Духовното състояние на затворите
В съвременните западни демокрации реално почти няма институция, която по някакъв начин да не е свързана с християнството. Такъв е и случаят със съвременната система на затворите, чието възникване е провокирано от многото нови тенденции на епохата, в която е възникнало, но което в самите си корени е носило християнското наследство и опита на Западната църква. Предтечи на съвременните затвори са се появили в съвсем наскоро сформираните Съединени американски щати в края на ХVІІІ в., под прякото влияние на протестантските общности. Но повече от факта, че протестантските общности са стимулирали възникването на тези затвори, християнското наследство се наблюдава само в идеята за рехабилитацията, където пребиваването в затвора е трябвало да служи за връщането в общността, а не само като наказание за извършеното престъпление и защита на общността.
До края на ХVІІІ в. затворът е бил място, където се е чакала присъдата, която най-често била сурово физическо наказание, бой, осакатяване или убиване. Само в случаите на по-леки престъпления се определяло наказание за принудителен труд в рудниците или тежка работа в колониите. Наказателното законодателство е имало за цел да оптимизира формулата, в която жертвата е удовлетворена, престъпникът е наказан, а общността е защитена от бъдещи престъпления. Същевременно, наказанието е трябвало да бъде и отражение на способността на владетеля да осигури безопасността на своите поданици и да засвидетелства за неговата справедливост. Връзката между затварянето като наказание за престъпление и рехабилитацията не се среща в законовите уредби на средновековните държави, но църковната практика е богата с примери за такъв подход. Каноничното право със своите мерки на отстраняване от общността именно заради връщането в общността днес е трудно да се разпознае като основа на този подход, който се е появил в наказателното законодателство. Макар и Просвещението да се смята за обрат, промените в подхода към престъпността и наказателното законодателство са били очевидни в цяла Европа много преди края на ХVІІІ в. и Френската революция.
Независимо, че предшествениците на съвременната система на затворите са основани в Щатите, моделите са пренесени в европейските държави, които са приспособявали взетите решения към собствените си потребности. От православните страни Русия е приложила много бързо този модел. Спецификата на Православието в Русия е дала особен тон на това служение, и днес, благодарение на големия труд на свещениците в затворите в царска Русия, съществува една малко романтична картина за духовната грижа в затворите. Останалите православни народи, освобождавайки се от турското робство и създавайки свои национални държави, са устройвали и модернизирали държавните системи по западен образец. Така те са заимствали модела на затворническата система, и в рамките на своите скромни материални възможности главно със закон са регулирали условията в затворите, които след това рядко са били осъществявани на дело, но във всички затвори е имало затворническо свещенство.
Тъй като самата философия на новия начин на наказание е изтъквала значението на духовното обновление преди всичко в областта на морала и интензивната религиозна дисциплина, затворите от самото си основаване са имали духовни авторитети – капелани. Но съвсем скоро, заедно с проповедите и религиозните служби, капеланите са поели и други дейности като ограмотяване, със съответните комисии са давали оценка на степента на поправяне на затворените, цензурирали са писмата, и изобщо, имали са голямо влияние върху всяка област от затворническата дисциплина. Така още в началото службата на капелана била отделена от духовното и той бил поставен в позицията на затворнически служител. По времето на основаването на тези затвори процесът на вместване на вярата в областта на личното тепърва се намирал в подготвителна фаза, така че интересът на общността все още се свързвал преди всичко с нравствените съдържания на вярата.
С времето ролята на капелана се е променяла, а през ХІХ век всеобщото движение за създаването на нов човек влияело върху постепенното изтласкване и маргинализиране на това служение в много области. Научният ентусиазъм, рационализмът и позитивисткият подход, развитието и разделянето на науките, все по-голямото влияние на социологията и политико-икономическите теории, които в разцвета на индустриалната революция са придобивали все по-голямо значение, са довели до това всеобхватната в началото роля на капелана все повече да се заменя със службата на специалистите, психолозите, възпитателите, лекарите и др. подобни. Впрочем, макар и изтласкан в периферията, този носител на затворническото служение, имащ дълг да се грижи за духовното обновление на затворниците, никога не е бил отстранен напълно.
Процесът на формирането на националните държави през ХІХ век е довел до организирано и системно установяване на закони. Тези процеси юридически са отделяли държавата от Църквата, но, както и в много други области на живота, и тук не е прокарана ясна граница, така че реториката на държавните органи за покаянието и духовното обръщане на затворника не е преодоляна. Духовната грижа в затворите се е запазила, давайки по този начин религиозен авторитет на държавните власти и същевременно проявявайки определена грижа за затворниците. Макар че цялата система бива отново теоретизирана и реконструирана, и въпреки все по-ясно изразената секуларизация, религията се е запазила като важен фактор в системата на затворите. Онова, което реално се е случило, било отнемането на капеланите от Църквата и поставянето им на държавна служба. Работата на духовните лица в затворите била поставена под авторитета и властта на Министерството на вътрешните работи. Църквата помагала на държавата в нравствената рехабилитация на затворниците. Реформата на затворите, състояла се през втората половина на ХІХ и първите десетилетия на ХХ век, довела до съвършенство използването на религията за постигането на дисциплина. Ролята на капеланите и затворническите свещеници била предназначена преди всичко за вкарването на затворника „в правия път”. В почти всички страни затворниците имали многобройни религиозни задължения, задължението да присъстват на службите, всичко това е било в името на религиозната дисциплина като средство за обновление. Така в процеса на отделянето на Църквата от държавата религията на практика била поставяна в служба на интересите, реализирани от държавата в затвора.
