Загадката на греха
Лекция на сръбския психиатър акад. проф. Владета Йеротич, изнесена на 24 септември 2013 г. в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“
Какво всъщност е грехът? Да чуем най-напред някои от най-често срещаните определения за греха:
„Грях е това зло, лошо, което въобще, в широк смисъл, се върши по незнание, неволно, което се отнася към душата, морала, навиците и обичаите на средата и особено потъпкването на религиозните и въобще на духовните предписания“ (Речник на синонимите и на сродните думи на сръбско-хърватския език, Миодраг Лалевич, Белград, 1974).
„Грехът е акт на прекъсване на изначалното общение между Бога и човека и е последица от това събитие. От библейското Откровение в кн. Битие, гл. 3 е познат като събитие на конфликт и непослушание на Адам пред Бога, нещо, което е повлияло върху целия човешки род, в което са участвали много фактори: змията или изкусителят, символ на лъжата и завистта…“ (Речник на православното богословие, Йон Брия, Белград, 1987).
„Грях (греховност, прегрешение) е тежко нарушаване на моралните, т.е. на религиозните норми; неправилна, грешна постъпка, престъпление, провинение, първият човешки грях, който са извършили Адам и Ева при християните (при мюсюлманите Адем и Хава), вкусвайки от забранения плод на дървото за познаване на добро и зло“ (Речник на сръбския език, Нови Сад, 2007).
„Грехът е неправилна постъпка; грешка, зло, неволя, беда; свада, гняв; първороден, Адамов, първоначален, праотечески, прародителски, първи“ (Речник на сръбско-хърватския книжовен и народен език, Белград, 1965).
Да чуем и няколко народни поговорки, които се отнасят към греха: „Грехът идва от устата, а не в устата“. „Греха ти казвам, но грешника не искам“. „Когато не правиш добро, грехът чука на вратата“. „Не е така братко, не греши душо“ (когато се мисли, че някой говори нещо накриво). Когато се има предвид, че някой побеснява, се казва: „Грехът е в него, т.е. дяволът“ (от „Сръбския речник“ на Вук Караджич).
С какво и как да започнем тълкуванията на тези на пръв поглед различни, но в основата си сходни определения за греха и греховността? Все пак трудно можем да се съгласим с предложените синоними на думата „грях“, като например: пропускане, пропуск, грешка. Въпросът, който се появява от само себе си е: дали вършим зло (грях) съзнателно или несъзнателно „от незнание, неволно, следователно непреднамерено, или го правим защото така искаме, така желаем. В Евангелието според Лука (12:47-48) Иисус Христос казва: „А онзи слуга, който е знаел волята на господаря си, и не е бил готов, и не е постъпвал по волята му, ще бъде бит много; който пък не е знаел и е направил нещо достойно за наказание, ще бъде бит малко. И от всекиго, комуто е много дадено, много и ще се иска, и комуто много е поверено, от него повече ще се изисква“.
И все пак във всички определения на понятието за грях има нещо, което е близко до всеки човек: това е нещо „зло, лошо“, което причинява „неволя, беда, конфликт“ в човека. Изглежда, че както и да определим греха, за всички хора (дали за всички?), някъде дълбоко в тях (ние бихме нарекли това дълбоко: съзнание, несъзнавано, свръхсъзнателно), разбираемото е приемливо и дори е естествено да предчувстваме, да усещаме, да знаем какво е грехът.
Откъде обаче е грехът, защо грехът съществува? Почти във всяко определение за греха се споменава „първият грях“, „прародителският грях, грехът на Адам“. Интересно е, че когато в дефинициите за греха се определя този праотечески грях, някои дефиниции споменават само Адам, други – и Адам, и Ева. Нима е все едно дали този първи грях произтича само от Адам (като първия създаден от Бога човек) или и от Адам, и от Ева (както е записано в Корана), или може би най-напред от Ева (в Библията змията като маскиран сатана е измамил най-напред жената, Ева, а след това тя е убедила Адам да яде от забранения плод от „дървото за познаване на добро и зло“, единственото дърво в Рая, от чийто плодове Бог е забранил на първите хора да ядат). Както виждаме, загадката се появява рано, защото ако се съгласим, че грехът е обобщено зло, то тогава можем да наречем и престъплението, и грешката, и грешната постъпка грях и тогава остава библейското твърдение, че началото на всички тези грешки в човешкото поведение е съгрешаването на Адам и Ева (ако в началото е само Адам, тогава това е Адам, от чието ребро докато още е спял не е сътворена Ева; с една дума, в Адам е и Ева, и изглежда, че човекът е първоначално андрогинно същество).
Новите въпроси следват неизбежно. Книга Битие в Библията има юдейски произход и тази юдейска традиция (поне когато става дума за първия грях) като цяло е приета от християните и от мюсюлманите. Всичките три монотеистични религии в света (днес и впоследствие най-многобройните) са единодушни относно произхода на праотеческия грях: това е непослушанието на първите хора към Бога, който ги е сътворил; това е била (и остава) гордостта и завистта на човека, но преди сътворяването на човека това би трябвало да е била завистта на непослушния Луцифер, на когото, като на „светлоносец“, Бог му предназначил съвсем друга роля в теофанията на историята.
