Символизмът на Църквата


Какво е символизмът? Символизмът изразява косвено, чрез образи, това, което не може да бъде изразено пряко в материални или словесни форми. Като тайнствен език символизмът също така скрива от непосветените истините, които отразява, и ги прави прозрачни за тези, които знаят как да подходят към тях. Всекидневният език замъглява разликата между думите„знак“ и „символ” и слага знак за равенство между тях. Всъщност тук съществува известна духовна разлика.

 
Знакът само очертава реалността; символът я окачествява по определен начин, изнасяйки напред една по-висша реалност. Да разбереш символа означава да участваш в настоящето, да разбереш знака, да преведеш определено означение. Нека вземем за пример кръста – в аритметиката означава събиране; може да бъде и пътен знак; иначе той е символ, който изразява и съобщава неизчерпаемото съдържание на християнството.
 
Символизмът на Църквата има много важна роля, едновременно материална и духовна. Материалната страна е пряко достъпна за нас, а духовната ни се дава чрез символи. Символизмът на Църквата може да бъде успешно изучаван само вътре в богослужението, защото той е литургичен символизъм; чрез богослужението са го обяснили и отците на Църквата. Извън това символизмът губи смисъла си и се превръща в низ от безплодни абстракции.
 
Думата „Църква”, на гръцки ™jkklhs…a, означава „събиране”, „свикване”. Според св. Кирил Йерусалимски тя носи това наименование, защото свиква, събира, обединява всички хора1.
 
Други отци (например св. Атанасий Велики, св. Йоан Златоуст, бл. Августин) също изказват тази мисъл. Глаголът kalέw означава „призовавам, събирам”, а глаголът™kkalέw – „извиквам от някъде”; тези, които са извикани заедно, са апостолите и последователите Христови, Новият Израил. В Стария Завет израилтяните са били отличени от останалия свят, така че да могат да приемат Боговъплъщението и да подготвят света за идващия Месия. Новият Израил – Църквата, носи присъствието и обещанието за Божието Царство на падналия свят и подготвя този свят за второто идване на Христос. Думата „Църква” означава също така и Тяло Христово – Неговото Царство, изградено от общението между вярващите; означава също и мястото на богослужението. В молитвите за освещаване на храм се говори за мястото на богопочитане като за дом „сравним с небесата”, „образ на дома Господен”. Той е посветен на „образа на пресветата Църква Божия, на самото наше тяло, което Ти чрез устата на св. апостол Павел удостои да наречеш Твой храм и членове Христови”, т. е. по думите на св. апостол Павел, посветен на образа на Църквата, тялото Христово (Еф. 1:23, Кол. 1:18). По този начин става ясно, че храмът е образ, икона на Църквата, на Христовото Тяло, символичен израз на онова, което не може да бъде изразено пряко, понеже нито думите, нито образите могат да представят едната, света, съборна и апостолска Църква, която е обект на вяра, но невидима в съборността си.
 
Основанието на християнския живот винаги е било едно и също – в първите векове на нашата ера и днес. Това е раждането за нов живот, тясната връзка с Бога, най-пълно осъществявана при тайнството Евхаристия. Църквата, където се извършва това тайнство и където хората, обединени и подновени, са събрани заедно, се различава от всички останали места и сгради. Първите християни дават на своя храм името „църква” или „църковен дом” и най-често „дом Господен”2. Това име само по себе си подчертава разликата между църквата и всички останали сгради и изразява нейното специфично християнско значение. Това значение е свързано с наследеното от Стария Завет.
 
Старозаветната скиния, предобразът на новозаветнитe храмове, е построена по образеца, показан на Мойсей на Синайската планина. Сам Бог определя с най-малки подробности както общия й план, така и цялото й разпределение. Историята на Църквата показва, че първите християни не са скъсали с миналото, напротив, те са вярвали, че са преките наследници на старозаветните обетования, понеже християните са били новият Израил, изпълнението на пророчествата. Апостолите и отците постоянно подчертават приемствеността и традиционния характер на новата вяра. Самите апостоли и първите християни са посещавали синагогите и Соломоновия храм и са участвали в юдейското богослужение. Едва след като им е бил забранен достъпът до тези места, те са започнали да строят християнски светилища, и то в строго съобразяване с вида на богослужебното място и с принципа на изграждането на скинията и храма. Те придават на този принцип неговото истинско значение – като изпълнение на пророчествата и по начина изявен в Новия Завет. Ето защо не може да има съмнение, че същностното значение на Църквата, така тясно свързано със самата природа на християнството, е било разбираемо за всички през първите векове на нашата ера, въпреки че това не е било показвано под някаква външна или идейна форма.
 
