Църквата и социалната дейност
“Социална дейност” е популярен термин, чието значение трудно бихме подложили на анализ – толкова самоочевиден ни се струва на пръв поглед. Ако решим да го приложим към Църквата обаче, е необходимо да го разгледаме по-обстойно, защото Църквата има специфично разбиране и за двете му съставки – “социална” (това ще ни отведе към християнското разбиране за обществото), и “дейност” – всичко това, което Църквата мисли като проява и откровение на собственото си битие.
В съвременната българска църква този въпрос е силно повлиян и свързан с протестантското богословие – самото му поставяне, още повече – практическата му реализация.
Причините за тази протестантизация на проблема са няколко: от една страна, православното богословие изживява все още своя “вавилонски плен” (Флоровски); своето затворничество, подчинение, инфилтрация с чужди на него модели, мисловни конструкти, понятия; от друга страна – историческата ситуация, в която Православието е поставено днес, особено в балканските страни. То е вярата на едни социално немощни държави и общества; на маргинални в икономическо и политическо отношение нации; това оказва своето влияние върху психологията на хората. Те започват да възприемат не само сегашното си социално положение, но и всичко свързано с тяхното минало и култура, включително вярата си, като инфериорни, малоценни спрямо Запада. От друга страна, наблюдаваме реакция на затваряне спрямо всичко, което Западът има да предложи или покаже – то се възприема едночначно като заплаха; като нещо чуждо на нашата традиция.
Всъщност, едва ли някой православен (било то обикновен вярвящ или богослов – човек с професионални академични изкушения), би се заел сериозно да твърди, че социалната дейност няма място в православието, в неговия светоглед или неговото богословие.
И ето ви парадокс: на пръв поглед, срещу дяконията, срещу социалната дейност нищо не може да бъде казано от богословите и от обикновените вярващи. От друга страна, в реалността наблюдаваме, че в нашата църква развито социално служение няма. Този парадокс е привиден. Бих могъл да се опитам да очертая рамките на възможна интерпретация на този феномен.
В момента най-динамичната част от нашето църковно тяло са новоначалните, новоповярвалите, новообърналите се християни – хора, които са повярвали и са влезли в църквата наскоро след промените; това е едно младо поколение, което силно динамизира, според мен, предимно в положителен аспект, църковната действителност у нас.
Какво виждат и какво не виждат тези хора в църквата ни; какво чуват и какво не чуват по отношение на дяконическото служение? Те виждат изключително малко живи примери. Дяконията трябва да присъства във всеки аспект на църковния живот, във всеки негов стълб: в енорийския живот, в богословието, в богословското образование; в онова богословие, което чуваме всяка неделя от амвона; тоест, те трябва да слушат за нея в проповедта; то трябва да присъства като заразителен пример на конкретно служение сред свещенството – като подразбираща се и неподлежаща на съмнение част от техните свещенически функции. Тя трябва да бъде и част от монашеското служение – нещо, което в ситуация на такъв срив на монашеството в България, няма как да стане. Дяконията, най-сетне, трябва да бъде сред основните ангажименти на миряните в църквата. Един новоначален християнин не вижда почти нищо от всичко това при първите си стъпки в храма. Той не е потопен в естествена дяконическа среда; той не е приучен от самото начало да очаква от църквата, а най-вече от себе си, конкретно изпълнение на Божията заповед за душепопечение спрямо по-малките братя. Той не попива дяконията като съществена част от православния въздух в тази страна. За него цялата тази тематика си остава абстрактна и гранична тема; и той трябва да има много силен вътрешен порив, за да я върши. В областта на духа обаче себенасилието е това, което по-често дава успех, а не вътрешните интуиции и пориви.
Съвременното православно богословие избягва темата за социалната работа или за дяконията и причината за това е синтетичната природа на този въпрос. Той не може да бъде откъснат, отделен чрез дисекция от цялостния корпус на богословието. Не може да бъде откъснат и от корпуса, ако мога така да се изразя, на православното благочестие, от праксиса. Богословието разглежда човека като комплексно същество; то не го разкъсва; не го отразява в неговия разпад както съвременната антропология и секуларните науки за човека.
