Христовият кръст и неговото значение в нашия живот

KrustЧестният кръст като символ и знамение на Христос

Честният кръст е най-святото знамение, най-святият символ на нашата вяра. Всички свети Тайнства – Кръщение, Миропомазване и Божествената Евхаристия – се извършват с призоваването на Светия Дух и печата на Кръста. Всички свети благословения се дават с кръстния знак. Храмовете, свещените предмети и одежди се освещават с Честния кръст. Без Кръста е немислимо което и да било литургично действие или събрание. Кръстът е най-верният приятел на всеки православен християнин, от момента на нашето раждане до мига на нашата смърт. С Кръста се означава и гробът на всеки християнин.

Кръстим се често, поставяме кръстния знак на гърдите си, в домовете си, в колите си, на работните си места. Както пее Църквата: „Кръстът е пазител на цялата вселена, Кръстът е красота на Църквата, Кръстът е сила на царете, Кръстът е опора на верните, Кръстът е слава на ангелите и язва за демоните”. Без него е немислима Църквата на Разпнатия Христос. Затова еретиците или не отдават подобаваща почит на Честния кръст, каквито са някои протестанти, или пък съвсем го отричат, каквито са свидетелите на Йехова. В Патерика се разказва как св. Йоан Колов попитал демоните от какво най-много ги е страх у християните, а те му отговорили: „От три неща се страхуваме: от онова, което носите на шията си, от онова, с което се поръсвате в Църквата, и от онова, което ядете на литургия”. Тогава отново ги попитал: „А от какво най-много се страхувате?”. И те му отговорили: „Ако опазвахте добре онова, което ядете на литургията, никой от нас не би могъл да навреди на нито един християнин”. Следователно, нещата, от които демоните най-много се страхуват, са Кръстът, Кръщението и Божественото Причастие.

Силата на Кръста

Благодатта и силата на Честния кръст не са в неговата форма, тоест във външния му вид,  неговата сила и могъщество са в това, че той е Христов кръст, той е оръдието, с което Христос е спасил света.

Кръстът е жертвеникът, на който Христос е принесъл Самия Себе Си за целия свят. Целият кеносис (самопонизяване), мъка, болка и смърт, и всичко, което е претърпял за нас, достига своята най-висока точка на Кръста. На кръста Христос е преживял най-голямата болка и унижение за нас. Заради нас е станал клетва, за да ни освободи от клетвата на греха и закона. Целокупното Христово дело, цялото Негово човеколюбие е съсредоточено в Кръста. Св. Григорий Палама ни разказва как някой иронично попитал един от богоносните отци вярва ли в Разпнатия, и той му отговорил: „Да, вярвам в Този, Който разпъна греха. На кръста Богочовекът разруши трагедията на човешката свобода, причинена от непослушанието на първосъздадените хора, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна (Фил. 2:8)”. С това отново е обвързал нашата свобода с нашия Творец, с Троичния Бог. На Кръста е победил смъртта – със смърт смъртта потъпка – с това, че е направил нашата смърт Своя, а със Своето Възкресение ни е дарил живот и нетление. Чрез Кръста ни е сприятелил с Бог Отец и ни е дарил опрощение на греховете. На Кръста по най-убедителен начин ни е показал, че ни обича с безпределна любов, дори и тогава, когато Го разпъваме. Чрез Кръста ни е привел и ни е обединил в едни тяло – нас, Своите разпилени чеда. Разруши преградата, що беше посред и създаде в Себе Си един нов човек (ср. Еф. 2:14-15). Чрез Кръста е очистил и осветил небето, въздуха и земята, тъй като бе разпнат под небето, издигнат във въздуха, а Неговата пресвята кръв се проля по земята. На Кръста е принесъл обща жертва за цялата земя и общо очистване за целокупната човешка природа. Поради това е пострадал извън градските стени и извън Соломоновия храм, както отбелязва св. Йоан Златоуст. Чрез Своето разпятие, „чрез издигането, изпълнено със смирение”, както казва една древна молитва, е издигнал и нашата природа, която „чрез лъжливо издигане и суетно движение е слязла до ада”. На Кръста е показал, че този свят не е последната реалност, а само път към нея. Естествено, ако (и доколкото) в този свят кръстоносно се борим против нашия егоизъм. Така Христос е възстановил позитивния смисъл на този свят.

