Приютът на Путин

Той е съименник на руския президент. И се е заел с работа, която не е по силите на всеки. Саратовецът Дмитрий Путин е организирал приют за алкохолици, наркозависими и клошари, които искат да започнат нов живот. За тази цел той е купил къща в едно от селата в Саратовска област.

„Животът ми се промени“

Село Афанасиевка, където се намира приютът за наркозависими и алкохолици, е на 50 километра от Саратов. „Карате по главната улица на селото до самия край“, беше ни упътил Дмитрий. Влизаме в Афанасиевка: отдясно се виждат няколко къщички, отляво – разорен храм. Движим се по главната улица. Къщите са останали зад нас, наоколо няма жива душа, вече сме в полето.

Изведнъж в края на пътя се появява сива двуетажна къща с голям разхвърлян двор. Тъкмо това е приютът или православният рехабилитационен център, както го нарича самият Путин. Посреща ни самият стопанин – як 38-годишен мъж, облечен с бяла риза.

– Засега тук не е много угледно – обяснява той, – това е вследствие на пожара. Преди година у нас всичко изгоря: селскостопанските постройки заедно с добитъка, къщата, в която живеехме. Вече не ни беше до лукс, направихме само това, което можахме, за което ни стигнаха парите.

Приютът на Путин е своеобразна комуна, в която в момента живеят деветима мъже на възраст от 24 до 52 години. Бивши наркомани, алкохолици и клошари пристигат при Дмитрий от цялата страна. През деня работят – най-често предлагат услугите си като строителна бригада или за работа по нивите на селяните. Бригадата вече си е създала добро име – познават ги работодателите и често сами ги канят.

– Можем да построим, да изкопаем нещо, талантите на всекиго са различни: един е електричар, друг е водопроводчик, трети – шлосер – разказва Дмитрий. – Ако няма работа, строим нещо за самите нас или се трудим в стопанството. Един се занимава с банята, друг работи в зеленчуковата градина, имаме си и постоянен готвач. Всеки върши това, което му е по силите.  Хора – различни, възрастта им – различна. Който не може да копае, може да обикаля нощем с фенерче, да пази. Ако има само един крак, то и това не пречи да си намери приложение, поне да прави нещо вкъщи, защо не?

Вечер и в почивните дни се занимават с работа по дома. Ето и сега в двора един от мъжете вари чорба върху накладен огън. Лято, жега… Сергей е на 38, в приюта е почти от самото му основаване. Десет години е водел живот, за който днес си спомня твърде неохотно:

– Изпаднах в трудна ситуация, започнах да пия, да се дрогирам. Дрогата стана скъпа, започнах да крада – попаднах в затвора. Излязох – работа няма, отново се пропих. Но сега животът ми се промени. Започнах да гледам по друг начин на нещата. Тук ми е много по-лесно да живея: хората ми помагат.

В приюта Сергей изпълнява задълженията на готвач. Той е доволен от всичко и засега не мисли да напуска. Смята, че все още не е готов, страхува се, че ще срещне старите си приятелчета и адът ще се повтори отново. Още повече, че няма кой да го подкрепи в този живот – семейство и родители Сергей няма.

Още един обитател, също Сергей, ремонтира старичка ”жигула”. Той е най-старият тук – на 52 години, живял е в едно село недалеч от Афанасиевка. Бил първокласен шофьор и автомобилен техник, тежко понесъл смъртта на родителите си, но окончателно се пречупил след като умряла жена му: пропил се, изгубил работа. Дъщеря му го насочила тук. Вече три години води трезв начин на живот. Говори за себе си с наведени очи, неуверено:

– Не искам да лъжа: понякога ме тегли към чашката, но аз си казвам, че не трябва да го правя! Просто си заповядвам да спра, щото инак ще ме изкарат в най-скоро време с краката напред, а така поне ще прекарам остатъка от живота си човешки.

В двора срещнахме още един жител на комуната – Игор, мъж на средна възраст от Уфа. Историята му е типична: останал без жилище – изгорял домът му, а в него и всичките му документи. Осем години живял като клошар, скитал от един град на друг – пътешествал по рехабилитационните центрове, докато не срещнал Путин. В приюта е вече от месец и всички се надяват, че ще остане тук.

На гърдите си всички носят кръстчета, те се набиват на очи, защото е горещо и хората са облечени леко. Сергей обаче носи не кръстче, а кръстище – огромно! В неделните дни и в големите празници всички отиват на църква в съседното село Елшанка.

– В началото, когато всички заедно влизахме в църквата, хората се пръскаха панически на всички страни – разказва Галина, жената на Дмитрий. – Пък и изобщо не ни разбираха – мен и Дмитрий: защо се занимаваме с тези хора? Мислеха, че печелим пари от тях. Сега посвикнаха, не ни гледат толкова накриво. Но трябва да се каже, че и нашите хора не са невинни дечица: много от тях са били в затвора.

Галина е симпатична жена, висока, стройна, с кестенява коса. Навремето е завършила филологическия факултет на университета в Грозни. Сега подкрепя съпруга си във всичките му начинания. Самият Дмитрий е завършил тази година архитектурен техникум. Той притежава малка строителна фирма в Саратов.
Но той невинаги е бил такъв. Минал е през всички кръгове на наркоманския и алкохолен ад.

„Бях стигнал дъното“

– През 1998 г. имаше хероинова вълна – започва разказа си Дмитрий. – Продаваха хероин на всяка крачка. Така зарибяваха младежта. Мнозина започнаха да се дрогират. Сам себе си лъжеш: айде, може по мъничко, веднъж в седмицата – няма да станеш зависим. Но какво ти веднъж в седмицата, щом ти остава и за утре! Няма да чакаш цяла седмица, я! А ако си станал вече наркоман, то ценностите ти вече са други – трябва да си осигуриш пари за дозата по всички възможни начини, всички граници на закона се заличават. Нали няма да станеш работник или да влачиш чували на гърба си. В състояние си да го правиш само когато си се дрогирал – тогава наркоманът чувства прилив на сили, – но когато си го направил, то за какво ти е изобщо да се трудиш? Тъй човек започва да краде, да граби. Всеки ден едно и също! Сутрин се будиш, отиваш за доза, вече знаеш в кои барове ще бъдеш днес и с кого. И така ден след ден, година след година. Бях стигнал самото дъно, оставаше само да се самоубия, но аз кой знае защо още тогава бях сигурен, че самоубийството е грях! Затова започнах да търся изход. Лекувах се. А след това мой приятел от детинство направи рехабилитационен център, но към една сектантска организация. Реших да отида там. Честно казано, не вярвах, че нещо ще се получи. Просто исках да се махна за една година от обичайната среда. И все пак именно в този център през 2005 г. започнах да се възстановявам. Пак там и повярвах. Започнах да опознавам Христос, да чета духовна литература, да се моля. А когато се молиш, Бог те вижда и те докосва. Отиваш при Него и от Него искаш спасение. Година се възстановявах, след това още няколко години бях активен последовател, член на тази организация.

Но веднъж един мой приятел кръщаваше дъщеря си в православна църква и ме покани да стана кръстник. Отидохме в Алексеевския манастир и там йеромонах Пимен (Хеладзе) ме попита: „Ти православен ли си“? – „Не, аз съм евангелист“. Той казва: „Тогава не можеш да си кръстник“. Недоумявам: „Защо?“ – „Ще разбереш постепенно това, когато почнеш да ходиш на православна църква“. Така започнах да се интересувам от православието, да ходя на църква, записах се в православно младежко дружество. Моят мироглед се промени и отец Пимен ме присъедини към Православната църква.

Направих си строителна фирма. Преди пет години строяхме храм в Дубки и към нас взеха да се присъединяват ей-такива хора – бездомници, аз ги приемах на работа. Организира се бригада от тези клетници, а след това, когато строителството завърши, те вече нямаше къде да отидат. И аз ги събрах край себе си. Един човек ни покани в своята промишлена база във Вязовка, там живеехме и работихме, а преди две години купихме къща в Афанасиевка.

Спецконтингент

Афанасиевка е изоставено село във Воскресенски район, сега в нея има само 14 къщи. Населението отглежда добитък, продава на пазара месо и млечни продукти, с това живее. Място, благодатно за рехабилитация, смятат Дмитрий и неговата съпруга:

– По-малко съблазни за нашите хора, по-малко магазини, няма приятели, липсва възможност да припечелиш, а значи и да си купиш алкохол и дрога – казва Галина. – Сами разбирате, това е „спецконтингент“, те оцеляват във всякаква среда. Прати ги в Сахара, те и там ще оцелеят. В тази ситуация изходът е един – ограничен кръг на общуване: църква, свещеник, църковни хора.

Днес много храмове и манастири от Саратов и Саратовска област имат телефона на Дмитрий. Социалните служители и свещениците сами изпращат при него хора, изгубили всичко – нали тъкмо такива се обръщат към църквите за помощ. Зиме обитателите на приюта на Путин стават в пъти повече – разбираемо защо: идват да презимуват, а напролет дим да ги няма. За пет години през комуната са минали около 200 души. За всекиго от тях Дмитрий има информация – при постъпването всички попълват анкета. Дмитрий не крие, че хората често си тръгват от приюта. Остава по един на 15 души. Причините са различни. Ето какво казва той:

– Е, първо, ти винаги можеш да си тръгнеш, да кажеш: „Това не е за мен“. Ти не си изолиран от обществото, не си в затвор. Свободата е пред теб. Никой не те кара насила да живееш тук, да се трудиш. Ако ти е сложно да свикнеш на труд, върви си. Хората си тръгват, защото не са свикнали на самодисциплина и труд. Има и друга причина: човекът е престанал да изпитва наркотична абстиненция или вече се е поосвободил малко от пиянството, от постоянното влечение към алкохола – и вярва, че вече е изплувал, че може да живее и да се издържа самостоятелно. Рехабилитационният срок при нас е една година. Анализирайки съдбите на онези, които си тръгват по-рано, мога да кажа: нещата при тях са зле. За една година хората тук само идват на себе си, та нали зад гърба си имат по 10-15 години разгулен живот. Затова през това време те могат само да се ориентират, да размислят как да живеят по-нататък. И да направят избор: връщам се назад при моите приятелчета – или оставам тук.
Обитателите на приюта живеят по устав, който е разработил Дмитрий. Стават в 5 ч. сутринта. В 6:30 отиват на работа. Този час и половина са за лична хигиена, за молитвеното правило и закуската. Всичко е разчетено буквално по минути. Молитвата е задължителна за всички. Ако човекът веднага отхвърля това, не разбира защо е нужно, Дмитрий му казва ”довиждане”. Той може да изключи някой от комуната и за нарушение на устава.

– Местните жители не ме разбират: „Ти, Дима, какво – луд ли си? Та нали този умее да слага плочки, онзи да строи, защо ги пъдиш? По-добре сам му сипи една чашка, щом му е толкова необходимо“. Те са готови да вземат при себе си майстора, да го хранят, поят, а пък аз имам цял куп такива и ги пъдя. Местните прибират онези, които си отиват от нас, хранят ги, дават им алкохол и ги експлоатират в своето стопанство. Десетина наши хора вече живеят така сред местното население.

Уставът забранява да стоиш без работа, да пиеш алкохол, да вземаш наркотици, да псуваш, да се биеш. Всъщност обаче само едно сбиване се е случило през цялото това време: един обитател наръгал с нож друг, за което веднага бил арестуван от полицията.

Галина разказва:

– Аз едва сега започнах да се отнасям спокойно към това, с което се занимава Дима. А първите две години изобщо не знаех – ще се върне ли вкъщи, няма ли да се върне…
– …кой знае дали вече не се наливам заедно с тях – подхваща с ирония Дмитрий.
– Всякакви мисли ти минават през главата: всичко е възможно – това не са светци… – продължава Галина, – страшно ми беше…
– Е, ако си вярващ, не е страшно – успокоява я Дмитрий.
– Абе на мен, като на „слаб съсъд“, си ми беше страшно! Аз изобщо виждах за пръв път такива хора. В моето семейство никой не пиеше. В началото дори не разбирах на какъв език говорят.

Галина мечтае да привлече към работата със „спецконтингента“ професионалисти: психолози, които имат опит в работата си с хора, страдащи от зависимости. За тази цел тя е създала благотворителен фонд „Соломон“, но засега желаещи да помогнат безвъзмездно не се намират.

Неизповедими са пътищата Господни

Спечелените пари се харчат в комуната за храна, строителни материали и други неотложни нужди; за ”черни дни” не успяват да спестят. В стопанството има няколко употребявани коли. От животинките – засега само кокошки. Преди пожара е имало крави, гъски, патици, кози. В градината сами отглеждат зеленчуци, от които правят туршии за зимата.

В къщата на първия етаж е трапезарията и служебните помещения, на втория са стаите на обитателите. Навсякъде има много икони и духовни книги. В стопанството има и няколко компютъра. Къщата не е довършена, трябва ѝ топлоизолация, не е зле да се направи и ремонт. От помощ Дмитрий не се отказва:

– Защото можем да се храним например само с просена каша, а може и с месце и риба: на човек винаги му се иска нещо по-добро. Освен това постоянно строим нещо – в момента строим нова къща, трапезария, баня. Трябват ни строителни материали, машините също се чупят. Обичайни битови работи. Понякога даваме обяви по храмовете за събиране на дрехи. Хората донасят дрехи – доста добри дрехи, чаршафи, прах за пране.

Пари трябват и за храма. По благословение на Саратовския митрополит Лонгин обитателите на комуната възстановяват храма ”Св. Александър Невски” в Афанасиевка. Той е бил действащ храм преди революцията, по съветско време е бил затворен, сега стои като полуразрушена сграда със зеещи прозорци.

– Работна ръка си имаме, сега пренареждаме покрива, след това ще се заемем с довършителните работи – споделя плановете си Дмитрий. – Ако хората ни помогнат, ще го възстановим. Опит имаме. Често ни помагат строители-предприемачи. Един има кариера и ни дава безплатно пясък. При друг вече съм подбрал арматура за оградата.

През това лято Дмитрий е подал документи за задочното отделение на Саратовската духовна семинария. Мечтае да стане свещеник и да служи във възстановения храм в Афанасиевка, за да обгрижва и духовно членовете на своята комуна.

– Та нали не всички свещеници имат опит и могат да работят с хора от този род. Ако самият ти си минавал през абстиненции и запои, то знаеш какво именно се случва с човека: знаеш кога те лъже, а кога казва истината; доколко наистина му е лошо, когато те моли да му дадеш алкохол: „Иначе ще умра!“. А пък аз нали знам, че няма да умре. Имам такъв опит. Само на теория няма как да го разбереш. Освен това Дмитрий би искал да привлече обитателите на приюта към участие в богослужението в качеството на четци и клисари, изобщо да ги приобщи към църковния живот.

Слушам Дмитрий и си правя извод: е, значи този човек е решил да послужи на Бога като благодарност за избавлението си от страшната зависимост. Но когато го питам защо пилее своето време и сили за тези хора, Дмитрий дори не разбира моя въпрос, толкова очевиден е за него смисълът на неговото дело:

– Хайде де, на кой друг да помагам? Просто не се виждам в друго служение. Е, аз, разбира се, бих могъл да ходя по болниците. Щях да ходя там като на работа, да си свърша службата и да си тръгна. Но ако си запален по това нещо, ако живееш с него и мислиш за тези хора, молиш се, търсиш с какво да ги нахраниш – тогава работата е съвсем друга. Събуждаш се сутрин – и край! Ти вече за нищо друго не мислиш, а само за това – какво да построиш, къде да доизградиш, на кого какво да купиш.

Изглежда, че Господ неслучайно е прекарал Дмитрий през наркотичния ад, та, имайки такъв опит, да може да помага на хората – предполагам аз.

– Господните пътища са неизповедими – тегли чертата Дмитрий. | pravoslavie.ru

 

Превод: Андрей Романов