе живо олицетворение на скромност и себеотрицание. Подобно на светците от първите векове на Църквата, въпреки голямата си богословска грамотност и дейна любов към Христа, отецът никога не пожела да стане свещеник, смятайки се недостоен за подобно високо служение. Единствения друг Божи служител, когото познавам, освен него, който също категорично отказваше да приеме свещенство поради дълбокото си смирение, бе схимонах Антоний Зографски (поч. 2000 г.). Отец Питър служеше на Бога като дякон и бе отдаден на вярата и църквата с всяка своя клетка в продължение на 47 години. В началото на тази година, поради крайно тревожната перспектива енорийската църква в Екситър да остане без свещеник, от послушание към митрополита, той прие да бъде ръкоположен за свещеник. След ръкоположението му обаче измина само месец и, поради опасността от корона вируса, правителството затвори всички църкви в страната. Отец Питър бе извършил едва няколко Литургии, когато общественото Богослужение за него принудително приключи. В края на лятото неочаквано той бе диагностициран с нелечимо заболяване, залежа се едва няколко дни, след което почина леко и безболезнено.
Спомените ми за него са много и няма как да ги изброя, затова ще се спра само на основните.
Никога няма да забравя късната есен на далечната 2009 г., когато вървяхме със съпругата ми и двете ни малки деца по централната улица на Екситър, търсейки единствената православна църква в града. Питахме случайни хора по пътя къде се намира тя, но никой не беше в състояние да ни упъти. Когато най-накрая успяхме да я открием и влязохме вътре, хорът пееше „Отче наш“. Изпълнението бе на църковнославянски език. Ние току-що бяхме прекрачили прага на храма и дъхът ни спря. Помня, че замръзнах на място и се просълзих. Погледнах към жена ми, а тя, през сълзи прошепна: „Слава Богу! Най-после! Чувствам се като у дома!“
Така започна познанството ни с отец Питър. Освен английски език, той и презвитерата говореха перфектно и руски. А това в началото много ми помогна, защото английският ми бе слаб.
През всичките тези години, познавах отеца общо единадесет години, той прояви към мен и семейството ми такава любов, внимание и загриженост, че често пъти съм се чудил що за човек трябва да си, за да се раздаваш така безрезервно. А така той постъпваше с всички.
От самото начало забеляза, че ние не спазваме установената тук традиция за ежеседмично причастяване. Аз съм привърженик на по-рядкото причастие. Който е чел някои от книгите ми, знае аргументите ми, затова няма да ги припомням сега. Важното в случая бе, че той никога и по никакъв повод не ме накара да се почувствам уязвим по този въпрос. Никога дори не загатна, че поведението и отношението ми към Светите тайни не е правилно. Толкова деликатен и изпълнен с любов беше. Знаех, че не е съгласен с мен, но преграда заради различното ни разбиране не съществуваше.
Помня как веднъж край храма се бе завъртял някакъв наркоман. Всички се бяхме смутили и деликатно се опитвахме да го отпратим. Вместо да го изгони обаче отец Питър дойде при нас и ни помоли да услужим на този „нуждаещ се“ човек с каквото можем.
Друг път той сподели, че един клирик от православната църква в Уганда се нуждае от спешна операция на очите. Каза, че е взел решение да дари половината от необходимата сума от личните си средства и призова нас, всеки според силите си, да подпомогнем нашия събрат по вяра с останалата част.
С интерес съм слушал и очаквал да чуя по време на проповедите му, неговия коментар по злободневни теми (например атентатите над мирни граждани от страна на радикалните мюсюлмани, или пък традиционните гей-паради и шествия), но той никога не осъди тези хора. Понякога не се въздържах и съм го питал директно, защо не каже мнението си публично срещу тези явни обществени злини. А той скромно ми отвръщаше: „Кой съм аз, че да съдя хората. Бог е Този, Който един ден ще ги съди.“
Много пъти се е случвало през годините да изпадам в грях и душевна болка, и да отивам при него за утеха и съвет (тъй като дяконът не може да изповядва) и да му споделям проблемите си. И всеки път съм си тръгвал обновен и успокоен. Веднъж ситуацията около мен бе особено тревожна и болезнена, а вината ми бе реална, затова и не можех да намеря мир и покой. Той разбра деликатността на положението и ме покани у тях. Вечеряхме спокойно, без да бързаме, а после седнахме в градината да поговорим. Времето течеше, а той така и не повдигаше темата за моя грях. Не можех да повярвам, че цялата вечер ще премине ей така „напразно“ и по някое време набрах смелост и сам го попитах какво мисли за постъпката ми. А той ме погледна с такава любов, все едно нищо лошо не бях извършил, и кротко каза: „Щом Христос не те осъжда, кой съм аз, че да те съдя. Виждам, че съжаляваш. Затова по-добре е да не дълбаем в раната.“ И после ме погледна с такава любов, че се разплаках. Всички ме осъждаха и обвиняваха, а той не само че не го стори, а дори ме успокои. Следващата нощ спах дълбоко и непробудно, и не можех да повярвам какво точно се бе случило с мен.
