Християнство в страната на пирамидите

Когато попитах моя приятел копт, който притежава магазинче за сувенири в Хургада, как се живее в мюсюлманско обкръжение, той отговори: „Нормално!“ Въпреки това той си подаде главата през прозореца, огледа се подозрително и продължи разговора зад плътно затворени врати. Намекът ми, че това, което той ще ми каже, може да бъде публикувано, предизвика още по-бурна реакция: „Само че без снимки и имена, моля!“

Още от VII век египетското законодателство се основава върху шериата. Египет е най-голямата страна на арабския Изток. Броят на жителите на „страната на пирамидите“ надхвърля 70 милиона. Повечето от тях изповядват сунитския ислям, донесен преди повече от хилядолетие върху копията и зелените знамена на арабските завоеватели. И все пак древните жители на Египет са се запазили. Това са коптите – преки потомци на древните строители на пирамидите. Преди две хиляди години те са били кръстени от самия св. Марк Евангелист. Днес те са една десета от населението.

Мюсюлманската вяра определя ритъма на живота в Египет: пет пъти на ден мюезините на хилядите джамии викат вярващите на молитва. А през рамазана целият обществен живот замира, държавните институции работят само от 10 до 14 ч. През целия ден мюсюлманите постят и прекъсват поста само след залез слънце. Но всеки десети египтянин изповядва Кръста…

Коптите принадлежат към т.нар. източна (дохалкидонска) Църква. Те се кръстят не с три пръста, а само с един – с палеца. Това е знак, че Иисус има само една богочовешка природа.

Центърът е онази част на Хургада, където въпреки влиянието на туристическата индустрия традиционният начин на живот все още е жив. Тук можеш да видиш забулена в черно жена със стомна на главата, майстор по резба върху метал, биещ с чукче по кръгло блюдо, обущар, който зове с продран глас правоверните да поправят обувките си при него… С една дума – целият колорит на Изтока. Бие на очи изобилието от хора в униформи: автоматчици с черни барети, джипове, обложени с чували с пясък, блокпостове на пътищата. Мерки, които съвсем не са излишни. Взривовете през 2004-2005 г. в хотелите на Синайския полуостров, когато загинаха туристи от Израел, Русия и други страни, се помнят много добре. Нападайки чужденците, терористите се опитват да сринат икономическата база на „режима“. Та нали туризмът носи една трета от всички доходи в египетската хазна. Освен това повечето туристи са представители на Европа и страните от бившия Съветски съюз, тоест просто „неверници“ в очите на „воините на Аллаха“. Често обаче става така, че първите, които усещат върху себе си омразата на фундаменталистите, са местните християни – коптите.

Коптска църква

Ниската църква, или както я наричат тук, „кяниса“, е разположена в живописен квартал на града, сред гора от стройни като кипариси джамии. Такъв храм в Русия няма да видиш. Кянисата нагледно илюстрира вековното усещане за обсада. Тя е заобиколена от стена, висока два човешки ръста. По ъглите я пазят… два дота. От амбразурите гледат черните дула на „калашници“. Законът забранява на коптите да служат във войската, така че яките момчета с автоматите, охраняващи християнската църква, са мюсюлмани, разбира се.

Въпреки засилените мерки за сигурност, ислямските екстремисти нападат редовно коптските църкви и манастири, убивайки монасите и енориашите. Централните египетски вестници не пишат за това, мълчи и телевизията. Нищо чудно – в противен случай би трябвало да се дадат обяснения за множество тъжни факти. Реалната вътрешна политика на Кайро се разминава често с думите за равенство между християните и мюсюлманите. В частност, въведени са строги ограничения за строителството на нови църкви и възстановяването на вече съществуващите постройки. Случвало се е властите да рушат и легално действащи църкви, под предлог, че се борят с „незаконно строителство“, въпреки че Коранът строго забранява рушенето на християнски светини.

За много от тези неща научих по време на пътешествието до древния манастир на св. Антоний Велики, разположен сред Арабската пустиня на разстояние 200 километра северно от Хургада. Това е първата монашеска обител в света – основана е още през IV век от самия основател на монашеството св. Антоний.

Железният арабски „ат“ отминава последния градски блокпост, и, набирайки скорост, навлиза в пустинята – плоска като маса, с бодливи храсти и дюни, чупещи тук-там линията на хоризонта. Отдясно Червено море играе гальовно и пуска искри. Антониевата обител ни посреща сурово. Висока каменна стена я обкръжава с глух пръстен, изолирайки я от външния свят. Какво да се прави – някога тя е трябвало да се пази от нападенията на бедуините, а сега от въоръжените атаки на ислямските екстремисти. За да влезеш вътре, трябва да минеш през масивни железни порти с две квадратни стражеви кули от двете страни, високи колкото триетажна къща.