На Кръста е открил Себе Си като единствения Благодетел и Спасител, Избавител и Животодател на универсума, и разбира се, е осуетил всяко дело на дявола, неговите лукавства и заблуди, силата и властта, която е имал над хората.

Смъртта на Господа на Кръста е животворна и спасителна, тя дарява живот и избавление,

защото е ДОБРОВОЛНА

Господ пристъпва към смъртта не като осъден, а като Цар, Който се жертва за Своите поданици, както е казал: С кръщение трябва да се кръстя; и колко Ми е мъка, докато се свърши това! (Лук. 12:50). Затова византийците пишат на Кръста: „Цар на славата” и изобразяват Христос не обзет от болка (с отпуснато тяло, което се държи на увисналите ръце и изглежда съвсем немощно), а като Господ(ар) и на болката (ръцете на кръста са в хоризонтално положение).

защото е РЕАЛНА СМЪРТ

Христовата човешка природа е преминала през предсмъртната агония и болката на разпятието. Трябвало е да преживее нашата смърт изцяло, а не само феноменологично. В Гетсиманската градина човешката природа наистина се е уплашила, но въпреки това се е покорила на Божествената воля и природа. Така Той е страдал и умрял за спасението и живота на света. Защото, бидейки безгрешен, Е СТРАДАЛ заради грешниците. Основна истина е, че Господ е бил безгрешен, защото Неговата човешка природа още от самото въплъщение е била съединена с божествената, тъй като това единство е ипостасно единство в лицето на Божия Логос.

Христовият кръст е бил за иудеи съблазън, а за елини безумство (1 Кор. 1:23). Това е най-големият парадокс в историята: живот чрез смъртта. Благословение чрез клетвата. Слава чрез унижението. Издигане чрез смирението. Както казва св. Григорий Палама: „И така, това е Божията сила и мъдрост: да победи чрез немощта, да се издигне чрез смирението, да се обогати чрез бедността”. Не е случайно, че Господ не е искал да остане в славата на Преображението и да избегне кръста, а слизайки от Тавор, подготвил учениците Си за онова, което предстои да се случи. Когато Петър Го съветвал да избегне кръстната смърт, Той строго го укорил: Махни се от Мене, сатана! Ти Ми си съблазън! защото мислиш не за това, що е Божие, а за онова, що е човешко (Мат. 16:23). И пак, отивайки на доброволно страдание, казва: Сега се прослави Син Човечески (Йоан. 13:31). И на други места в Евангелието Кръстът се характеризира като слава Христова (Йоан. 12:23). Същото казва и св. Йоан Златоуст: „Кръстът, който някога е бил нещо, което е служело за срам и наказание, сега се превръща в слава и чест. А за това, че Кръстът е слава, да послушаме Христос, Който казва: Отче, прослави Ме със славата, що имах у Тебе преди свят да бъде, имайки предвид славата на Кръста”.

MolitvaУчастието на християните в Христовия Кръст

След укоряването на Петър, Господ и от Своите ученици изисква да живеят кръстоносно: Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва (Мат. 16:24). На Зеведеевите синове и тяхната майка, които искали първенство, Той отговорил: Не знаете, какво искате. Можете ли да пиете чашата, която Аз ще пия, или да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам? От тези думи на Господа следва, че Христос пострада за нас, като остави нам пример, за да вървим по стъпките Му (1 Петр. 2:21). Кръстът не е само „форма” или „символ” или „знак” на Христос, но и начин на живот, или по-точно, единственият възможен начин на живот на християните. Както истинският Христос е немислим без Кръста, така и истинският християнин е немислим без Кръста, тоест без участието в Христовия кръст, както ни казва и Сам Спасителят: Който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик (Лук. 14:27).