Попитани за дяконията, повечето наши богослови с охота биха говорили за института на дяконисите в древната Църква; ще споменат за св. Василий Велики и неговите “василиади”; ще посочат евангелските призиви за благотворителност, лептата на вдовицата и т.н. – все препратки повече от истоирико-романтично естество. Въпросът е обаче в каква степен “социално ангажираното” и социално рефлектираното богословие е присъщо на православието и каква е неговата важност, особено в практически аспект, за праксиса. Тук вече нещата започват да стават по-проблемни. Моето впечатление е, че богословите разглеждат социалната работа като абсолютно страничен аспект на основния корпус на богословието; като един придатък; като въпрос на гузна съвест и неизбежна конюнктура, но не и като собствено богословска проблематика; не като нещо, което заслужава задълбочен и отговорен анализ – и богословски-интелектуален, и духовно-пастирски (богословието не е само академизъм; в него има и духовно съзерцание). За съжаление, в нашата църква през последните десетилетия и дори повече нямаме големи примери за дълбинно осмисляне и оделотворяване на благотворителността. Но ние вярваме, че Светият Дух диша в Църквата и днес и светоотеческото наследство непрекъснато се актуализира чрез нови примери на святост във всяко поколение.
За да стигнем до обосновано разбиране за християнска дякония, трябва да се отърсим от множество привнесени отвън стереотипи, които замъгляват правилното поставяне на проблема. Такива внушения получаваме от социалната среда, в която сме поставени и която ние самите актуализираме постоянно; от зле разбраното богословско наследство на църквата; от зле разбираното и провеждано благочестие.
По начина, по който догматичното богословие навлиза в различни области на човешката мисъл (в гръцкото класическо наследство например) и се връща оттам обновено и въоръжено с нови понятия, които да обяснят на света откровилите му се истини, така, смятам, и пастирското богословие би могло да се ползва от богатия арсенал на съвременното разбиране за социална работа; от методите, теориите и подходите на социална работа, произведени извън богословието; от постиженията на светската наука в социалната сфера – социална антропология, икономика, теория на развитието, социометрия, урбанистика, социална психология.
Много наши събратя се плашат от една възможна усложненост на крайния продукт от такъв синтез и с основание задават въпроса – а къде ще остане православието, или дори християнството в този синтез? При нас сякаш съществува един синдром – ако е православно, задължително трябва да е максимално опростено; да се свежда до изключително лични жестове (когато говорим за благотворителност) и всеки намек за по-сериозни организирани действия, с участието на повече хора, с впрягане на някакъв интелектуален/научен потенциал, се посреща с голямо недоверие – смята се, че това излиза извън Църквата. Мисля, че до каква степен една организирана социална дейност ще излезе извън Църквата и нейното благодатно пространство,
зависи единствено от нейните организатори и изпълнители.
Защото, ако си спомним за св. Василий Велики и за градчето, в което той се е грижил за тогавашните социално слаби, близко е до ума, че в тези градчета, за да бъдат построени и устроени, е имало ангажирани архитекти, може би специалисти по градоустройство, водоснабдяване и какви ли още не – много тесни специалисти, които навярно са нямали тясно църковна “специализация”, но Църквата е успяла да се възползва от талантите и уменията им за постигане на собствено дяконическата си мисия.
И все пак, в едно отношение критиците на прекаленото навлизане на християните в социалното пространство са прави. Църквата може да участва или самата тя да организира социални дейности, единствено ако е в състояние да пречупи цялото светско знание през една християнска призма – там, където такова пречупване е възможно – а то винаги е възможно. Всяка методика, особено свързана с работа с хора – възпитание, обучение – всичко, което опира до взаимодействието между личности – може и следва да бъде разглеждано през призмата на богословието на личността, което произтича от троичния догмат, минава през учението за богочовешката природа на Иисус Христос, през аскезата и обожването, теозиса на човека и включва всички аспекти на духовния праксис.
Първият, най-външен пласт на термина “социална дейност” ни се открива от простия превод на двете думи – дейност на Църквата, насочена към обществото, “обществено служение” като специфична форма на нейната мисия.
Какво е дяконията?
Един въпрос силно затруднява аналитичния подход към дяконията. Това е въпросът за мястото й в личното пространство на християнина и в богословието и благочестието на църквата изобщо. Дали дяконията е някакъв придатък към по-важните неща от живота на човека и от неговата връзка с Бога – нещо, с което се занимаваме по желание, по вдъхновение, по силата на специална и незадължителна харизма, или е естествена функция на християнския живот, която произтича от самата му сърцевина? Едва след като си отговорим на този въпрос, ще можем да направим по-автентичен анализ на съвременното състояние на нашата църква и неговото отражение върху дяконическото й служение.