От историята и археологията се знае, че първите християни не само са имали катакомби, но както е известно от деянията на апостолите и от посланията им – и молилни в частните домове3. Те са били разрушавани по време на гоненията и възстановявани отново в подходящо време. Но нито отците от първите векове, нито църковните писатели описват по-обстойно богослужението в тези храмове, нито се спират на смисъла или на символизма. Има две причини за това мълчание: първо, не е имало нужда да се пише за това, което всеки е разбирал и преживявал; и второ, християните не са желаели да разкриват вярата и надеждата си, а езичниците да бъдат посвещавани в тайнствата им. Истините на вярата са били изповядвани чрез самия живот и не са имали нужда от формулировка.
 
Въпреки това съществуват някои податки, идващи от първите векове, които показват как ранните християни са разбирали мястото за богослужение. 
 
Според Дидаскалията и Апостолските постановления Църквата трябва да напомня на вярващите за кораб. Знаем, че отците често използват образа на кораба и особено този на Ноевия ковчег като символ на Църквата. Ноевият ковчег е бил схващан като предобраз на Църквата: както този ковчег е бил убежище през потопа, така и Църквата, водена от Светия Дух през вълните на живота, е спасително убежище за християните. Дори и днес продължаваме да наричаме централното храмово пространство „кораб” идващо от латинското navis, кораб. Символични изображения на Ноевия ковчег могат да се открият в древни паметници във формата на квадратна кутия5, понякога с летящ гълъб над нея. Археологическите разкопки показват, че много от църквите през първите векове са имали квадратна форма, наподобяваща ковчег. На пръв поглед такава аналогия може да се стори изкуствена, но за малките християнски общества, заобиколени от повече или по-малко враждебното езичество, Църквата наистина е била ковчег, където в светите Тайнства е можело да се намери спасение.
 
След ІV век обаче християнските автори започват да обясняват символизма на Църквата по-обстойно. Две конкретни обстоятелства налагат тези обяснения:
 
1. През четвъртото столетие Църквата е получила от св. Константин Велики право на легално съществуване в Римската империя. Това изключително събитие води до възтържествуване на Църквата и има много важни последствия за нейното изкуство. Строителството и украсата на храмовете достига невиждан до това време размах. Църковният историк Евсевий Кесарийски говори пространно и пламенно за това строителство. Новите храмове са пълни с новопокръстени езичници, които имат нужда от духовно ръководство и непосредствено разясняване на вярата. Един от начините, по които се постига това е чрез символизма в църквите и чрез богослужението, които вече са били подробно обяснени.
 
2. В ІV век християнското богослужение придобива по-изчистена и определена форма. Литургиите на св. Василий Велики и на св. Йоан Златоуст датират тъкмо от това време.
 
Бързият напредък в оформянето на чинопоследованието и украсата на храмовете може да се види в описанието на управлението на Константин Велики от Евсевий Кесарийски:
 
„Чист и светъл ден без дори най-малко облаче осветява с лъчите на божествена светлина Христовите църкви по цялата вселена… Църквите се строят наново, по-високи и по-красиви от старите разрушени храмове… В града започва празнуването и освещаването на новите църкви. Богослужението, принасяно от свещеника, и свещените обреди стават по-съвършени, богослужебните обичаи по-красиви”6.
 
Някои древни литургии (например сирийският текст на литургията на св. апостол Яков) съдържат коментари с указания и напътствия за вярващите. Те са били част от литургийния текст и са били четени от дякона по време на службата. Смята се, че тези коментари са били въведени в края на III и в началото на IV век, сиреч по времето, когато са станали необходими поради големия брой новопокръстени в Църквата. Това ни навежда на мисълта, че днес такива коментари също не биха били излишни, поне по време на проповед.
 