Но какво значи да следваш Христос и да носиш кръст, тоест да живееш кръстоносно?

Да разпънеш стария човек (тоест страстите), плътта със страстите и похотите (Гал. 5:24)

Да отхвърляш стария човек и се бориш да изкорениш от себе си греховните и егоистични страсти, своя егоцентризъм и самолюбие. А формите на самолюбие са: маловерие и неверие, равнодушие към ближния, и, което е още по-лошо, използване на ближния; плътски удоволствия и превръщане на тялото в бог, алчност и сребролюбие, злопаметство и оклеветяване, и всяко друго дело, с което нараняваме и наскърбяваме нашите ближни, сластолюбие и суета. Според светите отци самолюбивият човек не може да бъде нито боголюбив, нито човеколюбив. Той може да изглежда такъв, но в действителност да обича само себе си. Ако не разпънем своето самолюбие на Христовия кръст, не можем да бъдем Негови истински ученици, защото не можем да придобием Неговата истинска любов. Затова Неговият ученик св. ап. Павел казва: А мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света (Гал. 6:14).

Според св. Исаак Сириец светът представлява нашето страстно отношение към творението, тоест нашите страсти. Това значи, че светът е разпнат за мен и аз съм разпнат за себе си и за света, което ще рече, че избягвам не само греха, но и греховните желания и помисли.

Можем да постигнем това умъртвяване, защото в светите Тайнства сме умрели с Кръста и сме възкръснали в Кръста заедно с Христос. Които се кръстихме в Христа Иисуса, в Неговата смърт се кръстихме, за да можем да ходим в обновен живот (Рим. 6:3-4).

В замрелия живот чрез Кръщението ни се дава нов живот в Христос. Християнският живот след кръщението е борба за това възможността да стане реалност. Обновеният и дарен ни нов живот в Христос трябва да победи и преобрази всяка частица от мъртвия и стар човек. Тази борба е кръст.

Тълкувайки тази тайна, св. Григорий Палама ни говори за нашето бягство от света (първата тайна на кръста). След това, когато светът чрез лошите помисли се опитва да ни отдалечи от Бога, е необходимо да отстраним света от себе си (втората тайна на кръста). Първата тайна съответства на деянието, а втората – на съзерцанието.

Тук св. Григорий напомня, че без съзерцание не можем да очистим своя вътрешен човек от лоши и страстни помисли: „Когато чрез деятелните добродетели стигнем до съзерцанието и подобрим и очистим нашия вътрешен човек, и потърсим в него скритото божествено съкровище, и тук намерим Царството Божие, тогава се разпъваме за света и страстите. Защото чрез това изпитване в сърцето се ражда една топлина, която убива лукавите и нечисти помисли като мухи, доставя на душата духовен мир и утеха, а тялото освещава.

Св. Исаак Сириец казва: „Действието на Кръста е двояко…” Едното действие е в търпенето на телесни скърби и се нарича деяние, а второто се състои в финото действие на ума, в размисъл за Бога и непрестанна молитва и се нарича съзерцание.