Според мен, нивото на социална ангажираност на църквата (разбирана и провеждана по правилен начин) е един от индикаторите за общото духовно състояние и на самата поместна църква, и на обществото, в което тя е изпратена.
Здравата църковност и трезвото църковно съзнание раждат по естествен начин дяконията – както раждат по естествен начин и самото богословие, както конституират евхаристийни общности, монашество, собствено православна култура дори – автентична и неподражаема. Липсата на църковно съзнание води до оскъдица във всички тези области, и естествено – в дяконията.
Защо не виждаме дякония в нашата църква в мащаби, съответстваши на обществените нужди? Не бих посочвал като водещи причини икономическата криза на църквата, пословичното безпаричие, управленската немощ на ръководството, нито дори разкола. Бих тръгнал от духовните основания на дяконията и нашето съотнасяне с тези духовни основания.
Богослужението, тайнствата, богословието, са призвани да развият в личността, освен всичко друго, и едно реално присъствие на общността – реално преживяване на собственото битие като част от битието на Църквата. Ако се мине през такава опитност от създаване на литургично общностно съзнание (а то не може да бъде изкуствено насаждано, нито имитирано); ако на духовно и психологическо равнище човек успее да култивира в себе си онези аспекти, които са решаващи за реализацията на личността – молитвеното единство по време на литургията, мистичното съединяване на всички, които ядат от единия Хляб и пият от едната Чаша; стремежът това единение да бъде продължено и извън литургията, в нормалния ритъм на човешкото ежедневие – ние естествено ще стигнем до разбирането на дяконията като продължение на литургията с други средства.
Въпросът с дяконията има антропологични, а не прагматични или пиетични корени. Той е свързан с цялостното разбиране на Църквата за човека, оттам – с разбирането за обществото, с разбирането за човешката личност и за процеса на нейното обожване (теозис), което не може да бъде извадено от благодатната синергия на едно междуличностно общуване – както между човешката и Божествената личности, така и между самите хора като членове на Тялото Христово.
Християнската дякония тръгва от любовта и свършва в любовта. Свършва – защото вярата поставя един непроницаем хоризонт пред самата себе си – есхатологичната обреченост на този свят. Вярата е готова да се жертва за другия, но това е жертва винаги за конкретна личност, никога в името на идеята за нея. В осмислянето на дяконията ни се дава неповторима възможност да издигнем личността си до нивото на един от вечните “парадокси” на християнството – животворното напрежение между “прави добро” и “раят на земята е невъзможен”.
Другият, ближният, онагледява за нас Самия Христос. “Нова заповед ви давам – да любите един другиго…” Можем ли да обичаме по заповед? Да, защото заповедта не е обикновена – тя е нова, идва от новия живот, даден ни в Христа, и е плод на любовта Му, която ни прави синове, а не слуги.
Христовата любов е действена – колкото отношение, толкова и движение. Дяконията се случва, когато видя в ближния си Божия образ; когато го припозная като уникална личност, която срещам в живота си по Божи промисъл и спрямо която трябва да се съотнеса в спасителната перспектива на вечното битие на нашите две души.
Като проекция на църковното ни битие, дяконията може да бъде мислена като освещаване на социалните аспекти на живота. Църквата, чрез своите членове, не просто присъства в света; тя е призвана да приобщи света към себе си, към пълнотата на живота в Христа.
Изкушения
Християнството изобилства от привидни парадокси, с които се сблъсква всеки, тръгнал по пътя на спасението. Тъй като духовната реалност е несводима до “кухненските” термини на привичното ни ежедневие, нито дори до термините на най-висшите прояви на човешкия интелект, исконно занимание на лукавите духове е да ни откъсват от синтетичната природа на християнската опитност, тикайки непрестанно пред очите ни този или онзи аспект на единната Истина, изкушавайки ни да прегърнем и се отъждествим с частта, губейки от погледа на сърцето си цялото.
По отношение на дяконията, отбелязвам някои от “класическите” изкушения:
Първото изкушение: освен да бъде, Църквата не трябва да прави нищо друго. Това изкушение стъпва върху изкривеното разбиране на църквата като самодостатъчна институция. То импонира на хора с твърда фиксация върху външната, организационната страна от съществуването на църквата. Води до клерикализъм от западен тип – създаване на определена социална прослойка (свещенство), чиято задача е единствено да осигурят континуитета, приемствеността на институцията. ТОВА Е ТИПИЧНОТО ИЗКУШЕНИЕ НА ЦЪРКОВНАТА ЙЕРАРХИЯ.