Коя е основата на символизма в Църквата? Християнският живот е изграден върху две основни истини: първата е изкупителната жертва на Христос, необходимостта да се участва в тази жертва, в общението с нея с цел да се спасим. Другата същностна истина е целта и резултатът на тази жертва: освещаването на човека, а заедно с него и на целия видим свят, завършващо с примирението между Бога и света. Тази втора истина е основният предмет на църковния символизъм, насочен към предстоящото всеобхватно Царство Божие. Именно тази ориентация към бъдещето разграничава християнското богослужение от всички останали. Богослужението може да се извършва на различни езици и в различни форми. Църквата може да има вид на кръст, базилика или ротонда. Може да се построи според вкусовете и разбиранията на всяка епоха или цивилизация, но нейното значение е било, е и винаги ще бъде едно и също. Всеки народ оставя свои следи при строителството на църкви. Това разнообразие от форми служи само да подчертае единството на значението и изповядването на едната вяра.
 
В слово по случай освещаването на църква в Тир в началото на IV век Евсевий вече отрежда доста подробно описание на символизма в сградата. Неговата основна мисъл е, че видимото в храма е тъждествено на това, което се чува. Сградата съответства на извършваното в нея богослужение. Тя е дом Божий, защото Бог живее вътре заедно с вярващите, които получават Неговия Дух. Тя е небето на този свят, тя е светът, който предстои, когато Бог ще бъде „всичко у всички”. Красотата на храма разкрива в определена степен красотата на небесния Йерусалим, който Бог приготвя за тези, които го обичат7. Но Евсевий не се ограничава с описание на църквата като цяло, а предлага няколко разяснения на нейните части: светилището (олтар), отделено с преграда (иконостас), корабът и нартиката (притвор).
 
През VII-VIII век символизмът в Църквата придобива най-завършената си теоретическа формулировка. Най-системни коментари са поместени в Тайноводството на преп. Максим Изповедник (VII век), който е оставил и забележително изследване върху литургията, в произведенията на св. Софроний Йерусалимски (VII век), на св. Герман Цариградски ( 740 г.), важен изповедник на Православието през иконоборския период, както и в словата на св. Симеон Солунски (ХV век). Седмото и осмото столетие е време, когато символизмът става особено популярен, време и на усилено литургично творчество, време на великите химнографи св. Андрей Критски и св. Йоан Дамаскин.
 
Когато се изучават тези коментари не трябва да се забравя, че те не изразяват субективното мнение на авторите си. Символизмът в Църквата е обективно основан върху същността на християнството. То изразява една добре очертана действителност, например литургичният живот, един от главните аспекти на Преданието, ето защо св. Симеон Солунски започва своята Книга за Църквата със следните думи:
 
„С обич ние ви предаваме това, което сме наследили от отците, понеже ние не предлагаме нищо ново, но само онова, което ни е дадено, и прочее не сме променили нищо, напротив, запазили сме всичко като символ на вярата в състоянието, в което е било при създаването си. Ние се молим точно по същия начин, както го е правил Христос, апостолите и отците на Църквата”8.
 
Този пример е ярък паралел с богословската мисъл на отците, които също се опитват да избягват всичко, което подлежи на индивидуална и субективна оценка. „Моля се щото Господ да ми даде да пиша за Него и да говоря за Него не от себе си, а така както Соломон го е правил”, пише св. Григорий Назиански.9
 
Преп. Максим Изповедник и св. Софроний виждат в Църквата образа на духовния и видимия свят, образа на това, което разбираме духовно и което възприемаме със сетивата си. Те даже специално наблягат на космичната значимост на църковния храм като образ на целия сътворен, но преобразен свят.
 
