Свети апостол Павел и неговите послания

2008 – юбилейна година на св. апостол Павел

“Иисуса познавам и Павла зная, но вие кои сте?”

Новият Завет представлява миниатюрна библиотека от двадесет и седем послания. Почти половината от тях са написани от един човек. Основателят на християнството Господ Иисус Христос има дванадесет непосредствени апостоли и седемдесет вестители, и оставя след Възнесението Си най-малко шестотин ученици, от които мнозина могат да запишат своите впечатления и преживявания. Но един от тях написва почти половината книги на Новия Завет.

В продължение на 50 години след смъртта и Възкресението на Богочовека християнската религия прогресира във всички посоки и включва в редовете си доста мъже с философски взор и литературни способности. От множеството съчинения, създадени през тези 50 години, Църквата подбира само 27 писания. Те са сметнати за достойни да заемат място в Книгата на книгите – св. Библия, които през всички поколения остава ръководно начало за Христовите последователи. Без съмнение този, който съставя 13 от тези 27 бисера на словото, е човек с изключителен ум; извор, чрез който се излива енергията и свободата на Духа; една личност, която всеки християнин трябва да познава.

А за да се познае св. апостол Павел, нужно е да се изследват неговите послания. Нито един от съвременниците му, освен приближените му Петър и Лука, не завещава поне едно автентично изречение за него и никой учен столетия след неговата смърт не успява да открие и предаде традиция, разглеждаща неговия живот и дело, на които днес бихме могли да се опрем със сигурност. Единствената съществуваща книга, която потвърждава и допълва посланията на св. апостол Павел е Деяния Апостолски на св. евангелист Лука. За съжаление мнозина християни не четат тези произведения с усърдието и интереса на нашите прадеди и дори редица свещеници се срещат с тях само по време на богослужение или пред изпитни събеседвания.

Посланията на св. апостол Павел могат да се сравнят с каменна кариера, от която вековете черпят материал за изграждане и увенчаване на великолепното здание на богословието. Но най-ценното съкровище в тези послания е самият апостол Павел, тъй като той бил по-велик от всичко, което изрекъл, извършил или написал. Кое запазва живи тези послания? Кое ги превежда през спазмите и пожарите на двадесет века? Няколко остроумни идеи? Шепа блестящи силогизми? Дузина поетични абзаци с лирична прелест? Не! Те са безсмъртни, защото в тях вече кръвта на едно съвършено сърце, което изобразява Христос. Те пулсират и горят със страстта на душа, запалена от огъня, който пламти в утробата на Всевишния. Не могат да се прочетат и разберат тези послания, ако не се долови в тях тонът на Павловия темперамент и ако не ни облъхне топлината на неговата жар.

Апостол Павел е идеалният кореспондент. За него писмата са стихия; той се “хвърля” в тях с увлечение, което пленява. При това не ги пише по необходимост, по принуда, която изсушава стила и преплита езика. Никой никога не е писал писма с по-голяма свобода от него. Никой никога не е бил в писмата си по-искрен, по-откровен, по-естествен, по-доверчив от апостол Павел. Той няма задни мисли. Когато човек пише трактати по философия и богословие, може да скрие личността си зад редовете, но когато съставя писмо до тези, които обича, потапя перото в кръвта си и пише с лекота това, което мисли и чувства. В посланията на апостол Павел липсват условности и маски – те не са смъкнати, а просто не съществуват. Той е самата прямота, облагодатена свише. Литературният гланц не го безпокои. Понякога той започва изречение, без да се тревожи къде и как ще го довърши, затова в посланията му се срещат две дълги изречения без окончание. Понякога той се увлича, спира, поема дъх и започва отново, без да се затруднява. На практика той често пренебрегва правилата на риториката и принципите на логиката, за да открие идеите, които населяват душата му. При разработване на някоя мисъл той се “откъсва” и полита толкова нависоко, че небрежният читател може да забрави къде е започнал. Всред някое изречение апостол Павел подхваща сродна идея и я слага в скоби, които стават по-големи от самото изречение. Но това изобщо не го смущава. Някои се съблазняват, че той освобождава писанията си от оковите на граматиците и риторите. Твърди се, че в стила на апостол Павел отсъства “красотата” и “елегантността” на гръцките класици. Посредствеността може да се подчини на всички правила на граматиката и логиката и пак да остане посредственост, но само необикновени люде, помазани от Духа, могат да пишат вечно свежи, спонтанни и очарователни писания като тези на Апостола.

В посланията си апостол Павел използва свой език, свои средства, свои примери. Интересно е, че той рядко привежда думи на Христос, а когато цитира Стария Завет, върши това със забележителна свобода. За разлика от книжниците и фарисеите той дава същината на изречението, ядката на идеята, без да се грижи за точния брой на сричките и буквите. Св. апостол Павел цитира Стария Завет с такава лекота, сякаш е негов автор. Цитатите му кълнят и дават плодове в градината на неговото слово.

От самото начало св. апостол Павел остава неразбран. Роден е в голямото пристанище Тарс в Киликия, което е известно не само като център на елинистичната образованост, но и на средиземноморския хомосексуализъм. Вероятно оттук идва и трайната неприязън на апостола към това извращение. Наследил римското гражданство на баща си, който е от еврейското коляно на Вениамин, Савел се учи при известния равин Гамалиил в Йерусалим и става фанатичен фарисеин и враг на християнството. По занаят той е майстор на палатки и няма семейство. След обръщането си при Дамаск Савел е отбягван и отхвърлян от Христовите последователи, защото не е забравена печалната му слава на гонител и убиец. Три години той живее сам в Арабия, откъдето заминава за Дамаск и Тарс. По това време Савел е самотен и никому неизвестен юдеин. Варнава го открива и довежда в Антиохия. В продължение на четвърт век апостолът, приел ново име Павел, обикаля целия тогавашен цивилизован свят, като проповядва Евангелието, върши чудеса и основава поместни църкви. Мнозина от съплеменниците му го смятат за фанатик, за главатар на бунт или на нова ерес. За евреите той остава нарушител на Тората и реда, а един римски офицер вижда в него египетски престъпник и мародер. За милиони хора през следващите векове апостол Павел остава недостъпен и непостижим, превърнат в статуя от бял италийски мрамор и издигнат на безкрайно висок пиедестал. А той, макар и светец, е “подобострастен нам човек”. Има своите предпочитания и настроения, своите слабости и особености. Ние разполагаме с възможност да опознаем великия апостол на езичниците, а ако не го опознаем, това ще се дължи на нашата индиферентност към откровението и благодатта.

“Ето човека!” Как изглежда той! Колко е висок? Какви са физическите му черти? Св. апостол Павел не се хвали с външния си вид не само защото е смирен, но и защото съзнава, че не е надарен с плътска привлекателност. По време на отсъствието му от Коринт лъжебратя започват да раздухват настроения срещу него. На агапите (вечери на любовта) те го обвиняват, че посланията му са силни, но речта и телесното му присъствие не внушават респект, не правят силно впечатление. С други думи, той е голям отдалеч, а малък отблизо; пише добре, но говори зле. Тези оплаквания не са съвсем неоснователни. Невъзможно е да се опознае някой по отзивите на неговите врагове, но в тях винаги има рационално зърно, макар и обвито с лъжи. Когато неприятелите на Христос го наричат “многоядец и винопиец”, те не казват истината, а косвено свидетелстват, че той е общителен, достъпен, любвеобилен, че не се чуждее от естествените радости на живота и споделя трапезата на хора от различен ранг и с различни убеждения. Ако апостол Павел беше човек с огромен ръст и гръмовержен глас, неговите конкуренти в Коринт няма да посмеят да се подиграват с външността му. Един епизод от Деяния ни отвежда в същата посока. В Листра суеверните езичници приемат апостолите Павел и Варнава за богове и наричат Варнава – Юпитер, а Павел – Меркурий. Според гръцката митология Юпитер е едър, а Меркурий – дребен. Това е почти сигурно указание, че апостол Павел е по-нисък и по-слаб от своя събрат. Затова св. Йоан Златоуст се възхищава в една от омилиите си, че “Павел бил три лакти чонек, а стигнал небето!”

От посланията се узнава нещо и за очите на Апостола. Според преданието те са сиви и бляскави, а няколко пасажа в писмата му намекват, че той страда от слабо зрение. Ако не е така, защо постоянно използва секретар? Защо пише в края на 2 Солуняни: “Саморъчен поздрав от мене, Павла?” Защо пише на Галатяни: “Вижте, колко много ви написах с ръката си?” В същото послание са включени още по-важни податки: “Знаете, че когато ви благовестих за пръв път, аз бях немощен по плът… Свидетелствам за вас, че, ако да можеше, очите си щяхте да изтръгнете и да ми ги дадете”. В синедриона той не успява да различи фигурата на първосвещеника, за което плаща с една плесница. Твърде вероятно неговият “трън в плътта” е болезнено очно възпаление. Хиляди нощи, след изтощителен ден, св. апостол Павел ниже бод след бод на мъждукащата светлина на лампата, за да не дава повод за обвинения, че се храни от потта на духовните си чеда…

За тялото на великия апостол се знае със сигурност, че е покрито с белези. Той пише до Галатяните: “Аз нося на тялото си раните на Господа Иисуса”. Второто послание до Коринтяни отговаря откъде идват тези следи на човешката жестокост и неблагодарност. Гърбът на този, който е бит пет пъти с еврейски камшик и три пъти с римски бич, е нашарен с ръбци и белези. Веднъж апостол Павел е пребит с камъни, но по волята Божия остава жив. Ако се приеме, че камъните, които го повалят на улицата в Листра, нанасят дълбоки разрези по главата му, тези белези представят техния носител по-бързо и по-убедително от всякакви думи.

Св. апостол Павел никога не споменава за възрастта си, освен само веднъж и то с език, който ни разпъва в догадки. В посланието си до Филимон той се нарича “старец Павел”. “Старец” е еластичен термин, който е труден за тълкуване. Той се състарява не толкова от възраст, колкото от бурите и премеждията, които изпитва. Апостол Павел е младеж при смъртта на архидякон Стефан, но в античния свят мъжете са смятани за “млади” от 30 до 45 години. Тъй като обикновено се приема, че писмото до Филимон е написано четвърт век след убийството на св. Стефан, вероятно Павел “старецът” наближава своята 60-годишнина.

Характерът на св. апостол Павел е сложен и многообразен, и на пръв поглед е изпълнен с противоречия. Неведнъж той се изявява като един от най-смирените на земята. Казва, че е най-малък от апостолите, недостоен да се нарече апостол, по-малък от най-малкия от всички светии, пръв сред грешниците. Той настоява пред новопокръстените да се молят за него и отива в Коринт с кротост, боязън и трепет. Но когато хвърлят в лицето му, че не е достоен да се нарече апостол, той се възмущава и противопоставя. Когато спорят, че не е ръкоположен в Йерусалим, той заявява: “Павел, апостол, призван не от човеци, нито чрез човек, а чрез Иисуса Христа и Бога Отца, Който Го възкреси от мъртвите”. Когато е осмиван от своите опоненти, той твърди, че с нищо не е по-долен от най-главните апостоли. Когато крещят, че неговата проповед е чужда на Закона и враждебна на Бога, той хладнокръвно отговаря: “Ако дори ние или ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде”. Апостол Павел е смирен, но не позволява да хулят и унизяват дадената му свише благодат. На наглите си критици в Коринт той подхвърля: “Малко ми струва да бъда съден от вас или от човешки съд”.

Св. апостол Павел е човек, от който постоянно блика пламъкът на вярата. Понякога той избухва и изгаря, както проклина първосвещеника пред синедриона: “Бог ще тебе да удари, стено варосана!” Веднъж заплашва разглезените коринтяни с тояга. Достатъчно е да прочетат Римляни 7 гл. и 2 коринтяни 12 гл., за да се почувства неговия темперамент. В други случаи, когато се очаква да реагира бурно, апостолът запазва, поне външно, пълно самообладание, както сам препоръчва: “Гневете се, но не грешете”. Достопочтеният Фест го нарича “луд”, но апостол Павел не се обижда, а най-учтиво отвръща, че говори думи на истина и на здрав разум. Разходката в град, изпълнен с идоли, за обикновения юдеин граничи с богохулство, но в Атина св. апостол Павел се възмущава само “духом”, без с нещо да издаде раздразнението си. Той дори намира думи да похвали философите, насядали по камъните на Ареопага, че са особено набожни и търсят незнайния Бог, без да Го познават. Когато завистниците шепнат на ухо, че е “безумен”, апостол Павел се съгласява диалектически с тях: “Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите”. Пред лицето на несправедливостта и злото апостол Павел е бушуващ огън, а изправен пред обширни проблеми той се проявява като трезв и практичен пастир. Върху него се сипят всевъзможни въпроси на съвременната му етика, икономика, казуистика, богословие. Той не само намира време за всички тях, но и ги решава по блестящ и авторитетен начин за срам на неприятелите си.

Св. апостол Павел е едновременно “тесен” и “широк”, консервативен и либерален. За синедриона той е “син на фарисеин”, за ареопага – начетен познавач на поезията и философията, за вярващите – “като ангел Божий, като Иисуса Христа”. Той се превръща във всичко за всички, за да спаси някого. Той не укорява онези, които се радват на законната си жена, които ядат месо и пият вино, които не различават дните, въпреки че сам остава девственик, гладува, жадува и “всеки ден умира” за Този, Който го възражда по пътя за Дамаск. Апостол Павел отхвърля външното, за да спаси вътрешното, когато пише: “Обрязването е нищо и необрязването е нищо, а пазенето Божиите заповеди е всичко”. Той приема всички пътища, ако те водят към една единствена цел – “наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса”. Св. апостол Павел никога не става “роб на човеци”, никога не се оплита като недостоен воин в “житейски работи”, никога не се оглежда назад като слаб атлет на стадиона. Той спокойно може да затвори очи със съзнание за достойно изпълнен дълг: “С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих”.

Но това, което най-много поразява в личността на св. апостол Павел е неговата изключителна, всеотдайна и несекваща любов по отношение на “всички, а най-вече на своите по вяра”. Всяко негово послание започва с порив на благословение и благодарност за неговите приятели. В Свещеното Писание няма по-патетично място от думите му до Коринтяни: “На драго сърце ще жертвувам и сам ще се пожертвувам за душите ви, при всичко че, обичайки вас извънмерно, съм по-малко обичан от вас”. Не напразно св. Йоан Златоуст го нарича “сърце на света”. Ако Блаженствата ни представят портрета на Спасителя, 13 глава на 1 Коринтяни ни дава портрета на св. апостол Павел. Той знае, че истинската любов никога не отпада, защото сам я притежава в изобилие и я споделя без угризения.

Как може да се тълкува и обясни този всеотдаен Христов следовник? Той е уникално явление в историята, което всички желаещи да разберат света и неговата съдба трябва да се опитат да обхванат. Не съществува обаче по-естествено, по-разумно и по-убедително обяснение от това, което самият той предлага: “Бог… благоволи да открие в мене Своя Син…”