Като всяко изкушение то съдържа зрънце от истината – защото е вярно, че самото съществуване на Църквата е най-важното й социално служение; то цели спасението на личността, следователно е от висше значение за обществото.
Второто изкушение: превръщане на църквата в социална институция. Това изкушение цели да представи християнството като съвкупност от социални практики. В момента обществото очаква от църквата точно това: да започне социална дейност. Да даде хляб, да нахрани, да учи, да се грижи – да даде на обществото едно осезаемо и полезно християнство, но без Христа. ТОВА Е ТИПИЧНОТО ИЗКУШЕНИЕ НА НЕВЪЦЪРКОВЕНОТО ОБЩЕСТВО.
В един свой текст Розанов цитира Достоевски и неговия проблем: можем ли да се съгласим с един свят на благоденствие, мир и радост, изграден върху страданието макар и само на едно невинно човешко същество? Можем ли да бъдем щастливи в такъв един свят? Розанов продължава мисълта на достоевски, давайки пример от тогавашните криминални хроники за майки, които изоставят бебетата си в гората, за да скрият от обществото позорящия факт на своето незаконно родителство. Ако обществото е възприело този морален кодекс, в който е възможно да се жертва едно дете, за да се поддържа моралния интегритет на обществото, то ние сме именно в ситуацията на Достоевски, разсъждава Розанов. Тоест, ние също градим своята мнима обществена правда върху страданията на невинните, при това съвсем осъзнато, преднамерено.
Аз бих ви дал пример от нашата реалност – помислете за десетките хиляди неродени деца, жертви на аборти, чиято смърт обществото ни приема спокойно, въз основа на някакви свои оправдания. Не е ли същото? Не градим ли и ние нашето обществено благополучие върху кръвта на невинни жертви? И изобщо, възможно ли е да се почувстваш щастлив и изпълнен в един такъв свят? Ето тук някъде можем да започнем да прозираме смътно “като през огледало” и типично православната интуиция за невъзможността за рай на земята – невъзможност не технологична, а духовна, отнологична.
Едно трето изкушение на модерния свят, прекрасно формулирано от св. Юстин Попович – изтласкването на Богочовека от центъра на нашия мироглед и поставянето в неговия център на човека (той го нарича “заблудата на прекалено широките кръгозори”):
“Прогресистите мислят за цялото човечество, или най-малкото за своя народ като цяло. Но човечеството или народът не същестуват като едно лице, за да може да се направи нещо за него сега. То се състои от отделни лица. Вършейки добро или зло за едного, вършим го и за човечеството въобще. Ако всеки, без да се вторачва в общността на човечеството, би правил възможното за този, който е пред очите му, то всички хора като съвкупност във всеки момент биха правили това, което е потребно на всички нуждаещи се. И удовлетворявайки техните нужди, биха устройвали благото на цялото човечество, състоящо се от богати и бедни, от немощни и силни. А иначе, уж в мислите си те държат за благото на цялото човечество, а пропускат без внимание това, което е пред очите им. Излиза, че те, като нямат възможност да направят нещо за общото, пропускат и частното, и така не вършат нищо за главната цел в живота… Цялата заблуда е в прекалено широките кръгозори. По-добре, смирено свеждайки очи, да гледаме пред себе си и да мислим каква крачка следва да направим. Това е най-верният път.”
Портите на истината между всички тези изкушения са тесни и трудно забележими, но ще ни се открият, ако изострим сетивата си за лъжата от всички страни на тези порти и отмахнем длан от устата на съвестта си.
И така, ако приемем синтетичния, а не йерархичния подход спрямо темата за дяконията и нейното място както в богословието, така и в личния християнски опит, тя ще ни се открие като неразделна част от мисията на Църквата, засягаща личната сфера на всяко индивидуално битие. Насочена към Другия в най-дълбокия смисъл на тази дума, тя е мостът, по който двете личности взаимно се освещават. И понеже всички аспекти на личното и общественото битие имат нужда от освещаване, дяконията не може да бъде сведена до помощта за материално нуждаещите се – най-малкото защото всички са нуждаещи се: оскъдицата е фундаментална характеристика на падналата човешка природа и никой не може да претендира, че не й е подвластен.