Според св. Григорий кръстът е действал и в Стария Завет. Съществувал е знакът на Кръста, тоест много дела и чудеса, извършени чрез кръстния знак, например кръстообразното пресичане на Червено море от Моисей. В Стария Завет се посочват около двадесет предобраза на Кръста. Също така е имало праведни мъже, които са били предобрази на разпнатия Христос, като например Исаак, който в своето послушание към баща си е бил предобраз на Христовото послушание към Отца дори до смърт. След това Йосиф, който бил несправедливо прогонен и претърпял много изпитания. Накрая, у всички старозаветни праведници действала тайната на Кръста като деяние и съзерцание, и с тази сила те побеждавали греха и ставали Божии приятели. Кръстът действал и у Авраам, когато той умъртвил в себе си любовта към отечеството и по Божия заповед се отправил към непозната земя. Кръстът действал и у Моисей, когато отхвърлил почестите на фараоновия двор и избрал страданието за своя народ. Кръстът отново действал, когато Бог призовал Моисей на Синай, изисквайки преди това да събуе обущата от нозете си, тоест да умъртви плътското мъдруване със силата на боговидението. И св. Григорий завършва: „Няма да ми стигне времето да разказвам за Иисус Навин, за съдиите и пророците, за цар Давид и останалите, който са действали със силата на Кръста; спирали са реките и слънцето, побеждавали са на война, затваряли са и са отваряли небето, карали са облаците да дават дъжд…”. Така и преди Христовата кръстна жертва, Кръстът е би този, който спасява. „Ако силата на Христовия Кръст е действала у всички старозаветни праведници, тя е действала и у Пресвета Богородица, която от самото начало е успяла „да отхвърли от себе си всичко онова, което не е угодно на Бога”. Никога не е приемала и нечисти помисли, а в младостта си е направила онова, което Авраам направил в старостта си: напуснала е своя дом и роднини и встъпила в Светая Светих, където съединила ума си с Бога и останала да пребивава в непрестанно съзерцание на Бога. Разбира се, Кръстът в живота на Богородица като деяние и съзерцание не е бил същият, както у старозаветните праведници, които били причастни на греха. За тях кръстът бил борба за превъзмогване на греха, докато у Пречистата Богородица той бил издигане от сила в сила, от слава в слава, от съзерцание към съзерцание. „От момента, в който се е родила”, казва св. Николай Кавасила, „тя устройвала жилище за Онзи, Който може да спаси човека, трудела се безупречно да устрои това Божие жилище, тоест самата себе си, за да бъде достойна да Го приеме. За тази кръстна борба и съзерцание, тоест виждане на Бога, което Богородица имала в Светая Светих, ни говорят в своите беседи на Въведение на Пресвета Богородица св. Григорий Палама и св. Никодим Светогорец.

Да понасяш изпратените ти житейски изпитания търпеливо и без ропот

Тежките и продължителни болести, смъртта на скъпи за нас хора, както и собствената ни смърт, неправдата, неблагодарността и пренебрегването, гоненията, които понякога търпим, бедността и други изпитания, са случаи, които, ако правилно ги използваме, ни разпъват за света и приближават към Христос. А ако се озлобим, ще бъдем духовно увредени. Ако ги приемем пасивно, стоически, защото не можем иначе, отново нищо не сме направили. Но ако ги приемем като Божие посещение за нас и като повод за духовно усъвършенстване, тогава ще имаме голяма полза. Доброволното приемане на кръстното страдание като дар на божествената любов за нашето духовно усъвършенстване ни издига на висотата на светите мъченици.

Един светогорски подвижник отбелязва: „Едно славословие: „Слава на Тебе, Боже” по време на болест има по-голяма стойност от хиляди „Господи Иисусе Христе…”, когато сме здрави”.