Св. Герман говори за Църквата като за Тяло Христово и за Църквата като място за богопоклонение с едни и същи думи и подчертава, че Църквата е образ на Тялото Христово. Той казва, че Църквата е слязлото на земята небе, където живее Бог, Който е по-високо от Небесата. И продължава: „Тя ни напомня за разпятието, за погребението и възкресението на Христа. Тя е по-славна отколкото скинията на Стария Завет”, което очевидно се отнася за мястото на богопочитане. „Тя е била предвидена от патриарсите, провъзгласена от пророците, основана на апостолите, украсена от светителите, осветена от мъчениците, като дори олтарът й е поставен върху светите им мощи”. След като подчертава аналогията между Църквата, Тялото Христово и храма като място за богопочитане, св. Герман продължава с разяснението си относно храма:
 
„Църквата е божествен дом, където се принася мистичната и животворяща жертва; в него се намира вътрешното светилище, пещерата, гробът, храната, която спасява и животвори душата, мястото, където ще намериш перлите на божествените догмати, които Господ е предал на последователите Си”. 
 
Св. Симеон Солунски също подчертава значението на Църквата и между другите неща откроява най-тържественото последование при освещаване на църква, представено ни като „тайнствено небе и църква на първородните”. Очевидно Църквата, за която говорят отците не е само земната, в сегашния й вид, но е и небесната Църква, тясно свързана с нея; с други думи, тя е Царството Божие, което ще настъпи в пълнота, когато Бог ще бъде „всичко у всички” (Еф. 1:23). Това е, което изразява Църквата. Св. Симеон Солунски нарича храма „рай” и „даровете на рая” понеже той вмества не дървото на живота, а самият живот, който се проявява чрез тайнствата и се предава на вярващите. 
 
По този начин Църквата се оказва една много сложна реалност с огромна значимост. Тя е свято място, където членовете й се приобщават към божествения живот чрез тайнствата. Като пръв плод на Царството небесно на земята и като зачатък на славното му идване, храмът е образ на Божието Царство, към което Църквата води света.
 
Разбира се, отеческите коментари не се ограничават само с разяснения по символизма на църковната сграда. Те разкриват и значението на отделните й части. Отеческото разбиране за църквата и нейните части е добре изложено в съвременния труд на архиепископ Вениамин Новая скрижаль. Храмът се дели на три части (светилище, кораб и притвор), според плана на Мойсеевата скиния и Соломоновия храм. Тъй както народът на Израил, старозаветната Църква, са предобраз на новозаветната Църква, така и скинията и храмът са предобрази на храмовете на Новия Завет, като запазват старозаветната планировка (фиг. 1). Това триделение напомня на св. Симеон Солунски за Св. Троица, за трите чина небесна йерархия и за самия християнски народ, който също се дели на три категории – клир, вярващи и каещи се. 
 
Светилището е запазено само за клира. То е най важната част на църквата, където се извършва тайнството Евхаристия, и което съответства на Светая Светих от скинията. Символично погледнато олтарът представлява домът Божий, „раят небесен“ според св. Симеон Солунски, а според св. Герман това е мястото, където Христос, Царят на всичко, управлява с апостолите. „Обикновено олтарът се намира в източната част на църковната сграда, така че цялата църква е с лице на Изток, а това както знаем има дълбоко символично значение, понеже, от една страна, изгубеният рай е бил „на Изток” и от друга, дори по-важна страна, изгревът на слънцето се свързва с грядущото Царство Божие: Христос се слави като „Изток Свише”. Именно самото идване на Божието Царство се е схващало, особено в първите векове на християнството, като „осмия ден“ на творението. Идването на този ден без край, който ние очакваме и за който се подготвяме, се символизира именно от изгрева на слънцето. Ето защо св. Василий определя в правило 90, че нашите молитви винаги трябва да са насочени на Изток, натам, откъдето идва слънцето.
 
Централната част на Църквата, корабът, съответства на „свещеното” от скинията, което е било отделено от двора със завеса. Всеки ден юдейските свещеници влизат там за жертвоприношението. В новозаветната църква обаче тук стоят обикновените миряни, „царствено свещенство, народ свет” според израза на св. апостол Петър, които влизат в тази част, за да се молят. Следователно тази част на храма е за тези, които са осветени от вярата и се подготвят да се приобщят с благодатта в тайнството Евхаристия. Получили вече тази благодат, те са изкупени и осветени, те са Царството Божие. И ако светилището представя онова, което става отвъд тварния видим свят, дома на Самия Бог, то корабът на църквата представлява видимия свят, сътворения свят. Но това е свят оправдан, осветен и обожен; това е Царството Божие, новата земя и новото небе. Ето така отците описват тази част от храма; св. Максим Изповедник например казва следното:
 