Както казахме, дяконията започва и свършва в любовта, а това значи, че тя започва и свършва в общността. Макар в дълбинната си архитектоника, в идеалния си модел тя да може да бъде сведена до простото отношение Аз-Ти между две човешки същества, дори само това отношение вече конституира общност; и именно в общността, особено в църковната общност, в енорията, дяконията може да придобие благодатните плът и кръв на действената любов.
Благотворителността, социалната работа има смисъл и за двете страни – и за даващия, и за получаващия – в Църквата, само като част от християнската ни вяра и живот. Това ще рече, тя да се върши не от самолюбие, а от боголюбие. Истинската любов към ближния не е нито сантимент, нито идеологема, и е възможна само в Христа. Само в Него като извор на живота и център на личността, обърната към Бога, е възможно да се срещнат отчуждените и измъчени деца на този век; да се срещнат и да поемат заедно към великото си призвание да станат синове на светлината. Защото нищо по-малко не може да стои в центъра на църковната визия за социалната дейност, освен спасението на душите ни. Какво означава това за нас? Как това съзнание би могло да оформи и насити нашето социално поведение?
1. Като решително насочим вниманието и към себе си, докато вършим благотворителност. Да държим съвестта си причастна на този акт, а не да се втурваме вън от себе си, за да заглушим гласа й чрез шумни и видими демонстрации на грижа за ближния. В практически план – да не си позволяваме да загубим съзнанието, независимо от мащабите и организацията на социалната дейност, с която се занимаваме, че в този процес винаги има две страни: Аз, човекът, който по Божия воля има възможност да помогне на Него – човекът, който по Божия воля е влязъл в живота ми, за да се науча да го обичам. И в чийто живот Бог ме въвежда със същата цел – да се научи да ме обича. Ние вярваме, че истински успешна може да бъде само онази социална дейност, която се върши в пространство на взаимно доверие и грижа, каквото е нашето братство в Христа, осъществено в Църквата.
2. Когато чертаем стратегии за социална дейност; когато правим широкомащабни програми – да не си поставяме абстрактни цели; да не насочваме действията си към абстрактни групи. Примерът на св. Юстин Попович за човечеството и безплодната грижа за него е особено показателен.
3. Никога да не вършим социална благотворителност с чувство на превъзходство над хората, към които е насочена.
4. Да се насочваме не просто към определени групи и определени нужди, които обикновено описваме в проектите в раздел “Проблемът”, а да се обръщаме и грижим за душата, за цялостната съдба на човека (хората) на които помагаме. Това значи да се молим за тях, да ги подкрепяме, когато ни позволят или когато можем да направим това; да не затваряме вратата към себе си, оставяйки някакъв подарък пред прага, с чувството, че сме си свършили работата.
Организация и форми на дяконията
В нашата страна, навярно поради социалистическото минало, има една характерна черта в народния манталитет, характеризиразща се с подчертана подозрителност към всякакви организирани форми на социална изява на личността. Всичко, което излиза извън държавната система за полагане на грижи, се възприема по два възможни начина: или като проява на налудничавост, или като дейност, свързана с пряка лична изгода, тайна или явна. Много трудно българинът може да бъде накаран да повярва, че някой има чисти, семпли и праволинейни мотиви зад това, което прави извън прага на собствената си къща във връзка с полагане на грижи за ближния. “Комсолмолското начало” често бива впрягано в обръщание, за да се обясни мотивацията на хората, които се занимават с тези неща.
В България има хора, които нямат проблем с идеята за дяконията по принцип; има мнозина, които се опитват “да правят” дякония в общностите си, така както я разбират. Но има и такива, които имат забележки към формата. Някои например смятат, че една такава дейност трябва да бъде организирана пряко от Светия Синод, ако искаме да я наречем православна и църковна. Те по принцип не приемат възможността за организирана дейност извън каноничната структура на църквата.
Типологията на достъпните форми за социална работа в Църквата могат да бъдат схематично представени по следния начин:
1. Енорийска група без статут на юридическо лице. Това е най-масовата, най-достъпната и най-неформалната от всички форми. Обикновено отделни личности обединяват около себе си други вярващи за подпомагане на социално слаби, в повечето случаи от същата енория. Тази форма е изява на желанието да останем заедно и след литургията. При нея има силен емоционален момент и висока мотивация, но тя има своите естествени граници – териториални, възрастови и други. Тази форма зависи силно от личността на енорийския свещеник и от харизматичните качества на своите лидери. Ако тия последните липсват или изчезнат с времето, братството или сестринството престава да съществува. Примери за това как първоначалната ревност затихва, идеите се изчерпват и братството се превръща в скучна и непривлекателна група, имаме достатъчно в нашия най-нов църковен живот. Понякога енорийските братства незабележимо се трансформират в компания, чиито членове са забравили защо са заедно.
