Православие.БГ

Нашите приятели светците



от · Жорж Бернанос · 30/09/2005

Те­зи го­ле­ми съд­би, по­ве­че от всич­ки дру­ги, се из­плъз­ват от ка­къв­то и да е де­тер­ми­ни­зъм: те си­я­ят и из­лъч­ват бля­съ­ка на сво­бо­да­та.

Пи­там се, да­ли ако отец дьо Фуко1 лич­но ме бе­ше по­мо­лил да из­не­са та­зи бе­се­да, ня­ма­ше да на­ме­ря по­вод да му от­ка­жа, кой­то той със свой­стве­но­то си ве­ли­ко­ду­шие би при­е­л за дос­та­тъч­но ос­но­ва­те­лен. Но той ме по­мо­ли чрез своите духовни дъ­ще­ри­ си и ето ни, съб­ра­ни тук, ка­то сви­де­тел­ство за то­ва, че дъ­ще­ри­те на отец дьо Фу­ко ви­на­ги ус­пя­ват, ко­га­то ис­кат. То­ва мо­же и да не е чу­до, но до­ня­къ­де го на­по­до­бя­ва. Да при­е­мем, че е под­го­тов­ка за чу­до. За­що­то та­зи ве­чер имам дръз­ко­то неб­ла­го­ра­зу­мие да ви го­во­ря за стра­на, в ко­я­то, ма­кар и стар пъ­те­шес­тве­ник, ни­ко­га не съм стъп­вал и ни­ко­га не съм срещ­нал не­ин ис­тин­ски мес­тен жи­тел. Нак­рат­ко, по­не­же въз­на­ме­ря­вам да ви го­во­ря за свет­ци­те и све­тост­та, то чу­до­то, ис­тин­ско­то чу­до ще се слу­чи, ако съ­у­ме­е­те да ме из­слу­ша­те без ску­ка… Най-сет­не как­во ис­ка­те да ви ка­жа? Опи­тай­те се да бъ­де­те въз­мож­но най-сниз­хо­ди­тел­ни: то­ва е пър­ва­та ми про­по­вед.

Ще ка­же­те, че съм мо­жел да из­бе­ра дру­га те­ма. Не е съв­сем си­гур­но. Най-чес­то не ние из­би­ра­ме те­ма­та, а тя ни из­би­ра. Лю­би­те­ли­те на ли­те­ра­ту­ра­та смя­тат, че пи­са­те­лят пра­ви как­во­то ис­ка с въ­об­ра­же­ни­е­то си. Уви, власт­та на пи­са­те­ля над въ­об­ра­же­ни­е­то му е поч­ти ка­то га­ран­ци­и­те, ко­и­то граж­дан­ски­ят ко­декс пред­ла­га на на­ши­те оча­ро­ва­тел­ни и порядъчни съг­раж­да­ни – на­ли раз­би­ра­те как­во ис­кам да ка­жа? Щом по­лу­чих пис­мо­то, ко­е­то сес­тра Си­мон на Евха­рис­тий­но­то сър­це2 ми нап­ра­ви чес­та да из­пра­ти, моята пър­­ва­ ре­ак­ция – мис­ля, че спо­ме­нах то­ва – бе­ше да за­о­би­ко­ля по­ка­на­та, как­то ко­нят за­о­би­ка­ля пре­пят­стви­е­то, ако не мо­же да го прес­ко­чи. Но след ка­то не го сто­рих в са­мо­то на­ча­ло, ре­ших да ско­ча нап­ра­во в цен­тъ­ра, как­то пра­вят ста­ри­те съз­на­тел­ни ко­не… “Е – по­мис­лих си аз. – Тол­ко­ва по-зле за тях! Ще им го­во­ря за све­тост­та.” И, за да бъ­да от­кро­вен, ще ка­жа, че те­ма­та, прос­ло­ву­та­та те­ма, ве­че не ми да­ва­ше ми­ра; по­чув­ствах, че жре­би­ят е хвър­лен и не бих мо­гъл да го­­­­во­ря за не­що дру­го.