Стената на Антониевата обител

Бързо настъпва здрач. На фона на лилавото вечерно небе се запалват жълти електрически кръстове върху църковните кубета. Кръстовете са с характерна коптска форма – с трета напречна града, която минава през центъра. По обсаденото с акации стълбище се спускаме към чудновата ниска постройка с пясъчножълт цвят, сякаш направена от дете. Само кръстовете, стърчащи от дванайсетте измазани с глина яйцевидни кубета, показват, че това странно съоръжение е храм. Това е църквата „Св. Марк“, построена още през XV век. Мъничките квадратни прозорчета без стъкла едва ли пропускат вътре много светлина. Пред входа ме очаква абуна („отец“) – коптски калугер с нещо като бебешка шапчица на главата, чиито връвчици са вързани под бялата му брада, с расо и големи рогови очила върху месестия източен нос. Името му е Арчилидес. Виждайки го, моят водач още отдалеч свежда смирено глава, а доближавайки се до него, почтително се докосва до дясната му ръка, след което целува пръстите си. Така става благословията при коптите.

С очи, забити в земята, пустинникът ме приканва да го следвам. Насочваме се към черния отвор в стената на църквата „Св. Марк“ и се оказваме в тъмно преддверие. Подът е постлан с рогозка, на която са наредени чехли. Монахът се събува и ми дава знак, че и аз трябва да направя същото. С удоволствие се избавям от маратонките и шляпам бос по твърдата рогозка към входа в основното помещение, където вече е успял да се скрие моят странен гид. Тясното пространство е озарено от светлината на свещи. В полумрака се мержелеят кръглите сводове на тавана, а под тях, окачен на верига, виси кован железен светилник с разноцветни стъклени прозорчета. Стените са покрити със стенописи, потъмнели от времето. Въздухът е пропит с миризмата на тамян и екзотични източни благовония. Калугерите – кой прав, кой седнал – пеят дружно, удряйки в такт по медни чинии.

Коптски свещенослужители

Странният мотив не прилича на арабската музика, да не говорим за нашето църковно пеене. Мелодията се гради върху ритмично повтаряне на монотонни звуци. Пее се високо, от все сърце. Смята се, че коптската музика има древноегипетски произход.

Ако е така, значи този мотив е дошъл от мрака на хилядолетията. Усещането е невероятно – вече след няколко минути започваш да чувстваш, че тялото и волята ти се подчиняват не на теб, а на някакво древно тайнство, част от което са тези странни пустинници и ти самият. Когато започна коптската Василиева литургия, аз помислих, че чувам свиренето на вятъра, веещ над суровата Арабска пустиня.

Моето появяване, и особено опитите ми да се кръстя в унисон с всички, но не с един пръст, както останалите, а по-православному – с три, и то от дясното рамо към лявото, скоро привлякоха всеобщото внимание към „пришълеца“. Абуна Арчилидес побърза да ме изведе от църквата. Видът на дългокосия „бледолик“ турист, облечен с жълта тениска и дънки, наистина не се връзваше с обстановката. „Мелкитите“, тоест представителите на халкидонското Православие, към което спадаме и ние след разделението на византийската и египетската църкви през V век, не са допускани тук.

Пустинникът ми показва стълбата, която води нагоре, към върха на стената, която обкръжава манастира. Качвам се. Оттук обителта се вижда като на длан. Не е трудно да се види, че древните постройки заемат само част от манастирската територия. Самата стена се е появила едва преди няколко години.

Манастирът на Антоний Велики

И точно тя е станала повод за острия конфликт между монасите и местните власти, който не е решен и досега. Наскоро губернаторът на провинция Червено море заповядал да сринат „незаконно издигнатата“ стена, защото зоната, оградена от нея, се води за държавна територия – парче мъртва пустиня, голямо няколко квадратни километра.

Един ден на разсъмване полицията и армията обсадили манастира по всички правила на военното изкуство – блокирали всички пътища, водещи към обителта, докарали булдозери и започнали да рушат „незаконния строеж“. Но абуните, свикнали да стават с първите слънчеви лъчи, също не дремели. Следвайки примера на своите храбри предшественици, бранели някога своите кули срещу бедуините и византийските войски, те оказали решителна съпротива. Снимките на ръкопашната битка между монасите и войниците, прегазените от войнишките ботуши плакати с призиви да се спре „държавният терор“, обиколили благодарение на Интернет целия свят. Питам отец Арчилидес: „Какво е положението сега?“ „Стената – казва той след дълго мълчание – е много голям проблем“. Вижда се обаче, че не му се ще да продължава тази тема. Та нали ако стената бъде срината, монасите от Антониевата обител ще загубят 80 процента от територията, която притежават сега.

Монаси от Антониевата обител

Спорното парче Арабска пустиня е нещо като „зона на безопасност“ в случай на евентуални атаки на ислямските екстремисти срещу манастира.

В Корана евреите и християните са наречени „хора на Книгата“ (ахл ал-китаб) и мюсюлманският закон защитава правото им да изповядват свободно своята вяра. Изобщо на много места в Корана религията се провъзгласява за дело на съвестта на всеки човек. Да си спомним следните му стихове: „Няма принуда във вярата“ (2:256); „Който пожелае, да повярва, а който не желае, да се отклони“ (18:29). Християните са отличени от Корана с особен статус. Той ги смята за най-близки до сърцето на мюсюлманите: „Ти несъмнено ще се убедиш, че най-дружелюбни към повярвалите са онези, които казват: „Истина, ние сме християни“. Защото сред тях има свещеници и монаси и защото те не са надменни“ (5:82).