През този период, в пълно съгласие с процесите и въз основа на наследените и дълбоко вкоренени опити, в затворите на много страни се наблюдават ограничения за всички, които не принадлежат към вярата на мнозинството. Вярата на мнозинството се ползвала с предимство и всички били задължени, независимо от своята вяра, в затвора да бъдат подложени на религиозно дисциплиниране, свързано със служенето на религията на мнозинството.
Едва след Втората световна война с установяването на неприкосновеността на човешките права като основа на новото бъдеще и решението в Европа да не се повторят страданията и престъпленията, подобни на тези през втората световна война, този подход към религията в затворите започнал да се променя. Мястото и ролята на капелана постепенно се измествали от затворнически служител към лице, задължено за духовното обгрижване, а понятието религиозна грижа било заменено с духовно обгрижване.
Принципът на религиозното задължение бил изключен, и вярата от задължение била превърната в право на затворника, което той, ако желае, може да осъществи, а държавата е длъжна да се погрижи да направи това възможно за него. Поставянето на човешките права като една от основите на затворническата система донесло освобождение на Църквите, защото за пръв път след формирането на съвременната затворническа система те били освободени от дейност в полза на държавата. Тяхната дейност можела да бъде преди всичко в полза на члена на своята Църква, и за полза на цялата Църква, в съответствие с основните постулати на вярата, а не с отделни аспекти на вярата, какъвто например е моралът. Така са дадени права на всички, а не само на религията на болшинството, което направило възможно всеки да осъществи грижата за членовете на своята общност.
Този процес, протекъл в страните от Западна Европа, дал възможност и на Православните църкви в тези държави да действат в полза на своите лишени от свобода членове, които вече са осъдени, или които все още чакат разследване, съд, произнасяне на присъда, тоест, които са задържани. У повечето православни народи, оказали се под комунистически режими през ХХ век, които обявили Църквата за свой враг и жестоко я гонели, не само бил прекъснат процесът на трансформация на служението на затворническите свещеници, протичащ свободно на Запад, но и висшият, и низшият църковен клир били подложени на методите на превъзпитание, които комунистическите режими предлагали в затворите. Зачитането на човешките права, като една от основите на съвременната затворническа система, дало възможност на Православните църкви след падането на комунизма да подновят своето пастирско служение в затворите. Повечето Православни църкви сключили договор с държавите, в които се намират, за осъществяване на своето и на своите вярващи право на пастирско обгрижване в затворите, и това е процес, който продължава вече 20 години.
Дългогодишната тенденция на увеличаване на броя на затворническото население е направила още по-значима духовната грижа в затворите, особено поради възможността различни религиозни общности и Църквата за грижи и включване в общността на лица след излизането им от затвора. Причините за увеличаването на броя на лишените от свобода са много и засягат всички сфери на съвременното общенство, политика и икономика, всичко, което се отразява на обществените отношения. Най-голям е броят на издадените присъди за хулиганство, кражба, разпространение и употреба на наркотици и убийства, и именно бившите комунистически страни заемат първите десет места в Европа по процент на затворниците (брой на затворниците на 100 000 жители). Все по-голям брой затворници произлизат от маргинализираните и проблемните групи на обществото (наред с големия брой наркозависими и психично болни), а след това и от етническите малцинства и неевропейските народи. От 1982 до 2009 г., дори в 18 европейски страни се наблюдава увеличаване на броя на затворниците до 85%, при което за 33 страни не съществуват точни данни. През първото десетилетие на ХХІ век средното увеличаване на броя на затворниците на европейско ниво достига 24,6 %, при което повече от две трети от европейските страни се наблюдава нарастване от 20 %. (Всички данни са изнесени на 16-ата Конференция на директорите на затворническите институции в Страстбург, “Working together to promote the social reintegration of prisoners” Council of Europe, 13–14 October 2011). Затворническата система, функционираща с всички свои поправки и редефиниране през последните 150 години, се оказва неадекватна за решаването на днешните проблеми.