Съ-разпънат с Христос, апостол Павел ни уверява: Ако търпим, с Него ще и царуваме (2 Тим. 2:12). Това разбиране са показали на дело всички светии, начело с блажения и многострадален Йов, който по тази причина се смята за предобраз на Христос. Йов бил праведен, а не безбожен и грешен, но въпреки това Бог допуснал той да претърпи непоносими болки, докато други, безбожни хора, напредвали. Известният православен богослов отец Думитру Станилое, говорейки на тази тема, поучава: „Бог има право да дава и да отнема даровете. И човек не би трябвало да пристъпва към Бога, за да му даде Бог някои дарове. Това би означавало да поставя даровете над техния Подател. Отношенията между Бога и човека в този случай биха се основавали на принципа на договора и човекът би могъл да каже: „Ще Ти бъда предан дотолкова, доколкото Ти ми даваш”. Такова разбиране на човека би зависело от интереса, тоест човекът само използва даровете, които Бог дава. Тогава той всъщност би обичал само себе си. С това даровете, като знаци на Божията любов и като начини човек да влезе в лични отношения с Бога, биха изгубили своя смисъл. Даровете имат смисъл само тогава, когато влезем в истински, лични отношения с Бога, отношения, които са над всичко тленно. Единствено такава връзка не е обременена от идолите на материалното. Всички наши идеи за Божиите неща и дарове изчезват в светлината на такива отношения. Така, очистени, ние принасяме себе си на Бога и се издигаме до диалога на любовта с Него. Тогава чувстваме, че Бог е много по-велик от всички Свои дарове и всичко сътворено. Чрез тези отношения се издигаме на едно по-високо ниво на съществуване и отново получаваме всичко, което сме изгубили. Християнинът, който има в себе си Божията любов към всеки – онази любов, която създава нетленната и неизчерпаема реалност – чувства, че притежава най-голямата от всички радости. По-голяма от радостта, която всички неща на този свят могат да му предложат, по-голяма и от самото му съществуване. Това е факт, който добродетелните хора откриват в своето страдание. Този кръст се дава на човека, за да успее да открие Бога на едно друго ниво на съществуване, в една апофатична дълбочина. Но и за да покаже на другите, че съществуват и такива, които могат да останат съединени с Бога и тогава, когато изгубят всичко, което имат, дори и тогава, когато, както изглежда, Сам Бог им отнема всичко. По един особен начин в Христовото страдание е участвала и Богородица. „Богородица е участвала и състрадавала с това, че е допринесла за възвишеното самопонизяване (кеносиса) на Бог Слово” (св. Григорий Палама). Още със зачеването на Словото от Дух Свети в нейната утроба започнали и нейните изпитания. Йосиф, не можейки да си обясни нейното непостижимо зачатие и бременност, поиска тайно да я напусне (Мат. 1:19). Това трябва да е било голяма болка за простодушната девица Мария. Изпитания и трудности имала и тогава, когато търсела къде да роди, защото рядко се случва жена, готова да роди, да не може да намери място. Изпитание било и убиването на младенците от Ирод. Изпитание било и бягството в Египет. Без покрив над главата във Витлеем, бежанка в Египет. Изпитание и агония при поклонението в Йерусалим, когато за три дни изгубила своя дванадесетгодишен Син. Всяка болка на Иисус по време на Неговото тригодишно служение била изпитание и за нея.

Veliki petakДа се вслушаме какво казва св. Николай Кавасила: „Заедно със своя Син участвала в унижението и обидите. И когато Го убили онези, на които е правил добро, тогава тя заедно с Него търпяла всички Негови болки. Взела участие във всичко, което нейният Син направил за нашето спасение. Дала Му своите кръв и тяло и участвала в Неговите мъки и радости. И когато Го проболи с копие на кръста, тя се чувствала така сякаш  сама тя е прободена с меч, както й бил предсказал св. Симеон.

И след Възнесението на своя Син отново я виждаме като първа сред апостолите и християните. И както при Христовото разпятие стояла при Кръста, така и след Възнесението тя издигнала Кръста на Църквата, тъй като била една от първите жертви на гонението на християните.

Да поемеш доброволни трудове и да проявяваш себеотрицание заради любовта към Бога

Сам Господ ни учи, че евангелският път е тесен и труден, и че Царството Божие придобиват онези, които насилват себе си. Без труд и работа над себе си старият човек няма да отстъпи, страстите няма да бъдат изкоренени.

Чрез пост, молитва, бдение, поклони и цялостна православна аскеза се премахват страстите и християнинът от плътски става духовен. Подвизава се в това да изкорени страстното отношение към хората и материалните блага. Да се бори не като животно, а като Божи образ. Да не се ползва от света потребителски, а евхаристийно. Известно е светоотеческото изречение: „Дай кръв и приеми дух”. Постът през Великата Четиридесетница е много усилен, но без това усилие – съразпъване с Христос – не можем да усетим истински радостта от Възкресението. В нашата Църква всичко е възкресно, защото е кръстоносно. Нашата Църква е Църква на Кръста и Възкресението. Без Кръст няма Възкресение. А Кръстът не съществува като кръст, ако не е съпътстван от Възкресение. Затова ние, православните християни, празнуваме възкресно и Велики петък, докато на Запад празнуват и Възкресение под знака на кръста. „На Твоя Кръст се покланяме, Владико, и Твоето свето Възкресение славим”.