Конституцията на Арабска република Египет (АРЕ) също провъзгласява свободата на вероизповеданията и религиозната практика. Но реалността е далеч и от заповедите на свещената книга, и от красивите фрази на конституцията на тази страна. Например Коранът забранява да се рушат християнските храмове, защото „там се споменава името на Господа много“: „Ако Господ не бранеше хората с други хора [т. е. ако не беше заповядал на хората да се борят срещу злото], тогава щяха да бъдат разрушени и манастирите, и църквите, и местата за молитва, и местата за поклонение, където се споменава името Господне“ (22:40). Но фактите свидетелстват, че нарушаването на ислямските закони спрямо християните са станали всекидневие в Египет.

Повечето копти живеят в градовете на Горния и Среден Египет. А точно там са „болните точки“ на египетското общество. Властите искат да създадат общество на гражданското съгласие – задача, която може да бъде осъществена само ако се премахне междуконфесионалното напрежение. Изглежда обаче, че тази перспектива все още е твърде далечна. Ето какво заяви пред „Благовест-Инфо“ представителят на международната правозащитна организация „Barnabas Fund“ Стефан Дж. Бос: „Ислямските екстремисти в Египет периодически извършват нападения срещу коптските църкви и манастири, убивайки монасите и богомолците. Коптите са една десета от населението на страната. Въпреки това този древен народ практически не е представен в структурите на властта. Налице са също така строги ограничения за строителството на нови църкви и възстановяването на вече съществуващите храмове“.

През 2003 г. в село Сул на 50 км южно от Кайро започнали безредици. Строежът на християнска църква в селото възбудило недоволството на местните мюсюлмани. Те обвинили коптите, че строят храм без официално позволение за това. По време на безредиците загинал един човек, няколко души били ранени. През септември същата година отряд въоръжени полицаи и войници атакувал коптската църква „Св. Георги“ в Асют (380 км южно от Кайро) по време на литургията и осквернил евхаристията. Офицерът, който командвал отряда, заповядал на коптския абуна (свещеник) отец Абануб, който служил в този момент литургия, да освободи незабавно храма и да заключи вратата. Свещеникът отказал да изпълни заповедта. Тогава полицаите го нападнали, изнесли от олтара причастието, хвърлили го на земята и започнали да го тъпчат с крака. Светотатството разгневило хората в храма, започнали безредици. Полицията обкръжила църквата и арестувала неколцина млади копти и дякони. Отец Абануб оказал съпротива на полицията, отказал решително да излезе навън и призовал богомолците да защитят храма. Новината за нападението се разпространила бързо в града и хиляди копти се хвърлили да спасяват храма. Скоро полицейският отряд бил обграден от разгневени копти, прииждащи с викове: „Да защитим нашия кръст с духа и кръвта си!“, „Да приемем мъченическа смърт, бранейки нашия храм!“, „Готови сме за нова ера на мъченичество!“. Полицаите получили заповед да арестуват отец Абануб, но не успяли да го сторят.

Не са редки случаите, когато коптите стават обект на нападения от страна на ислямските екстремисти и това често остава без последици за последните. Например през март 2003 г. съдът на египетския град Сохаг оправдал 96 души, обвинявани за масовото убийство на християни-копти в селцето Ал-Кошех три години по-рано. По време на погрома загинали 21 души, 260 християнски къщи били изгорени. Съдът признал за виновен само един от обвиняемите, който убил един копт, трима души били осъдени за по-леки престъпления. Останалите 96 били оправдани. За щастие присъдата била оспорена от главния прокурор на Египет и Върховният съд върнал делото за преразглеждане. Решението на съда възбудило негодуванието на местната коптска община. „Това е толкова жестоко! Та нали загиналите християни не са убили сами себе си!“ – заявил коптският епископ Виса. Архиереят изразил опасение, че оправдателната присъда ще се разглежда от екстремистите като „зелена светлина пред убийците на християни“.

Обект на особена омраза на фанатиците стават мюсюлманите, приели християнската вяра. И това като имате предвид, че всички стихове на Корана за вероотстъпничеството, а те са около 10, говорят само за Божие, а не за човешко наказание за отстъпниците.

Последователите на Иисус в Египет се сблъскват и с други трудности. Както съобщи на „Благовест-Инфо“ Хени Такла, президент на обединението на коптите-имигранти в САЩ „St. Shenouda the Archimandrite Coptic Society“: „Дискриминацията спрямо коптите се усеща при постъпването на работа, християните не могат да бъдат кметове дори в градовете, където те са мнозинството от населението. Те никога не стават губернатори, полицейски началници и дори директори на училища“. Така че истинското равноправие е все още твърде далеч от потомците на древните фараони.

Източник: Благовест-Инфо

Превод: Андрей Романов