„Точно както в човека плътското и духовното са съединени, като нито принципите на плътта поглъщат духовните, нито духовните устои поглъщат плътските принципи, а по скоро ги одухотворяват до степен, че самото тяло става изразител на духа, така и в храма светилището и корабът общуват помежду си: олтарът осветява и води кораба, който е негов видим израз. Това взаимоотношение възстановява нормалния порядък във вселената, нарушен при грехопадението на човека; възстановява се това, което е било в рая и това, което ще бъде в Царството Божие”10.
 
И накрая, притворът, нартексът съответства на двора на скинията, на външната част, която е била предназначена за народа. Днес осветените хора стоят в кораба, а оглашените и каещите се стоят в притвора, сиреч тези, които се приготвят да влязат в Църквата, и които тя поставя в особена категория и които все още не могат да участват в общението със Светите Дарове. Ето защо след като е извършено тайнството тези, които не участват в него, са помолени да напуснат храма, едните, понеже все още не са членове на Църквата, другите – понеже са отпаднали или са смятани за недостойни.
 
Така самият план на храма прави ясно разграничение между тези, които се причастяват с Тялото Христово и тези, които не са причастници в Христа. Последните не са изгонени от храма, а имат правото да стоят там до определен момент, но те не могат да участват във вътрешния осветен живот на Църквата. Те не са нито напълно извън Църквата, нито пък част от нея, те са така да се каже на границата между света и Църквата. Притворът, според отците, символизира неизкупената част от човечеството, светът лежащ в грях, дори в ада. Той е винаги в противоположния край на храма, срещу олтара – на запад.
 
„Времевото” значение, което се променя през различните моменти на богослужението, е добавено към „пространственото” и постоянното значение на църквата. Църквата използва също изображения за да покаже, че храмът, мястото за богослужение, е образ на едната света съборна и апостолска Църква, истински пръв плод и образ на идващото Божие Царство. С цел да направи този образ по-прецизен, тя внушава присъствието на грядущото Царство. Иконографските теми са разпределени според различното значение на частите на храма и ролята им при богослужението. Ако символизмът на Литургията е обяснен от отците по време на предиконоборския период, то едва след него е изяснявано отношението между църковната украса и нейното символично значение. Украсата сама по себе си придобива формата на ясна и точна богословска система.
 
Тук ще говорим само с най-общи понятия за класическия план на украса, преобладаваща след ІХ век, т. е. от постиконоборския период, когато е била установена система за украса на храмовете, до края на ХVII век. Тази установеност и уеднаквеност в украсата се отнася само за общите неща, но не и за отделните детайли.
 
В олтара първият ред стенописи, започващ от дъното, изобразява отците, автори на Литургии, а заедно с тях и другите йерарси и дякони в положението им на съслужители. По-нагоре следва изображение на Евхаристията с хляб и вино. Над нея, точно зад светия престол, е изобразена Божията майка. Нейното място съответства на мястото й в евхаристийния канон, където веднага след епиклезата Тя се споменава начело на Църквата. В същото време Божията майка олицетворява самата Църква, защото тя е била вместилище на Невместимия. Ето защо в тази част на олтара тя обикновено се изобразява в молитвена поза – Оранта, застъпваща се пред Бога за греховете на човечеството, което, освен нейна, е роля и на цялата Църква. Това изображение на Богородица, молеща се в самото място на извършване на тайнството, има много важно значение. Издигнатите ръце са жест, който завършва възношението. Ето защо свещеникът прави същия жест по време на литургията. Тази молитвена поза на ръцете не е формално изискване, а е нещо дълбоко вкоренено в литургията, тъй като е обвързано с жертвата и е символ на самата молитва.
 
Понеже олтарът е мястото, където се принася безкръвната жертва, установена от Христос, изображението на самия Христос е поставено над това на св. Богородица. Това е Този, Който Сам е принесен в жертва, и Освещаващ, и Принасящ, и Неговото изображение тук има уникално евхаристийно значение. Най-накрая, на свода е изобразена Петдесетница. Това изображение означава присъствието на Св. Дух, чрез Който се осъществява тайнството Евхаристия.
 
