Църквата и нейните социални задължения
Православието е реалистично в максимална степен. Упрекват Православната църква, че пренебрегва социалните си задължения. Твърди се, че православието е консервативно вероизповедание, обърната към миналото.
Изтъкват, че социалната активност на Църквата е най-значимият проповеднически ресурс на тази институция в съвременния свят.
Казват, че добрите дела говорят за себе си, че проповедта е дело на добротворство. Разговорът за вечността е невъзможен при равнодушие към проблемите на човека в този свят, в социалните измерения на живота.
През ХIV в. в Русия е проведен богословски спор между две монашески общности – общността на стяжателите (имотните) и нестяжателите (безимотните). Тези две монашески братства защитавали не абстрактни идеи, а два типа духовен опит. И двете са водени от православни светци: стяжателите от Св. Йосиф Волоцки, нестяжателите от преп. Нил Сорски.
Стяжателите, следвайки традицията на византийската теокрация, защитават правото на църквата и манастирите да притежават богатства. Идеята е, че тези богатства ще дадат възможност на Църквата да развива благотворителна дейност. Този избор е отстояван с убеждението, че социалната мисия на Църквата е вкоренена в природата на християнството.
На свой ред нестяжателите, изразявали опасение, че богатството е духовен риск, материална тежест, която препятства пътя към светостта. “По-трудно е камила да мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Царството Божие.” Безимотните монаси на Св. Нил Сорски имат интуиция за демоничността на монетата и за слабостта на човешката природа. Техният идеал е строго аскетичен, в известен смисъл аристократичен. Монашеската бедност е поприще за единици. Подобно на францисканските монаси и безимотните заволжки старци избирали свободата на бедния, доброволната несигурност пред външните гаранции. Спорът завършва с победа на стяжателите, на социалните реалисти. Църквата има основание да притежава богатства, тя има задължение да се грижи за бедните.
Църквата присъства в историята парадоксално. Тя проповядва спасение за човека във вечността. И по идея състрадава на бедните, грижи се за страдащите. Оттук и напрежението между средствата и целите. Знаем, че целта не оправдава средствата, знаем също, че средствата не бива да се превръщат в цел. Това е риск, от който Църквата иска да се предпази. Тя се страхува от неумерената социализация, от превръщането в светска институция. Тази тревога увеличава противоположният риск от изолационизъм, от духовна практика “зад стените” на монашеските общежития и в аскетическата пустиня.
Заповедта за любов към Бога нерядко в историята е преживявана като откъсната от заповедта за любов към човека. Тази тенденция е силна на Изток и е свързана, както с източния духовен тип, така по-конкретно и с монофизитските тенденции на източното монашество. Църквата действа в този свят. Нейната основна богоустановена мисия е да спасява човешките души. Тази душеспасителна мисия има парадоксален характер – молитвата и проповедта се съчетават с добротворство и грижа за нуждаещите се. Църквата не е обърната към себе си, а към спасяемите. Ближният задължава. Може ли Църквата да се откаже от грижата за хляба на гладния? Едва ли. Един руски религиозен мислител казва, че грижата за моя хляб е материален въпрос, а грижата за хляба на ближния – духовен въпрос.
Съществува ли коренна разлика в социалните доктрини на Православната църква и западните вероизповедания?
Православието е велика молитвена традиция, многовековен духовен опит и школа за постигане на святост. Православието е богоустремено, теоцентрично. Православието е аскетично вероизповедание, то учи на борба със страстите. Православието е реалистично в максимален смисъл на думата. Отците на Църквата знаят, че грехопадналата природа на човека има ограничен ресурс да добротворства. Църквата не храни илюзии относно добрите човешки намерения. Възстановяването на човека, спасяването на човешката цялост е дело на Божията благодат. Христос е казал: “Без Мен не можете да вършите нищо.”
Западните вероизповедания са исторически и социално активни. Конфликтът на папите със светските князе укрепва държавническите тенденции в Католическата църква и изработва типа на социално активния и даже войнстващия християнин. Протестантската реформация дава допълнителен тласък на тези тенденции, обобщени с понятието секуларизация. Рискът на западните вероизповедания днес е да се превърнат в благотворителни и церемониални организации. Западното християнство губи памет за спасителната си мисия.
