Почина Умберто Еко
На 84-годишна възраст в петък е починал италианският писател и философ Умберто Еко, съобщава Би Би Си.
Умберто Еко е автор на книгите „Името на розата“ (1980), „Махалото на Фуко“ (1988), „Островът от предишния ден“ (1994), „Баудолино“ (2000), „Тайнственият пламък на кралица Лоана“ (2004), „Пражкото гробище“ (2011) и др. Последната му книга „Нулев брой“ излезе през миналата година.
През последните 30 години професорът на Болонския университет бе отличен с над 30 титли доктор хонорис кауза от различни академични институции по света, сред които и Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1990 г.
Отиде си един от великите интелектуални умове на съвремието, който често е засягал темата за християнството (сюжетните линии на повечето от романите му са свързани с християнската история, философия и образност), макар спрямо някои от възгледите му да са отправяни критики от страна на представители на християнски общности, а самият Еко да говори, както самият той определя, от позицията на една „светска религиозност“.
Представяме ви няколко негови размисли за вярата и етиката от неговото есе „Когато на сцената излиза другият“*. В него той отстоява идеята, че естествените етически принципи са валидни и за вярващия, и за невярващия човек, тъй като са „били изваяни в сърцето ни като база на програма за спасение“…
„Ние (така както не успяваме да живеем, без да ядем и без да спим) не успяваме да разберем кои сме без погледа и отговора на другия… Признаването на ролята на другите, необходимостта да се уважават в тях онези изисквания, от които, както сме отредили, не можем да се откажем, са продукт на хилядолетен растеж. И християнската заповед за любовта е изказана и трудно приета едва когато е узряло времето.„
„Силата на една етика се оценява според поведението на светците, а не на невежите cujus deus venter est (чиито бог е коремът – вж. Посланието на св. ап. Павел до филипяни 3:19)“
„Във вече напреднала възраст видях (в чуждестранен католически университет, който набира преподаватели и със светско образование, искайки от тях най-многото да проявяват формално почитане на религиозно-академичните ритуали) как някои мои колеги пристъпват към светите тайнства, без да вярват в Реалното присъствие и без дори да са се изповядвали. Потръпването след толкова години ми разкри, че все още се ужасявам от светотатството.“
„Бях силно белязан от католицизма чак (да означа момента на пропукване) до двадесет и две годишна възраст. За мен светската перспектива не бе пасивно погълната наследственост, а изстрадан плод на дълга и бавна промяна, но съм все така несигурен дали някои мои морални убеждения не зависят все още от изначално белязалия ме религиозен отпечатък.“
*Цитатите са от книгата „Пет морални есета“, изд. Лик, София 1999 г.