Пре­ди всич­ко за­що ще ви го­во­ря за свет­ци­те? Със си­гур­ност не за на­зи­да­ние. До­ри то­ва да се слу­чи, ня­ма да е на­роч­но, уве­ря­вам ви. Ще се опи­та­ме спо­кой­но да по­го­во­рим за свет­ци­те та­ка, как­то де­ца­та го­во­рят по­меж­ду си за го­ле­ми­те; без да пре­тен­ди­ра­ме за дру­го, ос­вен да об­ме­ним впе­чат­ле­ния за те­зи хо­ра, ед­нов­ре­мен­но тъй от­да­ле­че­ни и тъй близ­ки до нас. 

Се­щам се за из­вес­тния стих на Елю­ар от по­е­ма­та му “Гер­ни­ка”: “Смърт­та, тол­ко­ва труд­на… и тол­ко­ва лес­на…” Съ­що­то би мог­ло да се ка­же и за све­тост­та.

Тя ни из­глеж­да ужа­ся­ва­що труд­на, мо­же би прос­то за­що­то не зна­ем, а и ни­ко­га се­ри­оз­но не сме се пи­та­ли как­во пред­став­ля­ва. Де­ца­та го­во­рят по съ­щия начин за въз­рас­тни­те. Те не зна­ят как­во мис­лят въз­рас­тни­те и не да­ват да се разбере какво мислят за тях, прос­то си иг­ра­ят на да­ми и гос­по­да. Пос­ле пос­те­пен­но, вмес­то да си иг­ра­ят на го­ле­ми, те на свой ред ста­ват го­ле­ми. Мо­же би ре­цеп­та­та е доб­ра? Във все­ки слу­чай та­ка, из­глеж­да, е пос­тъ­п­ла мал­ка­та3 сес­тра Те­ре­за, за ко­я­то бих­ме мог­ли да ка­жем, че е ста­на­ла све­ти­ца, иг­ра­ей­ки си на свет­ци­ с Младенеца Ии­сус, по­доб­но на мом­чен­це, ко­е­то, след ка­то неп­рес­тан­но е пус­ка­ло ме­ха­нич­но­то си влак­че, поч­ти не­съз­на­тел­но се прев­ръ­ща в ин­же­нер по же­лез­ни­ци­те или най-мал­ко­то в на­чал­ник-га­ра… 

Поз­во­ле­те ми да се спра за миг на срав­не­ни­е­то с же­лез­ни­ци­те. В край­на смет­ка на­ми­рам го за недо­там глу­па­во… Бих­ме мог­ли до­ри да си пред­ста­вим Цър­ква­та ка­то ог­ром­на тран­спор­тна ком­па­ния, тран­спорт за Рая, за­що не? Е, доб­ре, пи­там ви как­во бих­ме пра­ви­ли без свет­ци­те, ко­и­то да ор­га­ни­зи­рат дви­же­ни­е­то? На­ис­ти­на от две хи­ля­ди го­ди­ни Ком­па­ни­я­та е поз­на­ла не мал­ко ка­тас­тро­фи – ари­ан­ство, нес­то­ри­ан­ство, пе­ла­ги­ан­ство, го­ля­ма­та схиз­ма с Изто­ка, Лу­тер… спо­ме­на­ва­ме са­мо най-из­вес­тни­те де­рай­ли­ра­ния и вла­ко­ви сблъ­съ­ци. Но без свет­ци­те, каз­вам ви, хрис­ти­ян­ски­ят свят не би бил дру­го, ос­вен ги­ган­тска куп­чи­на пре­о­бър­на­ти ло­ко­мо­ти­ви, под­па­ле­ни ва­го­ни и ръж­дяс­ва­щи под дъж­да железопътни релси. И ни­то един влак не би пре­ми­на­вал по от­дав­на об­рас­ли­те в тре­ва ко­ло­во­зи. О, знам, ня­кои от вас на­вяр­но си каз­ват, че твър­де пре­у­ве­ли­ча­вам мяс­то­то на свет­ци­те и при­да­вам пре­ка­ле­но го­ля­мо зна­че­ние на хо­ра, ко­и­то ви­на­ги са били мал­ко встра­ни; че е твър­де пре­си­ле­но да ги срав­ня­вам с тър­пе­ли­ви чи­нов­ни­ци, още по­ве­че, че въп­ре­ки ад­ми­нис­тра­тив­ната тра­ди­ция, нап­ред­ват в служ­ба­та с лич­ни ка­чес­тва, а не с прос­лу­же­ни го­ди­ни; че по-ско­ро виж­да­ме как вне­зап­но се прев­ръ­щат от скром­ни слу­жи­те­ли в ге­не­ра­лни ин­спек­тори или ди­рек­то­ри на ком­па­ни­я­та, ма­кар и ня­кои да са би­ли бру­тал­но из­хвър­ля­ни през вра­та­та, как­то Жа­на д’Арк нап­ри­мер.

