Съборността като дар и цел

Богословският разговор за съборността на Църквата може да тръгне от две страни. Може да тръгне от Светата Троица като образец за съборността, като архитип на Църквата. Може да тръгне и от съвременната практика на съборността в нашата енория, в нашата епархия, в нашата поместна църква, в нашата Църква. Откъдето и да тръгне, разговорът винаги ще стига до другата отправна точка. Не можем да говорим за нашата енорийска съборност, без Светата Троица като начало и извор. Не можем да говорим за Светата Троица, без да си даваме сметка, че говорим за онова благословено царство на Отца и Сина и Светия Дух, което се благовести на всяко наше енорийско събрание за общото дело (литургията). 

Независимо от отправната точка, разговорът за съборността започва от вярата. В един и същи порядък, в реда на Никео-константинополския символ ние вярваме в Отца, Сина, Св. Дух и в Църквата като една, свята, апостолска и съборна (καθολική¹). Тази вяра е не толкова субективно усещане, колкото съборно преживяване на една “жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда” (Евр. 11:1). Субективната вяра намира своя завършек и своето крайно осъществяване в католичността или по-скоро във въ-католичността на всяка личност в Църква. Тя се осъществява като оцялостяване на личността, невъзможно в ограничението на индивидуалната самодостатъчност. Тертулиан е прав, когато казва: “Unus Christianus – nullus Christianus”. Затова младенецът бива въцърковяван; затова бива кръщаван; затова бива причастяван към тялото и кръвта Христови. Съборността е Адамово назначение (да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие). Тя е назначение да израства в един модус на съществуване, достъпен само на ипостасното начало. Провалът го обрича на квази-католичност – на съперничество с Бога (ето, Адам стана като един от Нас).

В разбирането на древната Църква съборността е възстановяване на зададената съборност. “Както тоя преломен хляб беше принесен – четем в Дидахи – по хълмовете и събран стана едно, тъй нека Църквата Ти се събере от краищата на земята в Твоето царство”². Същият призив имаме и в думите: “Помени, Господи, Църквата си и я запази от всяко зло; направи я съвършена в любовта си и събери от четирите ветрове нея, осветената, в Твоето царство, което си й приготвил”³. Дори това събиране да има пространствени измерения, като Църквата се събира от “краищата на земята” и “от четирите ветрове”, то не остава в плоскостта на количествената събраност. То е събиране в “Твоето царство”. С други думи, съборността не е само синодалност в аритметическия смисъл на думата, но съборност на всички в едно (επό τό αυτό) в смисъла, който виждаме у св. апостол Павел (1Кор. 11:20). Тази събраност на църквата в Божието царство на Отца и Сина и Св. Дух е повече качествена, отколкото количествена, защото там, където са двама или трима, събрани в Неговото име, там е и Той посред тях (Мат. 18:20). А когато Бог е посред своя народ, това вече не е аритметичен сбор. Дори и малкото, но с Него, са повече от всичко друго.

Светата Троица като принцип на съборността

Бог се открива на човека и благодарение на това самооткриване ние Го изповядваме като Отец, Който има Своя единороден Син, и от Когото изхожда Духът Свети. Бог се открива не просто като заповед, не само като закон и пророчество. Той се открива като Помазаника – Христос, Който свидетелства за Помазващия – Отец и за Помазанието – Дух Свети (Вж. Деян. 19:38)⁴.

“Сега – пише св. Григорий Палама – Бог се яви в плът, засвидетелствуван бе от Духа, показа се на Ангели, проповядван биде на народи, приет с вяра в света (1 Тим. 3:16); законът на благодатта е открит във всички краища на земята; сега сме придобили Духа Божи, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога (1 Кор. 2:12); сега сме станали от Бога научени (Иоан 6:45) и ученици на Утешителя… имаме ум Христов (1 Кор. 2:16) и духовни очи… Сега сме научени не от наблюдение на сътвореното, а от Самия Син Божи, Който се е явил в сила, съгласно Духа Свети (Рим. 1:4). Сега имаме един Учител – Христос (Мат. 23:8)… Бог е наставникът на нашето богопознание, защото не ангел, нито човек, но самият Господ ни е научил и спасил (Ис. 63:9). Ние вече познаваме Бога не по вероятност, защото такова би било познаването на Бога посредством тварните неща. Сега обаче ни се е явил Животът, който беше у Отца и се яви нам (1Иоан. 1:2) и Той ни казва, че Бог е светлина и в Него няма никаква тъмнина (1 Иоан. 1:5) и че вярващите в Него, Той прави чеда на светлината… и че ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е (1 Иоан. 3:2)”.⁵

Всяко Богоявление по същество е явление и откровение на Светата Троица, явяваща и откриваща един “начин на личностно съществуване” (τρόπος υπάρξεος). Така откритата тайна на триипостасната Божия слава е засвидетелствана като тайна на Личност, възможна в общението с Личности. Там, “където е Отец, там са и Синът, и Духът, където е Синът – там са и Отец, и Духът, където е Духът – там са и Отец, и Синът”⁶. Всяко Божие волеизволение и действие има своето начало в Отца, като изходна причина, проявява се чрез Сина и се извършва в Духа Свети. Тази домостроителна последователност не води до субординация, защото “всичко дарява Отец чрез Сина заедно със Св. Дух. Не са едни дарованията на Отца, други на Сина, и други на Духа Свети”⁷. Тези дарования се разкриват в сътворения свят като една благодат “която се дава от Отца чрез Сина в Св. Дух” и едно освещаване, “извършвано от Отца чрез Сина в Св. Дух”⁸.

Затова не можем да мислим Лицата на Св. Троица като автономни и изолирани, а само като единосъщни и единодействени. В това единосъщие и единодействие, редом с монархията на Отца (като начало и извор на ипостасите на Сина и Духа⁹), ние имаме непоклатим принцип на единството на Бога. Но редом с богооткровения монотеизъм, ние имаме откровение и за Божието ипостасното съществуване като троична общност (κοινωνία). Тази общност на естеството (κοινωνία τής ουσίας) Божие е присъща само на Ипостасите на Св. Троица. Но в Своето снизхождане към човека, Бог го кани в една общност на обожението (κοινωνία τής θεώσεως)¹⁰ – в общението на Св. Дух, за което призовава литургичният възглас от началото на Евхаристийния канон¹¹ и св. апостол Павел във Второто си послание до Коринтяни (2 Кор. 13:13).

Така начинът на съществуване на Лицата в Светата Троица е съществуване в любов и общение (1Иоан. 4:8; 5:7). В това общение на Лицата, в този „велик Божи съвет” (както се изразява св. пророк Исаия (6:9 – по Септуагинта), е изволено създаването на човека като битие по икона Божия (Бит. 1: 26,27), призван да приеме от Бога и принесе Богу света като дар „твоя от твоих”. На този свят Адам е венец и завършек, свещеник, цар и пророк.

Съборността като цел

Адам е първият свещеник, цар и пророк на творението – назначения, които осмислят всяко негово действие преди грехопадението като развитие на общението с Бога. Назначения, които губи. Вместо господар, той става роб. Вместо да бъде едно с Бога, той става едно със света-вместо-Бога. Избира да стане „като Бога” не чрез всяко слово, което излиза от Неговите уста, а като се храни с мъртвите камъни на пустинята – пустиня, която става негов дом и място на неговата смърт; пустиня, в която той губи рая, Бога, ближния и себе си.

Затова Бог сключва завета с потомството на Стария Адам. Затова обещава Месия – за „да бъдат всички едно” (Иоан 17:21) отново и завинаги. Помазаникът ще събере разпилените Божии чеда (Иер. 31:10; Иез. 34:13; 1 Петр. 2:25). Помазаникът ще върне целостността, или казано по друг начин – съборността (η καθολικότητα) на Адам, ще му върне ближния, Бога и рая. На всяко едно равнище съборността е антипод на разпада и тлението. Тази съборност не може да се измери с автономното мерило на индивидуалното израстване и развитие. Тази съборност не може да се измери и с колективното мерило на социалното израстване и развитие. В нея индивидуалното и колективното, ипостасното и природното стават завършени благодарение на Божия печат „на дара на Духа Свети” – дарът на „общението на Светаго Духа”.

Съборността като дар

Христос създава Своята Църква не като социален или колективен „механизъм” в който индивидът се усъвършенства заради личното или общественото благо, а като Тяло, като „организъм”, в който всяко ипостасно и природно измерение се среща с Божията ипостасна конкретност и природна безграничност. В този организъм Божията благодат възпълва човешката природна недостатъчност. Извън тази благодат борбата за личностен суверенитет е борба за индивидуално оцеляване, където индивидуалните умения и коалиционната култура са залога за социална пълноценност.

Влизането в Църквата е придружено с изповед на вяра, включително и в нея като една, свята, съборна и апостолска. Това е вярата, която изповядваме преди да влезем в купела. Изповядването на тази вяра в Кръщението и постоянното й актуализиране в Литургията на верните я превръща в мяра. Ние имаме съборността на Църквата като дар, към който се приобщаваме и причастяваме. Този дар предполага отговорност. Нивàта на отговорността са различни, но дарът е един и същ. Този дар предполага грижа – за нас, и за ближния, който също го споделя и без когото ние го губим. Това е взаимната грижа за онези малките, за които говори Христос (Мат. 18:6,10,14; 25:46). Тази грижа предполага застъпничество и любов, без които съборността е празна фраза и книжна концепция.

Всяко наше църковно дело предполага съзнание за дара на съборността и постоянното му актуализиране на всички равнища – в енорията, в епархията, в поместната църква, в Църквата изобщо. Ние не приемаме този дар само за себе си. Нашето влизане в Църквата предполага Кръщението, Миропомазването и Причастието като три стъпки, които следват непосредствено една след друга.¹² В тази последователност ние изповядваме и споделяме дара. Ние влизаме в Църквата с него, оставаме в Църквата с него и постоянно се стремим към него.