2. По-малкият дял от структурите за организирана социална дейност в БПЦ се пада на регистрираните като юридически лица православни организации. Те обикновено произхождат от групите от предишния вид, но не са редки случаите, когато такива организации се създават по почина “един човек – една организация”. Положителните страни на този вид структури са тяхната стабилност, относителната им независимост от първоначалния (обикновено недълготраен) ентусиазъм на създателите си и сравнително по-дългия им “живот”. Отрицателните страни са следствие отново на възможната еманципация от този ентусиазъм – превръщането им в самодостатъчни неправителствени организации, където динамиката се задава от бюрократични и финансови механизми, а връзката им с Църквата и нейния дух става силно проблематична.
3. Последният вид организации са тези, създадени в рамките на официалната структура и йерархичен ред на Църквата, с пряк административен и духовен надзор от епископата. Такива организации съществуват във всички православни страни. Те осъществяват дейността си както на общоцърковно ниво (напр. Човеколюбие в Сърбия), така и на епархийско или енорийско ниво. За съжаление, в България все още такива организации няма. Такива организации биха били естествен резултат от една целенасочено провеждана общоцърковна политика за развитие на социалното служение на БПЦ.
Не бих отдал предпочитание на нито една от изброените и от всички други възможни форми за социална дейност. Всяка една от тях може да доведе както до духовни и практически успехи, така и до духовни и практически провали; всяка има свои силни и слаби страни. Нито една от възможните форми не е единствено възможната от догматични или пастирски позиции. Освен това, църковната ангажираност спрямо конкретни социални проблеми може да извика към живот най-различни начини на въздействие – в определени ситуации може да се окаже много по-важно участието на подготвен и духовно цялостен епископ в един обществен дебат (например, за проблема с наркоманите), отколкото създаването на комисии и отдели към Светия Синод. Малко повече въображение и чувствителност към реалната ситуация в страната може да даде на Църквата средства и методи за социално въздействие, каквито никакви фондации и братства не биха могли да имат.
Заключение
Хуманизмът и демокрацията, независимо дали това ни харесва или не, задават определен ценностен контекст в съвременните общества. Много от идеите за социален просперитет от миналия век са малко или много осъществени в държавите на благоденствието. Това са легитимни и победили идеи в очите на тези общества. Но тази “победа” не е довела до намаляване на страданието в световен мащаб; не е довела до щастие дори и същите тези общества, които в най-голяма степен претендират да обладават материалните и духовните ресурси за осъществяване на социално-благотворителната мисия, произтичаща от ценностите на съвременните европейски демокрации. Казано най-просто – нито те самите са се ощастливили, нито са направили други щастливи. Сам по себе си актът на благотворителност, ако няма своя собствена онтология, ако е само идейно обусловен, става несъстоятелен.
Църквата днес има призвание да привързва хуманистичните идеи към естествения им корен, за да дадат плод – за да бъде оцърковен, въцърковен всеки благотворителен жест. Църквата единствена е способна да извежда вътрешните измерения на тези жестове.
За да си отговорим на въпроса как Църквата в България би могла да осъществява социална дейност, трябва да имаме пред погледа си най-вече тези две неща:
1. Необходима е собствено църковна визия за социалната работа, която ползва, но не се отъждествява с визиите на всички други фактори за социална реформа в страната. Тази визия трябва да е специфична, неповторимо и осезаемо църковна по своя дух, като в същото време да бъде преподаваема, тоест, да има убеждаващ и вдъхновяващ потенциал дори за нецърковните хора.
2. Разбирането за вътрешната свобода, присъща на Църквата, както и за приложението на църковната икономия, трябва да ни освободи от пристрастия и предразсъдъци по отношение на методите и формите за църковна дякония. Църквата в лицето на своите членове би трябвало да се чувства абсолютно свободна да използва всички съществуващи правно легитимни форми на организирана работа, стига да е налице първата предпоставка – правилно осмислената и правилно преживяната мотивация и автентичното вътрешно съдържание.