Св. Йоан Златоуст започва своята „Беседа за Кръста” със следните думи: „Днес за нас е празник и тържество, защото нашият Господ е прикован на Кръста… Кръстът е основа на нашето спасение, Кръстът е предпоставка за безброй блага”. В труда и усилието на подвига и кръстоносния живот е скрита най-тайнствената и най-истинска радост и покой, както и Сам Господ е известил: Блажени плачещите, защото те ще се утешат. Сълзите на покаяние и подвиг според светите отци са радостна тъга.

Аскетичен е бил и животът на нашата Богородица, особено, както казахме, в Светая Светих. Но и след Възнесението на нейния Син на небето тя, както казва св. Григорий Палама, живяла такъв живот, който може да се определи като най-строга аскеза. От Спасителя и Богородица са се учили на кръстоносна аскеза и светите апостоли, които предали това учение на Църквата.

Нашият (сръбският) народ научил и сътворил от Църквата свой кръстовъзкресен етос. Този етос му помогнал да издържи 400-годишното турско робство. Допринесъл за това този слаб народ да придобие смелост и да вдигне въстание през 1821 г. Простите и неграмотни, но умъдрени от Бога майки учели своите деца на вяра, молитва, пост, покаяние. Възпитавали истински свободни хора, които да станат водачи в борбата за национална свобода. Да размислим днес какво възпитание предлагаме на своите деца и доколко им помагаме да побеждават своя егоцентризъм и да станат истински свободни хора? Днес се рекламират и пропагандират други форми на аскеза, неправославни и нехристиянски. Православната аскеза обаче няма нищо общо с аскетичните методи на различни източни духовни учения като йога, където аскезата има антропоцентричен характер и е само една гимнастика на волята, а не съразпъване с Христос. В Православната църква аскезата никога не е самоцел, достигаща своя връх в самооправданието. Но тя винаги е средство за придобиване на благодатта на Дух Свети и на истинска любов към Бога и човека. За православните приемането на Кръста е израз на послушание и любов към Бога. Това е ответен дар на Бога, Който се е жертвал за нас. Страданията за Христос могат да се принесат на Бога и за самата Църква, какъвто е случаят с апостол Павел: Сега се радвам в страданията си за вас и подпълвам недостига от скърби Христови в моята плът за тялото Христово, което е църквата (Кол. 1:24). В страданията на много мъченици (св. Харалампий, св. Модест, св. Анастасия Римлянка) виждаме, че те принасят на Бога своята болка и смърт за всички онези страдалци, които ще ги призовават в своите молитви. Това е пример за съвършена любов, защото страданията тук биват не само за лично спасение, но и за спасението на другите.

KrustКръстът и съвременният свят

Живеем в един свят, в който доминира духът на вражда спрямо Кръста; в свят, който има за свой идеал самолюбието; в свят, в който няма морал и в който най-важното е да задоволяваш своите страсти, да живееш удобно и егоистично, а не с жертва и любов, тоест с кръст.

Този свят не желае и да чуе за въздържание, за господство над страстите, за саможертва, пост, аскеза. Всъщност той отхвърля кръста и затова не се среща с Христос. Остава в тление и смърт, в скука и празнота. Забавлява се, но не се радва.

Психологията, педагогиката, политиката, социологията, правото, са пряко атакувани от този дух. Както много добре отбелязва отец Димитрий Дудко в своята книга „За нашата надежда”: „Очевидно е, че понякога и въпреки своята вяра в Христос се опитваме да направим удобен пътя към Царството Божие! Светът със своите блага и технически прогрес ни е притъпил. И ако понякога говорим за болката и страданието, се случва неочаквано да кажем: „Християнството е радост”. И въпреки това, радостта не идва така. Радостта не се купува. Не се купува с пари. Радостта на християнина се купува с труд и страдание. За да спаси човека, нашият Господ е висял на Кръста. Доброволно. И бил разпнат, и умрял. А след това дошло Възкресението и радостта. Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва, е казал Христос. Необходимо е да вземем своя кръст. А този, който върви след Христос без кръст, не е достоен за Него. Христос съвсем ясно ни го е казал: Не е достоен за Мене (вж. Мат. 10:37). А това значи: вярата и любовта на такъв човек към Христос не са истински, нямат никаква стойност.