На всички големи изследователи на историята на религиите е известно, че са съществували (и днес съществуват) големи религии, преди възникването на монотеистичните религии. Дали в тези големи световни религии – индуизъм, будизъм, религиите в Шумер, Вавилон, както и в другите важни политеистични държави на Стария свят – има следи или учения за „праотеческия грях“, за човешкото „падение“ от небето на земята, като наказание от страна на Бога или на боговете заради някакво човешко прегрешение? В повечето митове на политеистичните религии (освен в будизма) само се предчувства нещо тайнствено и лошо, което се е случило в праисторията на човека и на човечеството и което като последица от такова едно чудно събитие (между небето и земята) е въвело злото в света и в човека.
Така е представен митът на едно племе в Океания (вероятно е възникнал преди християнската ера), който разказва за стълб, появил се в праисторията, съединяващ Небето и Земята. По него хората са можели да се изкачват на небето и да слизат на земята. Изведнъж, в неопределен във времето момент, този стълб е разрушен и оттогава в човека останала силната жажда за небето, но и възможността отново да го достигне. В този необикновен мит въобще не се споменава за греха.
Много митове на старите народи – като се започне от Шумерския – говорят за някакво райско състояние на човека, в което е властвало „съвършенството и блаженството“, в което не е имало нито болести, нито смърт. След това райско състояние идва драмата, първата божествена драма на теогонията, пише Мирча Елиаде: „Някой от боговете не е постъпвал в съгласие с принципа, който той сам въплъщавал“. И други антрополози подчертават факта, че понятието за грях, елементът на изкуплението и идеята за „козел-отпушение“ не се потвърждават от текстовете. Във всеки случай повечето митове са съгласни в едно: космическият порядък е непрекъснато застрашен; първо от страна на голямата змия, която заплашва да върне света в състоянието на „хаос“; след това човешките злодеяния, вините и грешките, които изискват разкаяние и очистване посредством различни обреди“ (М. Елиаде).
Съвременната наука на изследователите на космоса и на неговата материя и енергия (но и на „тъмната материя и на тъмната енергия“) като че ли отново се връщат към митологичната представа за „хаоса“ и към предчувствието за унищожаване на живота, т.е. за връщането към състоянието на хаос.
И все пак това е чудно що се отнася до понятието за грях! Макар да е казано, че антрополозите не откриват понятието грях (поне от шумерско време и по-рано), откъдето е тази трогателна вавилонска молитва отправена към боговете, която призовава: „О, Господи, големи са моите грехове… О, Боже, Когото не познавам, големи са моите грехове… о, богиньо, която не познавам, големи са моите грехове… Човек не знае нищо; той не знае дори дали греши или върши добро… О, господарю мой, не отхвърляй Твоя раб!“ Нима не сме изкушени да повярваме, че тази твърде трогателна молитва с християнски произход като че ли е написана „вчера“!
Не ми е известно в богатата на въображение индуистка религия, още по-малко в будизма, да се споменава някакво учение за греха. В действителност, самото понятие индуизъм произтича едва от VІІІ в. сл. Хр., като адваитизъм – адваита в смисъла на „не-дуализъм“ – основател на това религиозно учение е бил Шанкара; много преди това време Индия е имала религиозни начала във Ведите, по-късно в Упанишадите.
Както виждаме, произходът на злото остава загадка както на Изток, така и на Запад – загадка, оставена на волята на гениалните умове на човечеството (религиозни и философски) да тълкуват този произход по безброй проницателни начини.
Заради такива религиозни ситуации в света преди появата на Моисей, Карл Ясперс, струва ми се с право, в книгата „За европейския дух“ от 1946 г. определя евреите като истинските и единствени изобретатели на мита за „грехопадението“ и то според остроумната забележка на Ясперс – защото „евреите са вкусили от изгубеността на човека“, търсейки пътя към повторното възстановяване на някогашното райско състояние, „но не от онази страна, а в света. В тази библейска мисъл се корени основната сила на западната история“. Според Ясперс идеята за свободата е могла само на Запад да доведе до бурна динамична история и политика, в която се е проявил стремежът към свобода на народите и държавите.
Макар и да са обединени около няколко същностни принципа на монотеизма – вярата в единия Бог, вярата в безсмъртието на душата, вярата в Съдията, който награждава и наказва – между всичките три монотеистични религии съществуват разлики и то особено между християнството и юдаизма, по-малко между юдаизма и исляма (докато в християнството е по-голяма разликата между протестантизма от една страна и Православието и Римокатолицизма от друга). Именно динамиката на историята, и то на Запад, е била немислима без хилиастичното очакване на небесното (хармонично и справедливо) Царство на земята; идея и вяра, първоначално юдейска, само отчасти приета от християнството („хилядогодишното Христово Царство на земята“, преди окончателния „край на света“ в Откровението на Йоан). В самата основа на християнската вяра е очакването за есхатологичния край на човечеството и на неговата история едва при Второто Пришествие на Иисус Христос и Неговия окончателен съд.