Но по-доб­ре да спра с же­ле­зо­път­ни­те срав­не­ния, до­ри и са­мо за да по­ща­дя честолюбието на ду­хов­ни­ци­те, ока­за­ли ми чест­та да дой­дат да ме чу­ят. Те на­вяр­но се пи­тат с без­по­кой­ство как­во ще им бъ­де въз­ло­же­но в та­зи въ­об­ра­жа­е­ма тран­спор­тна ком­па­ния: про­даж­ба­та на би­ле­ти­ или га­ро­ва­та ох­ра­на?… Бих ис­кал от думите ми у вас да ос­та­не са­мо иде­я­та, че Цър­ква­та е всъщ­ност дви­же­ние, дви­же­ща си­ла, ма­кар мно­го вяр­ва­щи мъ­же и же­ни да смя­тат или да се прес­тру­ват, че при­е­мат, че тя е под­слон, убе­жи­ще, ду­хов­на стра­ноп­ри­ем­ни­ца, през чи­и­то про­зор­ци има­ме удо­вол­стви­е­то да наб­лю­да­ва­ме как ми­ну­ва­чи­те, хо­ра­та от­вън, ко­и­то не са оби­та­те­ли на къ­ща­та, га­зят в кал­та. О, си­гур­но и сред вас има от хо­ра­та от­вън, дъл­бо­ко скан­да­ли­зи­ра­ни от си­гур­ност­та на пос­ред­стве­ни­те хрис­ти­я­ни – си­гур­ност, на­по­до­бя­ва­ща ле­ген­дар­на­та си­гур­ност на глуп­ци­те – ве­ро­ят­но, за­що­то е съ­ща­та… ­Бо­же мой, по­вяр­вай­те ми, ня­мам осо­бе­ни илю­зии от­нос­но ис­кре­ност­та на ня­кои не­вяр­ва­щи; не при­е­мам всич­ки­те им уп­ре­ци, знам, че мно­зи­на от тях се опит­ват да оп­рав­да­ят сво­я­та пос­ред­стве­ност чрез на­ша­та, ни­що по­ве­че. Но не мо­га да спра да ги оби­чам. Изпит­вам ня­как­ва бо­лез­не­на со­ли­дар­ност с те­зи хо­ра, все още не на­ме­ри­ли то­ва, ко­е­то аз по­лу­чих, без да го зас­лу­жа­вам, без до­ри да съм го ис­кал, не­що, на ко­е­то се рад­вам, та­ка да се ка­же, от люл­ка­та, един вид при­ви­ле­гия, чи­я­то без­въз­мез­дност ме стъ­пис­ва. 

И тъй ка­то не съм от хо­ра­та, вне­зап­но обър­на­ли се във вя­ра­та, поч­ти ме е срам да го приз­ная, по­не­же от два­де­се­ти­на го­ди­ни то­ва е на мо­да; мо­же би, за­що­то обър­на­ли­те се във вя­ра­та го­во­рят из­вън­ред­но мно­го за сво­е­то об­ръ­ща­не, до­сущ ка­то току-що из­ле­ку­ва­ли­те се, ко­и­то не ви спес­тя­ват ни­то ед­на под­роб­ност от ня­ко­гаш­но­то си за­бо­ля­ва­не, отег­ча­вай­ки ви с опи­са­ния на си­ро­пи­те и таб­лет­ки­те. Тряб­ва да до­ба­вя, че ду­хов­ни­те ли­ца имат под­чер­та­на склон­ност към по­до­бен род хо­ра, чи­и­то сви­де­тел­ства при­те­жа­ват из­вес­тна рек­лам­на стой­ност, ка­то тези на гос­по­да­та, чи­и­то сним­ки виж­да­ме на чет­вър­та стра­ни­ца във вес­тни­ци­те. Ре­ли­ги­оз­на­та ис­то­рия – кол­ко­то и ду­ма­та да е пре­тен­ци­оз­на – или, да ка­жем, хро­ни­ка­та на бла­го­вес­ти­е­то от пър­ва­та по­ло­ви­на на ве­ка, е из­пъл­не­на с ли­те­ра­тур­ни об­ръ­ща­ния във вя­ра­та. Едно от най-из­вес­тни­те е на Пол Кло­дел, кой­то ни об­ри­су­ва всич­ки об­сто­я­тел­ства от оно­ва не­заб­ра­ви­мо ут­ро, ко­га­то, скрит зад ед­на ко­ло­на в па­риж­ка­та “Нотр Дам”, вне­зап­но усе­тил тай­нстве­н вът­ре­шен по­рив, ня­ка­къв ду­хо­вен спа­зъм, не­що ка­то ду­шев­на тръп­ка, с ко­я­то за­поч­на­ла прес­тиж­на­та му ка­ри­е­ра на ка­то­ли­чес­ки по­ет, увен­ча­н от Френ­ска­та ака­де­мия та­ка, как­то наз­на­че­ни­е­то му на въж­де­ле­ния пост във Ва­шин­гтон бе вър­хът на не по-мал­ко прес­тиж­на­та му ка­ри­е­ра на чи­нов­ник. Зна­ем и за дру­ги съ­що та­ка гръм­ки, ма­кар и не­до­там ус­той­чи­ви ли­те­ра­тур­ни об­ръ­ща­ния във вя­ра­та, ка­то нап­ри­мер то­ва на Жан Кок­то, под­пи­са­но от Жак Ма­ри­тен5 (ли­те­ра­тур­ни­те пок­ръс­тва­ния мо­гат да се под­пис­ват, как­то кар­ти­ни­те на ху­дож­ни­ци­те). Или пък то­ва – носещо съ­щия под­пис – на кле­тия Сакс, кой­то стиг­на чак до се­ми­на­ри­я­та, а пър­во­то му ра­со бе­ше уши­то в мод­на къ­ща “Па­кен”. Както и да е! Съ­жа­ля­вам, че се впус­нах в ше­ги с новопок­ръс­ти­ли­те се, но те ня­ма да им нав­ре­дят осо­бе­но, за­що­то ги уп­рек­вам са­мо, че про­дъл­жа­ват да не раз­би­рат оне­зи, с ко­и­то дос­ко­ро са спо­де­ля­ли съ­щи­те заб­луж­де­ния; не­що на­пъл­но ес­тес­тве­но, до­кол­ко­то все­ки, обър­нал се във вя­ра­та, го е сто­рил за смет­ка на ня­ко­го или не­що… ­Но как хрис­ти­я­нин ка­то мен или ка­то мно­зин­ство­то от вас, за ко­и­то ка­то­ли­чес­ка­та вя­ра е не­що, без ко­е­то би се чув­ствал ка­то ри­ба на су­хо, да не из­пит­ва тре­во­га или срам при ви­да на те­зи свои бра­тя, не­о­бяс­ни­мо ли­ше­ни от не­що, ко­е­то не ни е лип­сва­ло и се­кун­да? Ако бях но­во­пок­ръс­тен, напразно щях да си повтарям непрестанно, че не аз съм на­ме­рил Бо­га, а Той ме е на­ме­рил – то­ва е един от оне­зи доводи, в ко­и­то тър­сим по-ско­ро ус­по­ко­е­ние, от­кол­ко­то убеж­де­ние. Не бих мо­гъл да се хва­ля, че съм хрис­ти­я­нин по­ве­че, от­кол­ко­то, че го­во­ря пра­вил­но май­чи­ния си език. Как то­га­ва да не съм сил­но и дъл­бо­ко ан­га­жи­ран с оне­зи, ко­и­то, за да ов­ла­де­ят то­зи език, е тряб­ва­ло мъ­чи­тел­но да заб­ра­вят своя, да заб­ра­вят ези­ка, кой­то ви­на­ги са пол­зва­ли?

Не­ка ми прос­тят хрис­ти­я­ни­те, ко­и­то ме слу­шат. Ако сред тях има по­не един чо­век, чужд на на­ша­та вя­ра, то се­га го­во­ря не­му. Бих се сму­тил сил­но, ако той смет­не, че се об­ръ­щам към не­го от дъл­би­ни­те или без­дни­те на си­гур­ност­та си на вяр­ващ – от ня­как­во си­гур­но и скри­то на за­вет оби­та­ли­ще – ос­та­вай­ки чужд на не­го­вия риск. То­ва не е вяр­но. Не е вяр­но, че вя­ра­та е си­гур­ност, по­не в чо­веш­кия сми­съл на ду­ма­та. О, без съм­не­ние по све­та се сре­щат дос­та пос­ред­стве­ни хрис­ти­я­ни, ко­и­то имат илю­зии в та­зи на­со­ка, смя­тат се си­гур­ни в Бо­жи­я­та ми­лост, при­пис­вай­ки на ре­ли­ги­я­та са­мо­до­вол­ство­то си, спо­де­ле­но с дру­ги глу­па­ци – вяр­ва­щи или не­вяр­ва­щи. Вя­ра­та по ни­ка­къв на­чин не би мог­ла да се срав­ня­ва с оче­вид­нос­ти от ви­да “две и две пра­ви че­ти­ри”, ко­е­то ми­на­ва за най-три­ви­ал­ния при­мер. Мно­го доб­ре раз­би­рам раз­драз­не­ни­е­то и до­ри въз­му­ще­ни­е­то на не­вяр­ва­щи­те спря­мо хо­ра, в ко­и­то съ­зи­рат ана­ло­гич­на уве­ре­ност, когато става дума за не­ви­ди­мия свят, смърт­та и оно­ва, ко­е­то е от­въд нея. По­ня­ко­га гне­вът и не­го­ду­ва­ни­е­то от­стъп­ват пред за­вист­та: “Вие има­те шан­са да вяр­ва­те – спо­де­лят те с обез­ку­ра­жа­ва­ща на­ив­ност. – Аз не мо­га.” И на­ис­ти­на се на­сил­ват да вяр­ват или най-мал­ко­то се на­сил­ват да вяр­ват, че вяр­ват, не­до­у­мя­вай­ки за­що не сти­гат до­ни­къ­де – ка­кто стра­да­щи­те от без­съ­ние, ко­и­то все си пов­та­рят, че ще зас­пят, та­ка и си ос­та­ват буд­ни, по­не­же съ­нят е не­пред­ви­дим. То­зи, кой­то оча­к­­ва съ­ня, мо­же да бъ­де си­гу­рен, че ня­ма да го ви­ди как ид­ва. Те­зи хо­ра же­ла­ят да вяр­ват, на­сил­ват се да вяр­ват; на­сил­ват се да вяр­ват, че вяр­ват – без оба­че да осъз­на­ват то­ва, в ко­е­то вяр­ва­ме ние; те от­да­ват съ­що­то зна­че­ние на ко­я­то и да е чу­дес­на случ­ка в Биб­ли­я­та, как­то на свя­то­то въп­лъ­ще­ние на Сло­во­то. Те се мъ­чат да по­вяр­ват, че Ио­на ня­кол­ко дни е бил под­сло­нен в ки­та, че пре­ко­ся­ва­не­то на Чер­ве­но мо­ре е било та­ко­ва, как­во­то е изоб­ра­зе­но в е­д­на про­чу­та ми­ни­а­тю­ра, къ­де­то ев­ре­и­те ми­на­ват меж­ду две вод­ни сте­ни, а ри­би­те съ­зер­ца­ват глед­ка­та, как­то ние наб­лю­да­ва­ме от про­зор­ци­те си шес­тви­е­то в пос­лед­ния ден на кар­на­ва­ла… ­Уви! Твър­де мно­го вяр­ва­щи мъ­же и же­ни спо­де­лят в то­зи пун­кт вя­ра­та на не­вер­ни­ци­те, не са­мо от не­ве­де­ние или от глу­пост, но и по­ра­ди глу­па­ва­та су­ет­ност, с ко­я­то ня­кои ки­чат вя­ра­та си. Но­во­пок­ръс­ти­ли­те се ли­те­ра­то­ри, за ко­и­то го­во­рих пре­ди мал­ко, са спе­ци­а­лис­ти по те­зи са­мох­вал­ства, в ко­и­то учас­тва ви­со­ко­ме­ри­е­то.

Ясно е, че не­вяр­ва­щи­ят мо­же да ос­та­не без­раз­ли­чен, ко­га­то из­по­вяд­ва­те пред не­го велики тайни на вя­ра­та, ко­и­то той не раз­би­ра и ко­и­то не му го­во­рят кой знае как­во. Ако пък без най-мал­ко ко­ле­ба­ние му за­я­ви­те, че за­ко­нът на зем­но­то при­тег­ля­не е бил обез­си­лен, за да мо­же Ии­сус На­вин да за­ба­ви с един час слън­це­то, той ще ви смет­не за не­нор­ма­лен, ще по­со­чи с пръст сле­по­о­чи­е­то си и ще реши, че сте ин­те­ре­сен чу­­дак, ря­дък фе­но­мен. И независимо дали ви харесва то си е така: от един хри­с­ти­я­нин ни най-малко не се иска да при­е­ме бук­вал­но ис­то­ри­я­та на пророк Ио­на или на Ии­сус На­вин. Що се от­на­ся до мен, аз я при­е­мам на дра­го сър­це и вяр­вам в нея, но чу­де­са­та не ме интересуват в то­зи смисъл, че ни­ко­га не са обър­на­ли кой знае кол­ко ду­ши към вя­ра­та. Не друг, а Гос­под го е казал в Еван­ге­ли­е­то, над­сми­вай­ки се над оне­зи, ко­и­то очак­ват лич­би и чу­де­са6. Чес­то чу­де­са­та по­ра­зя­ват ума, но втвър­дя­ват сър­це­то, за­що­то съз­да­ват впе­чат­ле­ни­е­то за един вид бру­тал­на при­ну­да, за на­си­лие над ра­зу­ма и съз­на­ни­е­то чрез изис­ква­не­то за при­е­ма­не на факт, кой­то за мно­зи­на е на­си­лие над по­ря­дъ­ка.

 

Не бих ис­кал да се спи­рам на­дъл­го вър­ху та­зи те­ма, но не бива да ми­сля единствено за невярващите сред аудиторията, ко­и­то мо­же би в то­зи мо­мент не без известно удоволствие си казват, че благочестивите вяр­ва­щи­ са по­лу­чи­ли до­бър урок. На­ми­рам, че и те­зи доб­ри ду­ши имат пра­во да се по­чув­стват ус­по­ко­е­ни, ако мо­и­те ше­ги са им прозвучали кощунствено. Горещо ги съ­вет­вам да п­ро­че­тат и “Све­ще­на­та ис­то­рия” на Д7, из­ляз­ла не­от­дав­на с грифа Imprimatur8 от ар­хи­е­пис­ко­па на Па­риж. Оттам ще на­у­чат, че тръб­ни­ят зов е съ­от­ве­тен сиг­нал, с кой­то са пре­дуп­реж­да­ва­ли сап­ьо­ри­те да на­пус­нат га­ле­ри­и­те, след ка­то под­па­лят дър­ве­ни­те им подпори, за да сру­тят сте­ни­те на Иерихон – та­ка­ва по лип­са на ба­рут е би­ла под­рив­на­та тех­ни­ка в она­зи епо­ха.

 

А по по­вод пре­ко­ся­ва­не­то на ре­ка Иор­дан като по суша от вой­ската на Ии­сус На­вин край ви­со­чи­на­та на Адом те би­ха мог­ли да про­че­тат след­но­то: град Адом е ве­ро­ят­но Ел Да­ми­ех на око­ло 25 ­км. от Йе­ри­хон. Там ре­ка­та тече меж­ду два пе­съч­ли­ви скло­на с ви­со­чи­на око­ло 15 м­. През 1927 г. вслед­ствие на лек трус свли­ча­не зат­ва­ря ко­ри­то­то на ре­ка­та и ней­но­то те­че­ние е пре­ус­та­но­ве­но за двай­сет и един ча­са, ко­е­то въз­про­из­веж­да с точ­ност об­сто­­я­тел­ства­та, опи­са­ни­ в Биб­ли­я­та, ко­я­то съ­що го­во­ри за трус, но на ориенталски живописния си език: пла­ни­ни­те ска­чат ка­то ов­ни, хъл­мо­ве­те – ка­то аг­не­та. Пов­та­рям, кни­га­та на Да­ни­ел-Ропс но­си зна­ка Imprimatur.
 