Кръстът ни плаши и това е естествено, защото ни отнема удобството. Болката е нещо страшно за нас, а всъщност удобството е това, от което би трябвало да се страхуваме. Ако се вгледаме малко по-внимателно, ще видим, че всички съвременни злини имат за свой източник удобството. Трудът, страданията, кръстът са нещо, което е добро, казва Христос. Само така Неговото иго става леко. Този свят, който отхвърля Христовия uръст, днес ще трябва да понесе жестоки удари, които са следствие от неговото отхвърляне на Кръста: страховити болести, различни зависимости, екологични катастрофи. А решението не е там, където се мисли, че е, тоест в предприемането на определени предпазни мерки. Те са полезни, но не са достатъчни. Единственото радикално решение е покаянието. Юдеите искали личба от Христос и Той им отговорил, че ще им даде личбата на пророк Йона. Тоест Неговото страдание, смърт и възкресение (Мат. 12:39). И днес това е решението за нашата безизходица и бъдеща катастрофа. Следователно, изборът на кръстоносенето като единствен начин на живот.

Един от западните отци, Блажени Августин, е казал: „Познавам три кръста. Единият е кръстът, който спасява, и това е Христовият кръст. С този Кръст се спасява и човекът. Вторият кръст е кръстът на разбойника, разпънат от дясната страна. А познавам и трети кръст, с който човек може да изгуби вечността. Това е кръстът на разбойника, разпънат от лявата страна. Тези типове хора (двамата разбойници) представляват целокупното човечество. Кръстът на разбойника от дясната страна приема и взема на себе си Христовия кръст. Кръстът на разбойника от лявата страна символизира онази част от човечеството, която не приема Христовия кръст и поради това погива. Изобщо, по никакъв начин не можем за избегнем кръста”.

Християните, живеещи в свят, който отхвърля кръста, трябва да положат големи усилия, за да не бъдат погълнати от света на материалните ценности. Всеки момент те са в дилемата на избор между два начина на живот: кръстоносен в Христос или антикръстен, тоест на кръстната любов или антикръстния егоизъм. Чрез любовта се съразпъваме с Христос, а с егоизма разпъваме Христос, ставаме врагове на Христовия кръст. За старите и новите врагове, които разпъват Христос, говори и апостол Павел: Понеже мнозина, за които ви съм често говорил, а сега дори със сълзи говоря, постъпват като врагове на кръста Христов; техният край е погибел, техният бог – коремът, а славата – в срама им; те мислят за земното (Фил. 3:18-19). Дяволът се опитва да уплаши християните с това, че, ако изберат Кръста, ще изостанат в живота, няма да напреднат, няма да оцелеят, или пък ще станат жертва на злоупотреба, и тогава ще им се предложи да злоупотребят с други (за да не злоупотребят други с тях). Така, бидейки маловерни, те пренебрегват Божията благодат, сила и защита, които имат всички, изпълняващи Неговите заповеди.

Юдеите искали Месия, но без кръст. И днес хората искат земен рай, но без кръст. Затова призовават и нас, християните, да оставим кръстоносния начин на живот.

Ако Антихристът воюва против Христос, той прави това, защото Христос е разпнат Христос, а това значи и възкръснал. Антихристът, като лъжемесия и лъжепророк, обещава на хората земен рай, избавление и спасение без Кръста. Но как може да съществува рай без любовта и любов без себеотрицание? Въстанието против егоизма е най-радикалното въстание в света. | www.svetiapostoli.com


Превод: Татяна Филева

Близки теми: