Шансът на новите европейци
Наричаме Европа „Стария континент“ и мнозина я определят като „люлката на цивилизацията“. И в действителност оттук започват и тук завършват множество световни процеси. Античност, Средновековие, Ренесанс и много други само очертават някои от културните и духовни времеви отрязъци, които са дали своя отпечатък в колелото на историята.
Сякаш е орисана да бъде разделяна и събирана, разкъсвана и обединявана от древни времена, та до ден днешен. Изток и Запад мерят своите сили в непрестанна борба за оцеляване и надмощие – Източна и Западна империя, Източна и Западна църква, социалистически Източен блок и демократичен Запад. Договори, схизми, анатеми, железни завеси и световни конфликти, делби и свещени съюзи. Какво ли не е преживяло и какво ли още очаква това така неделимо парче земя. Танкове, самолети, ракети, борби за надмощие и борби за оцеляване, репарации и репресии, войни и мирни конференции, завоеватели и колонизатори, откриватели и рушители… Богата и страшна история.
И винаги съм се питала каква е магията на това географски накривено пресечно пространство. Защо именно оттук тръгват най-разрушителните световни конфликти и най-миротворните съюзи? Защо оттук поставят началото на своите пътешествия световните откриватели, за да се превърнат в алчни колонизатори? Защо тук великите учени поставят основите на световните науки в помощ на човека, но и за неговото масово саморазрушаване? Защо тук висотата се редува с низост, за да се изправи отново и достигне нови висини и низки падения в една безкрайна цикличност? И търсейки отговорите на многото въпроси, характеризиращи тази контрастност, ще стигнем до един и често пъти дори ще го подминем – хората забравиха Бога.
Европа е твърде плодородна почва, в която християнството покълва, за да дава столетия наред своите изобилни плодове. Нито Азия, нито Африка, нито новите земи могат да се похвалят с такава духовна плодовитост. Никъде Христовото учение не пожънва такива успехи, както в Европа, за да даде мощ на духовен подем, за да определя и очертава тенденциите в образователните, художествените, литературните и дори архитектурните процеси и явления. И без това да бъде неговата цел, християнството съумява да бъде креативно и продуктивно във всяка една сфера от културния, обществения и дори от политическия живот на Стария континент.
Това негово качество произхожда от дълбоко хуманната му същност, базирана на учението за любовта, но не просто като изява на привързаността и почитта изобщо, а като въплъщение на божественото. Бог е любов и то любов съвършена, в която отсъства и най-малка следа от злоба, ненавист и мъст. Тази любов прощава грешките, забравя обидите, но и гради със своя вътрешен заряд, с мощта на абсолютното съвършенство.
И сякаш тази идиличност предпоставя една дълготрайна хармонична битийност, в която човекът да достига идейно и творчески, физически и духовно абсолютното обожествяване. Несъвършената ни природа погазва тази хармоничност. Хаотично размества вътрешните ни приоритети, поставяйки ни като заложници на греха, рушители на идеалите, самовластни господари над себе си и света. И колкото по-често и в по-голяма степен личното взема превес, егоизмът надделява над разума и над любовта, толкова по-често ставаме свидетели на катастрофални последици.
Християнството прониква в Европа и за няколко столетия се превръща в господстваща религия. Но когато човешкият елемент надделее, това господство загубва автентичния си християнски облик. Църквата се институционализира, разделя, противопоставя и съревновава по политически и идеологически показатели. В това отношение Западната Църква поема върху плещите си бремето на много грехове – отговорността за клади, свещени войни и инквизиция, духовни преследвания и манипулиране на истината, докато Източната в същото време се бори за своето оцеляване, разкъсвана от ереси и иноверчески нападения. Затова и днес съдниците са много, без да съзнават истинската същност на християнството, те виждат в него негативите и историческите обременености.
От друга страна, налагането на християнството като културен цивилизатор и етнически обединител подпомага допълнително неговото съвременно обществено изтласкване. Целият двадесети век е белязан от идеологическо противопоставяне срещу религиозността, наричана „опиум за народа“. Болезненото сваляне от престола на социален доминант неминуемо води след себе си негативните последици. Гласът на Църквата става все по-отдалечен и неразбираем. Социалните ѝ позиции рухват.
Днес кризисното положение е все по-видно. В обществото все по-често се поставя разделителна линия между вяра и църква, Бог и религия. В същото време глобалното общество се опитва все повече да ограничи изявата на каквато и да е религиозност под претекст, че по този начин обществото се предпазва от дискриминиращи вътрешни фактори.
На външен вид всичко това би могло да се разглежда като пагубно за самото християнство и самата Църква. Но в тези процеси прозират недъзите и грешките на религиозните водачи, които в стремежа си за разширяване на своето духовно влияние в различно време са престъпили границите на допустимост и са поели върху себе си политически функции и отговорности. Християнството е в света, но не е от света. То живее в политическата и социална обстановка, но не за да я управлява или да доминира в нея, а за да осъществи естествения си преход към вечното битие, да прогласи Божието царство за онези, които искат да го наследят, да покаже пътя за спасение.
В съвременната социална и политическа обстановка християнството има уникалната възможност да се върне към своите корени, да преоткрие автентичния си вид. Християнството не трябва да се налага като религиозно учение или ритуално-култова практика. То трябва да се живее и чрез дела да проповядва непрестанно своите истини, получаващи божествения си завършек в Светата Троица. Затова Христос казва, че вярващите са светлина и когато хората видят тази светлина, трябва да прославят Своя Небесен Отец.
Днес християнството не трябва да бъде поставяно на обществен пиедестал, да бъде налагано като социален морализатор или културен цивилизатор. Християнството не може да реши обществените проблеми, свързани с бедност, насилие, агресия, наркомания, като бъде външно налагано или учебно изучавано. Ако човек не го възприеме съзнателно и не го живее, не може да бъде пълноценно повлиян от него.
И ако трябва да отговорим на въпроса „Има ли място за Бог в нова Европа?“, то недвусмислено трябва да посочим, че нито географските граници, нито етническите особености, нито историческата обусловеност могат да определят, ограничат или разширят мястото на Бога. Той не може да бъде вместен във времето и пространството, в социалните граници, в политическия ред. Човек може да вмести Бога единствено в сърцето си и в душата си, за да живее чрез вярата в Него.
Това е шансът, който нова Европа несъзнателно дава на вярващите – да бъдат истински, автентични християни, да преоткрият общението в Църквата и в Евхаристията, да израстват духовно, без това да бъде външно, национално или политически налагано, исторически унаследено или припознато, а вътрешно осмислено и преживяно. Тогава свободният избор ще бъде лична отговорност, а неговите плодове истински и спасителни.
Зоя Новакова е студентка във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, специалност славянска филология, IV курс.
