През окото на фотографията
…или тайнството на света
Очите на снимащия имат необикновената задача абсолютно навсякъде да „виждат” скритата красота на заобикалящия ги свят. В този смисъл за мен фотографията е до голяма степен субективна, което само на пръв поглед противоречи на основната й функция на обективно изразно средство.
Тя не се интересува от точното предаване на материалността на предметите и тяхната конкретна реалност, а по-скоро от информацията и от същността, която те носят.
По този начин светът като обект на фотографията е източник на сакрален смисъл. Битието е не само физическа даденост, но може да съдържа в себе си знаците на божествения замисъл. А нещата, които се виждат с очите, стават разпознаваеми като символи и техният прочит зависи от зрението на този, който ги съзерцава. Тогава красотата се явява тайнство, което носи нещо повече от чисто сетивна наслада и естетическо удовлетворение. В това търсене и съзерцание красотата придобива мистичен смисъл.
Разбира се, възприемането на тази красота изисква вътрешен мир и тишина. Тишина, която е много повече от просто липса на звук, тя е по-скоро безмълвие, покой… Покой, разбиран като състояние на битието, на съществуващото.
Това безвремево и одухотворено битие на света е според мен един от най-важните предмети на фотографията, особено на нейната способност да запечатва мига, преодоляващ времето. Силната и въздействаща фотография не притежава дата, тя не е част от времето, тя е отвъд времето.
Погледът през окото на фотографията бих сравнил с погледа на старозаветния пророк, откликващ на Божия глас. Именно онова особено усещане за съпричастие към тайнството на света, света като Творение… Смиренoст пред величието на Битието, подобно на дете пред чудото на света – окото на фотографията е око на смирението, което търси и се надява на чудо.
Сянката на слънцето (лит принт)
Рада. Портрет с часовник (лит принт)
Пенко Скумов е роден в малко градче на брега на морето преди около 30 години в една прохладна октомврийска вечер. Учи история на културата и изкуствознание в Нов български университет в София. Започва да снима през 1998 г., а през 2000 г. става съосновател на фотогрупа „Наос”. В периода 2001–2009 г. участва в редица фотографски изложби, организирани от „Наос”, Ratts of the Capital, Български фотоклуб. Интересите му са свързани с класическата фотография и благородните фотографски процеси. Работи в областта на графичния дизайн. Автор е на няколко корици на книги за издателство „Омофор”. На 25 февруари 2010 г. се откри малка изложба с негови фотографии на ул. „Граф Игнатиев” 74, във фотостудио „Братя Трейман”.
Това е много интересна тема, обаче тя категорично е [b]във[/b], а не отвъд времето. И по точно е в миналото, в пълна противоположност на иконата която се корени в бъдещето. Например когато гледаме дадена снимка си спомняме за миналото, не само снимките „за спомен“ а изобщо всяка снимка, и тези горе, защото каквато и идея, концепция да виждаме на тях, тя е от миналото. И още нещо което не е маловажно – фотографията запечатва това време-пространство което е смъртно и дори и утре да е бъдеще за нас, то вдругиден то ще е минало, така е с цялото време, а фотографията запечатва именно този тропос(=начин) на живот на Творението, в който са и греха и смъртта. Докато на иконите ние виждаме един друг тропос на живот в който живеят светците – Христос. И затова е недопустимо, на светци, който имат запазени фотографии, тези фотографии да се смятат за икони, защото ни ги показват в този тропос на живот, а не в онзи в Който те наистина са.
Разбира се фотографията е прекрасно изкуство, което може да ни разкрие много красота,и да ни размисли за много неща, и няма лошо да се стреми да превъзмогне времето, но то категорично се обуславя от него( дори за каква частица от време ще се отвори затвора на фотоапарата)
Христос казва да се гледна на сърце, а не на лице. Това е много сериозно предизвикателство пред вярващия. Как ще видим сърцето, ако нямаме видими и невидими репери за това изразяване? Очевидно сърцето се вижда в характера на делата, в словата, в състоянието, което изпадаме когато виждаме страданието на брата си, неговата мъка, когато искаме да му помогнем и да го насърчим. Казвам това , защото има прастари изследвания за разпознаване на човека по изражението на лицето му, по разположението на телесните органи на главата му, по цвета на очите му и по разстоянието между косата и очите и между носа и устната. На Запад има наука за това – френология. Христос ни казва да не гледаме на това. Добре, а може ли чрез натюрморта, чрез изображения на бездиханната природа, чрез визии на материалния свят ние да си създадем хуманна представа и да разберем що е човеколюбие? Казвам това защото хубава българска снимка на човешка личност, освен мускули и предмети на лукса по нея скоро не съм видял.
Кръстът в световната култура, безплатна книга –
http://rapidshare.com/#!download|25l34|21174955|krest.rar.html|1500
Вселенските събори, монография на Карташев, без пари –
http://depositfiles.com/en/files/bsvdhifa5