Този бегъл преглед ни дава възможност да разберем голямото значение на олтара: мястото, което освещава целия храм. Когато са отворени царските двери по време на Литургията, то сякаш райските двери са открехнати, за да можем да зърнем част от небесното великолепие.
 
Корабът на храма символизира, както вече знаем, преобразеното творение, новата земя и новото небе, и в същото време Църквата. Ето защо главата на Църквата – Христос Пантократор е изобразен в купола. Църквата е известена от пророците и основана на апостолите, те са представени непосредствено под Христос, последвани от четиримата Евангелисти в четирите ъгъла, които благовестят и проповядват Евангелието по четирите края на света. Колоните, които поддържат храма, са украсени с изображенията на стълбовете на Църквата – мъчениците, светителите и отшелниците. Най-значимите моменти от свещената история се намират навсякъде по стените, особено тези, които се отбелязват със специални богослужения, „перлите на божествените догмати”, по думите на св. Герман Цариградски. И накрая, на западната стена е изобразен Страшният съд – краят на църковната история и началото на бъдещия век.
 
Следователно изписването на православните храмове не зависи от индивидуалното разбиране на художниците. Иконографските сюжети са разпределени според смисъла на храма като цяло и на всяка от частите му.
 
Старозаветната Църква, както и другите религии, използва символи. Този символизъм предобразява идването на Христос. Символизмът в храмовете се запазва и след Христос като наследство от древния Израил и продължава да съществува в Новозаветната Църква като неразделна част от богослужението, проникващ в цялата литургия с думи, жестове и образи. Този символизъм е въведение в тайнствата, изпълнявани в Църквата, и израз на реалността, която винаги присъства в нея и никога не може да се изрази директно. Тази реалност е Царството Божие, чиито изконни първи плодове присъстват като духовна, материална и физическа същност в тайнството Евхаристия – главното тайнство на Църквата, понеже „невъзможно е за нас да се издигнем до съзерцаване на духовното без да прибягваме до посредници, и за да се извисим ни е необходимо нещо, което е по-близо до нас“, казва св. Йоан Дамаскин11. С други думи богослужението и всичко свързано с него е и път към нашето освещаване и богоуподобяване. Всичко в храма е предназначено за тази цел. След грехопадението Старият Завет е бил първата крачка към това, но той все още не е бил непосредствената подготовка за идещия век, а само подготвяща стъпка към втория етап – Новия Завет. Така онова, което в Стария Завет е било бъдеще, в Новия е настояще, в което отново се подготвяме за бъдещето, за Небесния Йерусалим. Ето как разбира Посланието до евреите св. Йоан Дамаскин:
 
„Забележете как законът и всичко установено от него, както и цялото богослужение, което ние принасяме, са неща свещени, направени от човека, посредничещи при общуването ни с нематериалния Бог. Законът и всичко установено от него [сиреч целият Стар Завет] е предобраз на нашето сегашно богослужение. От друга страна, нашите богослужби са образ на това, което предстои да дойде. Тези неща [самата действителност] са небесният, нематериалният Йерусалим, който по думите на апостола не е създаден от човешка ръка, „защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим” [Евр. 13:14], сиреч небесния Йерусалим, „чийто художник и строител е Бог” [Eвр. 11:10]. Всъщност всичко, което е установено както от закона, така и от сегашното ни богослужение, съществува единствено във връзка с небесния Йерусалим”12.
 
Следователно храмът е предобраз на идещия мир, на новото небе и на новата земя, където всички създания ще се съберат около Твореца си. Строителството и украсата на храмовете е основано именно на този принцип. Отците не определят архитектурен стил, нито пък уточняват как трябва да се украси храмът или да се нарисуват иконите. Всичко произтича от общото значение на Църквата и следва художествените правила, аналогични на правилата на литургичното творчество. С други думи, имаме доста ясна, макар и обща формула, която води архитекта или художника, като му оставя свободата на Св. Дух. Тази формула се предава от поколение на поколение посредством живото църковно Предание, което стига назад не само до апостолите, но и до Стария Завет. Ако живеем с това Предание, ние ще разбираме Църквата по начина, по който тя е била разбирана от св. отци и ще я украсяваме в съответствие с духа на Преданието. Ако обаче отстъпим от него, ще привнесем елементи чужди на самата същност на Църквата, макар и да съответстват на ежедневния ни живот – ето по този начин се секуларизира Църквата. 
 