Затова богословският разговор за съборността на Църквата може да тръгне от две страни. Може да тръгне от съборността като дар. Може да тръгне и от съборността като цел. Откъдето и да тръгне, разговорът винаги ще стига до другата отправна точка. Защото, ако изгубим разбирането за съборността като дар, всяка наша цел ще бъде обречена и обратно, ако изгубим разбирането за съборността като цел, всеки наш дар ще бъде безплоден.

Бележки

¹ Недостатъчността, с която думата съборна изрази думата καθολική, се компенсира, но също толкова неуспешно, от думата вселенска.
² Учение на дванадесетте апостоли (9,4). Увод текст и изяснения от проф. прот. Ив. Гошев // ГБФ, 8/1940–1941, с. 37.
³ Пак там (10,5), с. 38.
⁴ Св. Василий Велики. За Св. Дух, 12, 28 (ΒΕΠΕΣ 33,253,14-15)
⁵ Триади. 2, 3, 45–46 (Συγγράμματα, τ. Α’, σ. 578–579).
⁶ Йосиф Вриений. Слово 3, За Св. Троица, (Τά Ευρεθέντα, Α’, σ. 64).
⁷ Св. Кирил Йерусалимски. Огласително поучение 16, 24 (ΒΕΠΕΣ 39,211,18-21). Вж. също: Св. Иоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра, II, 22 (Έκδοσης ακριβής τής ορθοδόξου πίστεως (Еd. Ν. Ματσούκα), Θεσσαλονίκη, 2002, σελ. 180): “Едно е движението (η κίνηση) на Трите Лица”; Св. Григорий Палама, Срещу Акиндин (бълг. прев в: Слова. С., 1987, с. 156): “Една е енергията на трите ипостаси не е както при трима човеци, тъй като у всеки един от тях има собствена енергия, която действа независимо от другите. Едно е движението на божественото желание”.
⁸ Св. Атанасий Велики. Послание до Серапион I, 14 (ΒΕΠΕΣ 33,104,19).
⁹ Св. Григорий Палама: “Отец е без начало, а всяка Ипостас има за начало Отца”. Срещу Акиндин (бълг. прев. в. Цит. изд., с. 156-157). Също и св. Василий Велики: Εις Θεός ότι καί Πατήρ. Беседа 24, 3 (ΒΕΠΕΣ 54,219,29).
¹⁰ Вж. Св. Григорий Палама. Аподиктично слово. 2, 78 (Συγγράμματα, τ. Α’, σ. 149).
¹¹ „Благодатта на Господа нашего Иисуса Христа, и любовта на Бога и Отца и общуването на Светаго Духа да бъде с всички вас”.
¹² И това е присъщо не само на Църквата от първите векове, за което свидетелства Първата апология на св. Юстин Философ (61, 65) и Апостолското предание на св. Иполит Римски (22), но и практиката през ХVІ в. за която четем в Първото послание на Константинополския патриарх Йеремия ІІ (+1595) до тюбингенските богослови: „Този, който е кръстен трябва незабавно за бъде помазан със свето миро. Ние получаваме благодат от това. Заради силата на това миропомазание, ние се наричаме християни и сме помазаници Господни. Защото Господ не ни счита за недостойни да се назовем като Него и по благодат ни нарича синове Божии и богове. А когато свещеникът помаже кръстения, той изрича: „Печат на дара на Светия Дух. Амин!” Затова е разумно миропомазването да следва кръщението, а не да бъде отлагано във времето. След това следва на този, който е кръстен да му бъде дадено причастие. Защото това е завършека на цялото тайнство, и този, който е бил освободен от грешката и нечистотията на греха, и е бил очистен наново и запечатан със светото миро, трябва да бъде причастен с Неговото тяло и Неговата кръв, и да бъде съединен напълно с Него. Тогава Христос винаги ще живее в нас, ще върви сред нас и ще бъде с нас вовеки. Вж. текста на Посланието в: Καρμίρις, Ι. Τά Δογματικά καί Συμβολικά Μνημεία τής Όρθοδόξου Καθολικής Εκκλησίας. Αθήναι, 1952-1953, σελ. 449.

Мариян Стоядинов

***

Евхаристия и съборност, прот. Георги Флоровски

Светата Евхаристия се извършва за спомен на Христа. И преди всичко за спомен на Тайната Вечеря, по време на която Господ установи и Сам за пръв път извърши заедно с учениците Си най-светото тайнство на Новия Завет, давайки заповед: “Това правете за мой спомен”… Ала това не е само спомен. Спомняме си за нещо, което е било и отминало, което някога се е случило и вече го няма. А Тайната Вечеря не само е била извършена един път, но и продължава тайнствено във вековете — “докле Той дойде”… >>>

За третото свойство на Църквата, Владимир Лоски

Ние вярваме в Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква. Такова е християнското предание за Църквата, предадено от отците, утвърдено от Съборите, пазено в продължение на векове от християнския свят.