Детето с увреждане – наказание за грехове?
В нашето общество към хората с увреждания се отнасят различно – едни гнусливо обръщат поглед на другата страна; други снизходително ги съжаляват; трети – самоотвержено им оказват помощ… И едва малцина споделят мнението, че хората „с ограничени възможности” са също толкова ценни, колкото и здравите. Как се отнася към тях Църквата? Защо Бог допуска подобни страдания?
„В Божиите очи хората с ментални проблеми притежават същата ценност, каквато и всеки един от нас. Техните различия спрямо останалите са повърхностни, те не засягат базовите, духовни основи на личността. И, разбира се, Църквата трябва да бъде застъпник за тези хора: тъй като реален критерий за развитието на обществото е именно отношението към онези, които не могат сами да издигнат глас в своя защита”, – заяви в интервю за „Правда.Ру” Орехово-Зуевски епископ Пантелеймон (Шатов), председател на Синодалния отдел по благотворителност и социално служение.
По време на провелата се неотдавна в Москва кръгла маса, отделът, оглавяван от владика Пантелеймон, предложи да бъде разгледана възможността за създаване на рехабилитационна база за хора с ментални увреждания в рамките на Медицинския център „Милосърдие” при Марто-Мариинската обител.
„Изобщо, Синодалният отдел по социални дейности призовава клириците и православните доброволци от различните епархии на нашата Църква да обърнат внимание на лицата с ментални проблеми. Възможно е в перспектива Църквата да успее да стане пълноправен участник в системата за тяхната рехабилитация, и това ще направи обществото ни много по-грижовно и милостиво”, – отбеляза епископът.
Ръководителят на тази структура подчерта, че в днешно време „обществото като цяло – и тук присъстващите православни християни, за жалост, не са изключение – споделя множество предубеждения относно предприемането на мерки, подпомагащи социализацията на хората с умствени затруднения”.
„Дори няма да се спирам подробно на такива груби суеверия като това, че раждането на дете с увреждане е закономерна разплата за греховете и пороците на неговите родители. Има и други, не чак дотам ненавистни, но не по-малко вредни стереотипи: че подкрепяйки хората с ментални проблеми, обществото напразно харчи средства или че те не могат да бъдат полезни на това общество”, – продължи той.
Според епископ Пантелеймон, „главното дори не е в това, че мнозина от т. нар. „необучаеми” могат да работят пълноценно и творчески в някои области, а в това, че създаването на условия за пълноценен живот на тези хора е необходимо на самото общество. Не бихме успели да възпитаме здрави в нравствено отношение деца, ако не ги научим да възприемат хората с увреждания като равностойни на тях, само че надарени с други способности”.
„Човекът с умствени затруднения не е задължително безпомощно същество, което се нуждае от нечия издръжка. Правилната медицинска рехабилитация и добрата педагогическа работа са способни да социализират немалка част от тези хора. Включително и чрез създаването на т. нар. „социални селища”, които в идеалния вариант биха могли да заменят психоневрологичните интернати”, – убеден е владиката.
Както отбелязаха участниците в кръглата маса, „за 20 години, изминали от падането на атеистичния режим, животът на хората с ментални проблеми се промени съществено в по-добра посока. Ако в съветско време на практика единственият път за такова дете беше попадането в психоневрологичен интернат след пребиваването в специализиран детски дом, сега се появиха множество организации, инициативи и просто милосърдни хора, които се стремят да подпомогнат интеграцията на хората с умствени увреждания”.
За съжаление, когато идват в Църквата, родителите на деца със забавено интелектуално развитие нерядко се сблъскват с неразбиране и жестокост. Излишно „ревностни” енориаши, а понякога и свещеници, в „желанието си да помогнат” разпитват нетактично майките за различни факти от тяхната биография, в това число и интимни такива, и предлагат примитивни рецепти за „изцеление”.
Относно това, дали болестта на детето е неизбежен резултат от греховете на родителите му, ясен отговор ни дава Евангелието на Йоан: „Учениците Му Го попитаха и казваха: Рави, кой е съгрешил, тоя или родителите Му, за да се роди сляп? Иисус отговори: нито тоя е съгрешил, нито родителите му, но това биде, за да се явят делата Божии върху му” (Йоан. 9:2-3).