Самото значение и смисъл на съществуване на Църквата изисква тя да бъде различна от всички други сгради. По думите на Самия Иисус Христос, Неговата Църква е Царство, „което не е от този свят”. Но Църквата живее в света и за света, за неговото спасение. Това е целта на съществуването й. Бидейки „Царство, което не е от този свят“, тя има собствена природа, която я разграничава от света. И тя може да изпълни предназначението си само ако остане вярна на спецификата си, на себе си. Начинът й на живот, действията и методите й са различни от тези на света. Тя изразява други истини и има други цели. Ако се смеси със светското изкуство, тя вече отстъпва от целта, на която трябва да служи.
 
От първите векове християнската Църква е установила вътрешния облик на храмовете, характера на свещените изображения, песнопенията, одеждите на свещениците и т. н. Всичко това формира едно хармонично цяло, съвършено единство и литургична пълнота на Църквата и богослужението. Това единство, това обръщане към единната цел подсказва, че всеки от елементите, съставящи божествената служба, е подчинен на общия смисъл на Църквата и респективно никой от елементите няма стойност сам по себе си, извън контекста на Църквата. Образите и песнопенията всяко по свой начин изобразяват същата преобразена вселена и предобразяват идещия мир.
 
Обединени в постигането на единната цел, различните елементи, които влизат в богослужението, осъществяват това „единство в разнообразието” и „богатство в единството”, което във всеки отделен елемент и в цялото изразява католичността, вселенността на Православната църква, нейната съборност. Това създава красотата на Църквата, която е толкова различна от красотата на света, защото отразява хармонията на бъдещия век. Като пример може да си припомним записаното от руския летописец за покръстването на св. княз Владимир. Когато неговите пратеници, в изпълнение на поръката му за сравняване на различните религии, се завърнали от Константинопол, казали му, че по време на литургията в храма „Св. София” загубили представа дали са на небето или на земята. Дори това да е просто легенда, то съответства изцяло на православното разбиране за красота. Императорският дворец също е бил красив, но той не е оставил такъв отпечатък върху пратениците на княз Владимир.
 
Разбира се всичко това не е нещо ново, а очевидният опит на всеки, който живее в Църквата. Църквата никога не е губила това Предание и ни го напомня постоянно в богослужението, чрез гласа на съборите, чрез йерарсите си и вярващите. Така през 1945 г. московският патриарх Алексий припомня Преданието чрез следното послание към московския клир:
 
„И за да се покаже по-конкретно какво всъщност е истинската красота в Църквата, в богослужението и в богослужебната музика, не според моя личен вкус, но според духа на Църквата, желая да дам следните указания, необходими за свещенството и за всички църкви.
 
В църква всичко е по различно от това, което обикновено сме свикнали да виждаме около нас и в домовете си. Изображенията не са същите като тези, които имаме у дома си. Стените са изрисувани със свещени изображения, всичко блести, всичко въздига духа и го отдалечава от обикновените мисли и впечатления от този свят. И когато в църква видим нещо, което не отговаря на нейното величие и значение, биваме смутени. Светите отци, които не само са установили чинопоследованията и богослужението, но също и външния вид и вътрешната наредба въобще, са помислили за всичко. Те са предвидили и наредили всичко така, че да се създава у вярващите особено духовно състояние, нищо да не възпрепятства полета им към небесата, към Бога, към небесните селения, чието отражение би трябвало да бъде Църквата. И ако в болницата всичко е предназначено да лекува различните заболявания на тялото и условията трябва да отговарят на нуждите на болния, толкова повече в духовната лечебница, Църквата Божия, трябва да е осигурено всичко необходимо”13.
 