Когато на 15 април тази година загубих моя скъп баща, отецът ми писа няколко дълги съобщения, за да ме утеши. А когато се навършиха 40 дни от неговата кончина, се разбрахме, въпреки забраната от правителството, да се срещнем тайно в храма, за да отслужи той панихида. Попитах го какво трябва да донеса, а той отвърна: „Донеси само любещото си синовно сърце и негова снимка (ако имаш).“ Срещнахме се в храма, той, презвитерата, и аз. Беше краят на месец май. Отец Питър беше вече свещеник. Той ме попита на какъв език предпочитам да отслужи панихидата? На английски или на църковнославянски? Отвърнах, че искам да е на църковнославянски. През по-голямата част от службата плаках. Освен, че бях силно опечален, бях така също и дълбоко трогнат. Накрая той ми каза, че баща ми е на по-добро място и да не скърбя прекомерно. Напуснах храма, а на сърцето ми беше хем тъжно, хем леко. Сякаш не стъпвах по земята.
Бях на почивка с жена ми и децата в Гърция, когато в последния ден от престоя ни получих смс от него: „Скъпи приятелю Мартин, аз умирам. Остават ми няколко дни живот. Обичам ви всички!“ Оттук насетне думите ми бяха безсмислени, нямаше значение какво ще отговоря. Загубих основа под краката си. Толкова много го обичах! Толкова много, че буквално се сринах. За всичките тези години за мен той бе жив пример за подражание. Истински духовен пастир. Смирен, отдаден на вярата, преливащ от любов, всеопрощаващ и никого неосъждащ. Преди пет месеца загубих моя физически баща, а сега губех и моя духовен баща! Моят жив и неподправен пример на дейна и всеотдайна любов, и вяра в нашия Господ Иисус Христос.
Въпреки молбата на семейството му, че не е желателно да го посещаваме в последните дни от живота му поради немощта му, аз все пак реших да отида и да се сбогувам с него. Посетих дома му няколко часа преди да напусне този свят. Около него бяха неговите деца (двамата му сина и дъщеря му), техните семейства и всичките му внуци и внучки (общо пет на брой), имаше и около петнадесетина приятели и близки. В очите на всички плуваха сълзи, а във въздуха се носеше болка и безутешност. Но имаше и друго – усещаше се и надежда, която бе примесена с увереност, че на смъртния одър лежи праведник, който скоро ще е в обятията на Бога.
Един свещеник, който добре го познаваше и който го изпрати в последните дни на живота му, написа за него нещо съкровено: „Отидох да го видя. Къщата му беше пълна с роднини и приятели, дошли да си вземат сбогом. Оставиха ме сам с него. Отецът ме предупреди, че може мислите му да блуждаят, но аз не забелязах такова нещо! Той говореше ясно и смислено. Имаше кислородни тръбички в носа и кашляше от време на време. Беше на края на силите си. Аз не исках да го прекъсвам, да не би да го натоваря и да се налага да ми обяснява отново. Тогава той ми сподели нещо, което за мен със сигурност означава, че е имал небесно видение. Каза ми, че се намирал в стаята и изведнъж почувствал, че се издига нагоре, а всичките му болки в един миг престанали. Оказал се в някаква непозната чудна местност сред ангели. Там чул неземни звуци и песнопения, и извършил небесна Света Литургия като през цялото време бил неземно щастлив.“
А един друг негов приятел, когото той много обичаше, сподели с нас, че помолил отец Питър на смъртния му одър да му се яви веднага след като почине, за да го утвърди във вярата. Този човек разказа след това, че в нощта на неговата кончина сънувал жив и чуден сън: „Аз бях при всички в другата стая, а те се канеха да ядат. Аз им казвам: „Мога ли да отида пак за още малко при отец Питър, да се помоля до леглото му докато вие ядете. И те ми казват: „Добре. Върви“. Отивам, оставам сам с него и започвам да се моля. По едно време той се събужда и се изправя съвсем сам в леглото. Не вярвам на очите си! Отецът стои прав в леглото. Помагам му да слезе и забелязвам, че е облечен с официални дрехи. Черен панталон, червена риза и червено елече. Изгладени! Тръгваме заедно към другите! Аз го придържам. Той ми казва: „Тихо, нека ги изненадаме“. Докато вървим бавно към трапезарията, забелязвам, че той е много висок и красив. Незнайно защо, но е видимо по-висок от мен. Влизаме в трапезарията. Всички мълчаливо се хранят. Аз чакам реакцията им, но няма такава. Тогава казвам: „Вижте, кой е тук! Отецът е добре! Стана сам от леглото! Не го ли виждате?!“ А те вяло отвръщат „Да, да… добре…“ Тогава той се обръща към мен и ми казва: „Попитай ги с какво съм облечен?“ Аз ги питам и една жена отвръща: „С пижама.“ Тогава разбирам, че става нещо свръхестествено и че никой не го вижда всъщност! Питам отеца какво ще правим сега. А той ми казва: „Да се върнем тогава.“ Отиваме заедно пак до леглото. Той ляга и пак се отпуска. Аз си тръгвам. На вратата обаче срещам Ирина, презвитерата, казвам ѝ: „Къде беше? Отецът стана! Ти го изпусна.“ Тя се разстройва. Казва ми, че е отскочила до магазина, за да купи нещо. Казвам ѝ тогава: „Много ми е мъчно, че именно теб те нямаше в този момент. Защото знам, че ти със сигурност щеше да го видиш!“ А тя отговаря: „Да, така е. Аз знам, че също ще го видя. Но по-късно!“
Ако желаете, може да чуете неговите благодарствени думи веднага след приемането му на свещенически сан тази година тук.
Бог да прости отец Питър и да го всели в царството Си. Вечна памет!