За радост, далеч не всички православни християни се отнасят предпазливо и с недоверие към децата с проблеми в развитието. Днес все по-често вярващи съпрузи вземат решение да се грижат за дете сирак, а в някои случаи и за дете с увреждане. При това не всички двойки осиновители са бездетни – в много от случаите дете от специализиран дом вземат семейства, които имат по 3-4 родни деца. Един от мотивите за такава постъпка е да не позволят на собствените си деца да израснат егоисти; да ги научат да помагат един на друг; да се грижат за по-слабите, без да ги унижават.
Осиновителите и настойниците на деца с лека степен на умствена изостаналост обръщат внимание и върху още един проблем: днес за завършващите помощни училища е много по-трудно да си намерят работа, отколкото това е ставало в съветско време. Ако преди е съществувал цял набор от специалности, препоръчвани за лица с леки степени на умствена изостаналост – товарач, портиер, домакин, озеленител, опаковач на стоки, то днес на тези длъжности работодателите предпочитат да наемат гастарбайтери. | www.pravda.ru
Превод: Радостина Ангелова
Важно е отношението ни към факта , че съществуват хора в това положение. Трябва ли да се интересуваме от това защо се е стигнало до тук или просто да помагаме кой с каквото може?
Безспорно е че в положението на тези хора е проявен Божий Промисъл.
Следва ,че на хората в затруднение ние трябва да оказваме помощ.
Трябва ли обаче да се откажем да изследваме причините за раждането на хората със здравословни проблеми или да се въздържаме от всякакво изследване?
Ако се каже , че на нас като православни християни не ни
подобава това то на кого бихме оставили проблема за причините
за болестите?
Православието не е против лекарите от физикохимичната медицина.
Но има ли сред тях такива православни люде, които чрез духовна дарба да виждат отвъд факта на болестта и да помагат на хората както телесно така и духовно?
Ако няма такива и хората търсят и получават само телесното лечение няма ли да се затвърждава само вярата във науката?
И без друго тя много напредна.
Пишеше нещо в Писанието за киселото грозде и скомината, но аз за друго искам да говоря. За „народния съд“. Да кажа това, което ми разказа един умиращ човек, който не се боеше от комунистите, защото виждаше смъртта. И разказа той на мен, непознатото момиче какво е видял. И какво в действителност е било. Бабички и жени от околните села с каруци. Изправяли човека палачите, а селянките веели черни шамии и викали „смърт, смърт“. Убивали човек, когато не познавали, който нищо не им е направил.
Дали е щастливо потомството на тия хора? Може би. Но какво е щастието им? Пиене, ядене и чалга. Уж весело, но в действителност – безнадеждно. Докато един човек, дори и в инвалидна количка с молитвата си, със смирението и любовта си би могъл да има много по смислен живот.
Ние не знаем дали и нашите баби не са участвали в това клане. Както и турци не са ни клали. Не знаем дали скомината, която усещаме в устата си не е и от това, което са правели предците ни. Бог да прости и на тях и на нас.
Имат ли грях предците на такива деца или не не е толкова важно, понеже те самите не са виновни. И Господ знае това. Тои е многократно по-милостив кьм невинно страдащите и иска и от нас да сме такива. И понякога покраи един инвалид се спасяват мнозина, които му помагат, а и тои самия, ако само кротко изтьрпи сьдбата си. И тогава Божият промисьл става ясен – спасението на душите. Какво толкова има да умуваме?
Суевериетоу, че децата страдат заради родителите, не е различно от мита за кармата и прераждането.
[quote name=“Людмила“]Имат ли грях предците на такива деца или не не е толкова важно, понеже те самите не са виновни. И Господ знае това. Тои е многократно по-милостив кьм невинно страдащите и иска и от нас да сме такива. И понякога покраи един инвалид се спасяват мнозина, които му помагат, а и тои самия, ако само кротко изтьрпи сьдбата си. И тогава Божият промисьл става ясен – спасението на душите. Какво толкова има да умуваме?[/quote]
много добре казано! 🙂
Религиозна пластика (няма нищо общо с веждирашидовата) –
http://www.ruskline.ru/monitoring_smi/2010/12/18/religioznyj_realizm_protiv_hudozhestvennogo_terrorizma/