В своето послание покойният патриарх набляга на музиката, която заедно с изображенията е един от сериозните проблеми на нашето време. „Да пееш духовни песни с пискливостта на светска забавна песен, или пък със страстта на оперната музика означава да лишиш вярващите от възможността за съсредоточаване и вникване в съдържанието на песнопенията”. Колкото и да са красиви тези песни, те не могат да изпълнят предназначението на църковната песен. Същото важи и за изображенията. Разбира се, всеки от нас има свой вкус и навици. Но в църква трябва да се научим да ги надмогваме и да ги жертваме, нещо повече, ролята на църквата въобще не е да задоволява навиците и вкусовете на когото и да е, а да го напътства по спасителния път към Христос.
 
Символизмът в Църквата ни показва основата, на която е изграден символният език на богослужението и по-конкретно на иконата – език, който за съжаление сме забравили. Свидетелствата, които ни дават отците и църковните писатели, което вече споменахме, са само малък израз на всичко онова, което Църквата е изживяла от началото си и което ще преживее до второто идване на Иисуса Христа.
 
Непосредственото изображение е характерна черта на Новия Завет. Новозаветният образ няма да премине, докато не дойде реалността, която той предобразява – Царството Божие. Но докато все още сме по пътя, докато Църквата все още е само сграда, преди настъпването на Царството, ние ще живеем в сферата на образа. Чрез него всъщност Църквата ни посочва пътя към нашата цел.
 
Ние не можем да участваме в изграждането на Царството Божие, не можем да просим с чиста съвест „да дойде Царството Ти”, ако нямаме представа като какво ще бъде това Царство. Символизмът на Православната църква и по-точно на иконата е истинно отражение, макар и много слабо разбира се, на славата на бъдещия век. По думите на св. Симеон Нови Богослов:
 
„Ние можем да познаем Бога толкова, колкото човек на брега на безкрайния океан през тъмна нощ, който осветява около себе си с мъждукащо кандилце, може да познае океана. Мислите ли, че може да види много? Не много, даже почти нищо. И въпреки това той вижда водата добре. Той знае, че пред него има океан, огромен океан, който той не може да обхване изведнъж. Същото важи и за нашето познание за Бога”14.
 
Бележки
1 Catechetical Orations, 18, 24 PG 33:1044.
2 Деян. 12:12; 20:7-8; Рим. 16:4; Кол. 4:15.
3 H. Leclerq, t. 1, p. 378 и сл.; Sisto Scaglia, Manuel d’archéologie chrétienne,Turin, 1916, p. 143-144.
5 H. Leclerq, t. 1, p. 395.
6 Църковна история, 1 и 2, PG 20:845A, 845C и 848B.
7 Църковна история, 4, PG 20:873.
8 PG 155:701 AB.
9 Слово 20, За Троицата, PG 35:1069C.
10 Mystagogy,гл. 8-12, PG91:672. 
11 Първо слово в защита на светите икони, гл. 2 PG94:1233.
12 Второ слово в защита на светите икони, гл. 23 PG94:1309.
13 Пасхално послание към църковните предстоятели в Москва, Календар на Московската патриаршия за 1947 г.(на руски език).
14 Труды 61. Москва, 1892 г., с. 100.
 
Превод: Владимир Генов
 

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ:

1 Response

  1. Стефан Йорданов Чурешки каза:

    Трогателен текст за непосветени. Всъщност символа е разказ, който се позовава на писмен и устен текст. За да разясниш божественото през всички векове на теб ти трябва или божие откровение, или интуиция за познаване на същността на нещата от живота, или образование, което да приучи ума и сетивата ти за изяснянаване на явленията, или разсъдък. Символът е допълнителен опорен разяснителен довод на словото – писмено и устно и ако няма слово, значи няма символ, а има драсканици като днешните графити. Затова един руски учен казва, че културата на Изтока в символа всъщност е стил от цитати на разкази и предания в тези изключително грамотни и цивилизовани области на земното кълбо. Преди да рисуваш със земни материали знаци на видимия свят, трябва да имаш очи за невидимия и да имаш способност за абстракции. Това е много трудно. Интересното в този текст, което не се развива и за което има табу да се говори в религиозните среди по цял свят е доказателството за връзката между свещеника и Бога