Така християнската или по-точно юдеохристиянската история на Запад е била постоянно разпъната на кръст между очакването (постоянното очакване!) на някакъв справедлив и щастлив живот на хората на земята – оттук революциите, особено марксистката революция, предвождана в голямата си част от хилиастично настроени евреи – и очакването на единствено справедливата Божия награда на вярващите след смъртта. Така почти с непрекъснатото хилиастично очакване на справедливия живот на земята – християнството е противопоставило надеждата за справедливост единствено „от онази страна“, което е обусловило онтологично толкова богатия ход на юдеохристиянската история на Запад с развитието не само на пребогата култура, (религия, философия и изкуство), но и на науката, която е допринесла за преобразяването на цивилизования начин на живот на човека и народа на Запад (отчасти и на Изток). Неубедителната религия и религиозност на Китай и на китайците в нейната почти деветхилядолетна история – и Лао Дзъ и особено Конфуций, са били повече големи философи, отколкото основатели на някаква религия – продължителното вярване на народа в Индия в цикличността на историческите (и космическите) събития във връзка с идеята за кармата и реинкарнацията, не са могли да активират такава динамика на историята, каквато са активирали всичките три монотеистични религии на Запад (ислямът е действал в повечето ислямски страни и народи по-скоро по юдаистично законнически начин, отколкото по християнски).
Да се върнем към същността на греха и на неговите последици в живота на хората и народите през историята на човечеството. Злото, което е създало греха на света – да оставим настрани този път Дарвиновата теория за еволюцията и по-различното разбиране на произхода на т. нар. грях и зло в света, според материалистичните еволюционисти – е трябвало да доведе до създаването на Закон преди Моисеевите скрижали на Закона от Синай. Достатъчно е да си припомним закона на легендарния Ману в Индия, за историческият Хамурапи във Вавилон, за Солон в Гърция, за да се убедим още веднъж, че много преди юдеохристиянството е трябвало да съществува някаква предчувствана идея за греха и злото и сред тези стари народи в историята (нима не е имало поне предизвестия за закон относно позволеното и непозволеното поведение на хората в праисторията като зачатък на морала и на етиката?)1.
Загадката на греха не е могла да бъде докрай осветлена както впрочем и загадката за съществуването на злото. Юдеохристиянският мит (мит в позитивния смисъл!), за „падението на първия човек Адам“, макар и той да не ни задоволява напълно, е величествена символика на нещо недосегаемо (поне за човешкия разум и ум), което може би се е случило в еоните на космическото и на земното минало.
Всички хора на земята, независимо от тяхната раса, нация и религия, знаят (и когато не искат да знаят!) за греха. За разлика от останалите големи световни религии (преди всичко индуизма и будизма), които култивират една по-смекчена позиция спрямо греха, а оттам и спрямо вината (и чувството за вина) всичките три монотеистични религии са далеч по-строги (често сурово строги, особено в ранните векове) към човека и неговата същност. Тези религии търсят личната отговорност на човека за неговото морално поведение, чиято (отговорност) изисква по-дълбокото познаване на основите на своята религия.
Днешното преходно време на криза (макар и кризи в живота на отделния човек и на народа да е имало винаги) е опасно, именно защото днешният човек през ХХІ в. (преди всичко на Запад) иска да отхвърли съществуването на греха, релативизирайки го максимално, с което иска да свали от себе си отговорността за живота си, както и за живота на своя народ. Ако няма грях, няма и вина, оттук и релативизирането на греха и на злото, примесено с още по-пагубно равнодушие.
Вече не е необходимо да бъдем теисти, за да имаме съзнание за нашата морална отговорност, както към нашето семейство (кризата на патриархата, а какво след него?), така и към нашия народ, защото сме стигнали до онази последна отговорност (а и тя има произход в религията) – отговорността към майката земя. Каква е тази отговорност! Дали все още е възможно да се постигне (да се достигне) „ново съзнание“ („разширено съзнание“) у бъдещия човек и то човека в целия свят, който от любов към земята би вложил всичките си духовни и материални сили за спасението на планетата Земя, вместо безсмисленото прахосване на енергия и средства за оръжие и наркотици (натрупването на оръжие ще доведе до нови войни, а наркотиците до страшна апатия – униние, казват християните, униние към всичко живо)? Човечеството не може да стигне до такова „ново съзнание“ без разпознаването на греха на своя личен, на народния и на общочовешкия грях. Ерос и Танатос, тяхната взаимна борба, която приема все по-жестоки форми в нашето време, трябва да бъде решителната а Божия любов към човека (но да не забравяме свободата, дарувана му от Бога), може би няма да остави човека на собственото му решение да унищожи себе си и Божието творение.
Бележки
1Би трябвало да се търсят сходства и разлики между споменатите закони на Хамурапи, Солон, може би и Платон и закона на Моисей на Христос и на Мохамед – доколкото такова изследване вече не е някъде публикувано, на мен лично не ми е известно.
Превод: Свилен Тутеков
