За едни детски сълзи – с подробности

Истинското зло може да бъде тривиално като сутрешно бръснене. И понеже е тривиално, може да бъде организирано в масови мащаби. Ако предложат на един обикновен човек да вземе един нож и да заколи едно невинно дете, той най-вероятно би се потресъл. Но ако обикновените хора се съберат в група, обяснят им, че са „персонал“; вместо ножове им дадат бели престилки, и им кажат, че трудовата им характеристика е да се грижат за едни деца, нещата се променят. Нито тези, дето са ги назначили и им плащат заплатите, нито хората в престилките, нито ние, дето гледаме отстрани, ще видят нещо нередно – докато не се появи някой досаден журналист и ни покаже редици от пресни детски гробове в едно селско гробище, голи деца, подкарани като животни към студени душове и 15-годишни деца, които изглеждат като 8-годишни от недохранване и не могат да станат от леглата си от слабост, и приличат на скелети от, ами, да си го кажем, концентрационен лагер – чак тогава се сепваме и почваме да търсим виновни.

Хиляди деца в нашата напредничава във всяко отношение страна получават отношение като към животни, но не животни от ония, градските домашни любимци, а по скоро като нежеланите от всички улични кучета. Които обезвъшляваме, кастрираме и понякога дори храним, но само защото от Европа така пожелаха; оставени на собствените си естествени импулси, бихме ги (тях, кучетата) просто събирали с куки по улиците, после – в камиони – и в някоя дупка… А пък да ги обичаме – за такъв предвзет висш пилотаж не сме си помисляли.

Хиляди деца са обречени на бавна и мъчителна смърт, защото са имали нещастието да се родят в страна, където „дете с увреждане“ е присъда – не диагноза и не понятие от областта на социалните грижи.

Имаше едно клише навремето – „пословичната любов на българина към децата“. Да, ние много обичаме децата си, за разлика от другите нации, които по силата на „пословичното“ клише, би трябвало да мразят децата си. Мисля си, че щом се е стигнало дотам да си внушаваме, че сме уникални в света с нещо толкова естествено като любовта към децата, явно нещо дълбоко ни е сбъркано в колективната душа. И че обичаме децата си не повече, а колкото останалите, а може би и – уви – по-малко от останалите народи. И с пословичното ни трудолюбие нещата стоят май по подобен начин. И с пословичната мъжественост на българските мъже. Изобщо, колкото едно нещо ни е по-пословично, толкова по-малко го притежаваме напоследък.

Това, с което държавата ни става пословична в Европейския съюз, няма да бъде нито българската мъжественост, нито родната ни женска красота. Защото, преди да сме успели да очароваме Европа с прелестите си, вече я потресохме с безобразията си. А безобразията имат неприятното свойство да изграждат устойчиви пословичности. Но истински интересният въпрос е: кога ще се потресе не Европа от нас, а самите ние от себе си – до степен да надскочим нивото на говоренето и да стигнем до правенето; правенето за нас все още продължава да е непостижим Ханаан, когато става въпрос за нещо извън собствения ни двор и непосредствен личен бит.

Вижте един филм за злото с „човешко лице“; спомнете си за Холокоста и за това как след войната мъчителите и убийците бяха много изненадани, че ги съдят – та те са правили всичко организирано, рутинно, на научна основа, и най-важното – изпълнявали са задълженията си. Инвестирайте час и половина от времето си, за да научите нещо за себе си. Защото докато буквално под носа ни, в собствената ни страна, организирано убиват (като оставят да умрат без лечение) беззащитни деца, няма начин това да не ни касае.

Филмът се казва „Изоставените деца на България“ и е дело на журналистка от BBC. Минималното, което можете да направите, след като го изгледате, е да подпишете петиция на фондация „Движение на българските майки“. Но дали минималното е достатъчно, решете сами.

Ето текста на писмото, което получихме от фондацията на българските майки:

Гражданският протест срещу равнодушието на държавата към децата в институции и децата с увреждания ще се състои на 09 октомври 2007 г., от 13.00 ч. пред МТСП. (Министерство на труда и социалната политика), ул. „Триадица“ №2 в София.