Поради всичко посочено дотук условията и потребностите, с които Православните църкви се сблъскват днес в осъществяването на своята пастирска грижа в затворите, наред със старите, съдържат и много нови предизвикателства. Факт е, че днес затворите са мултиетнически и мултирелигиозни пространства, в които трябва да се осигури спазването на всички човешки права за всяка от групите. В държавите, където службата на капеланите се финансира с пари на данъкоплатците, и където капеланите са под управлението на министъра на правосъдието, в затворите съществуват екипи от капелани, съставени от принадлежащи към различни вери, които се управляват от главен капелан. Тъй като са затворнически персонал, тези екипи от капелани участват във всички дейности, както и останалият затворнически персонал, в тренинги, курсове, изобщо във всички обичайни и извънредни дейности. Тази работа с населението на затворите, чиято характеристика е многообразието, предполага добре развито равноправно сътрудничество и взаимно познаване на основните учения на другите вери. Фактът, че са държавни служители, изисква от капеланите да разпознават и да избягват натиска и ситуациите, в които биха могли да бъдат използвани извън областта на своята духовна дейност. Също така капеланите се обучават за сътрудничество с местните и националните служби за подкрепа на затворниците. Самото естество на мястото на тяхната служба изисква от капеланите преди всичко изпълнение и спазване на всички мерки за сигурност, различни ограничения и професионални отношения с останалия затворнически персонал. В страните от Западна Европа, в които се е стигнало до постепенна трансформация на служението на капеланите, преди всичко са развити механизми за отстраняване на недостатъците и нередностите в работата на капеланите, както в отношенията между самите капелани от различни вери, така и в отношенията между капеланите и останалия затворнически персонал.
Факт е, че в бившите комунистически страни тези механизми не действат ефективно и често възникват проблеми в отношенията между капеланите от различни вероизповедания, особено в страните, където отношенията между различните религиозни общности традиционно са били проблемни. Държавната власт най-често подкрепя тези конфликти с фаворизиране, тоест с даване на по-голямо пространство за действие на някои вероизповедания, и с прилагането на законови решения, които по формално законен начин стесняват действието на други. Затова и се поставя въпросът дали изобщо е добро прехвърлянето на духовната грижа за затворниците на отговорността на държавата с формирането на затворнически духовни служби под управлението на министъра на правосъдието, какъвто е случаят в много посткомунистически страни.
Затворите при всички случаи представляват особена среда за осъществяването на духовна грижа, която в случая с Православната църква трябва да се основава на богослужебния живот, като източник на цялата духовност на Църквата. Когато духовникът е държавен служител, противоречията са неизбежни още в основата си, защото той трябва да съгласува истините на вярата с потребностите и ценностите на държавата и обществото, което исторически много често се е оказвало вредно за Църквата. Преодоляването на антиномията държава – Царство Божие, гражданин – човек, закон – християнски етос, престъпление – святост, сигурност – духовна грижа, което свещеникът в затвора трябва да осъществява чрез своето служение, е възможно в условия, при които свещеникът не е държавен служител, а Божи служител, който не носи съд, а светлината на евангелската истина, естествено, съобразявайки се със спецификата на условията, в които служи.
Историята на съвременната система на затворите продължава от 1800 г. до днес. Различаваме няколко фази – пенитрационно движение 1829-1865 г, реформация 1870-1910 г., индустриален затворнически модел 1900-1940 г., преходен период, от 1935 до 1960 г. и период на пренаселеност от 1980 г. до днес. Развитието на съвременната затворническа система включва нови постановки и преразглеждане на философията на наказанието, на наказателното законодателство, отношението към престъпността и е свързано със създаването на нови визии от началото на този век до днес, с включване на всички политически, икономически и социални подходи към човека. Първите съвременни затвори, изградени въз основа на новата философия на наказание, са възникнали в Щатите, в Пенсилвания и Ню Йорк. Били са основани на два различни подхода, които в основата си са съдържали също така тежък труд, дисциплина, религия и свеждане до минимум на комуникацията между затворниците. С времето тези модели били усъвършенствани, а архитектурата на затвора била приспособена към философските постулати на наказанието и превъзпитанието. Европейските страни са заимствали тези модели, които впоследствие били усъвършенствани. Чак до средата на седемдесетте години на ХХ век със затворите са се занимавали криминолози, когато на проблема за наказанието обръща внимание Мишел Фуко със своя труд „Надзор и наказание”. Днес занимаването с проблемите на затворите и наказанието е оставено предимно на криминолозите, юристите, социолозите и психолозите, наред с употребата им за политически цели.
Въз основа на Закона за налагане на наказанието лишаване от свобода от 1929 г. в Кралство Югославия, се е предвиждало всеки затвор да има по един православен и един католически свещеник, както и хоноруван учител по друга вяра, според съществуващата потребност. Отиването на църква в неделя било задължително, над което комунистите се поругавали с насмешки, пречейки на службата с различни звуци, като кихане, кашляне и др. Населението на затворите в Кралство Югославия се състояло предимно от комунисти и други политически затворници, както и от хора от най-бедните слоеве, които поради крайна бедност извършвали кражби. Законът от 1929 г. бил един от най-напредничавите европейски закони, но недостигът на средства, както и незаинтересоваността на държавното управление на всички нива за прокарването на същия, довело до липсата на каквито и да било резултати. I www.svetiapostoli.com
Превод: Татяна Филева