Отно­во ще ка­жа, че те­зи въп­ро­си ни най-мал­ко не ме въл­ну­ват. На дра­го сър­це съм скло­нен да при­е­ма, че ев­ре­и­те са пре­ко­си­ли не са­мо Чер­ве­но мо­ре, но и Атлан­ти­чес­кия оке­ан, без да си из­мок­рят кра­ка­та, но как­во от то­ва? Искам да кажа са­мо, че за мен е без­край­но бо­лез­не­но да мис­ля, че чистосърдечни хо­ра, способни на искрена вяра, мо­гат да бъ­дат дър­жа­ни да­леч от Хрис­та чрез съмнения, лишени от всякакво основание и причина. Ако Бог бе­ше по­же­лал да ни спе­че­ли с чу­де­са, той не би се ог­ра­ни­чил с чу­до­то в Ка­на или с въз­кре­се­ни­е­то на Ла­зар. Ни­що не би Му стру­ва­ло да ни впе­чат­ли с още по-не­ве­ро­ят­ни кос­ми­чес­ки де­я­ния. За­що­то то­ва, ко­е­то све­ти­те еван­ге­лия ни раз­каз­ват за яв­ле­ни­я­та, бе­ля­за­ли смърт­та на Спа­си­те­ля – слън­це­то, ко­е­то помръкнало, раз­дра­ла­та се за­ве­са в хра­ма и зе­мя­та, ко­я­то се разтресла – са поч­ти ни­що, в срав­не­ние с пос­ле­ди­ци­те от бом­ба­та в Хи­ро­ши­ма. Но не­ка оти­дем по-да­леч и раз­мис­лим още мал­ко. За­що да се пе­че­ли на­си­ла во­ля­та ни с чу­де­са? При­ну­да за при­ну­да. Не би ли би­ло по-лес­но да се под­чи­ни вед­нъж за­ви­на­ги чо­веш­ка­та во­ля на бо­жес­тве­на­та, ка­то пла­не­та, кръ­жаща око­ло слън­це­то? Бог оба­че не е по­же­лал да ни нап­ра­ви бе­зот­го­вор­ни, ис­кам да ка­жа, нес­по­соб­ни на лю­бов, по­не­же ня­ма от­го­вор­ност без свобода, а лю­бов­та е или сво­бо­ден из­бор, или я няма.

 

Мо­же да ви се стру­ва, че се от­кло­ня­вам от те­ма­та, но грешите. Една ма­те­ри­а­лис­ти­чес­ка те­о­рия за све­та не би мог­ла да обяс­ни мо­рал­ния чо­век. А не е дос­та­тъч­но да поставим с по­мощ­та на въ­об­ра­же­ни­е­то си в ос­но­ва­та и на­­­че­ло на све­та ед­но вис­ше съ­щес­тво или ум, един Бог-ге­о­ме­тър, за да оп­рав­да­ем съ­щес­тву­ва­не­то на свет­ци­те. “Кол­ко­то по­ве­че се взи­рам в све­та – каз­ва поч­ти дос­лов­но Вол­тер, – тол­ко­ва по-мал­ко съм скло­нен да до­пус­на, че то­зи ча­сов­ник вър­ви без ча­сов­ни­кар.” Тези невежи стихове са изпълвали със задоволство це­ли по­ко­ле­ния ка­но­ни­ци, извънредно горди, че доб­ри­ят Бог ще съ­щес­тву­ва занапред с разрешението­ на г-н Вол­тер и ра­достни от отличния номер, който Господ е изиг­рал на лич­ния си неп­ри­я­тел – “Да сма­жем нечестивеца!” – като, въз­пол­звай­ки се от моментното нев­ни­ма­ние на г-н Вол­тер, го е накарал да декларира сво­е­то приз­на­ние… Уви, пи­шей­ки те­зи до­л­но­пробни сти­хо­ве, г-н Вол­тер ни­как не го е би­ло гри­жа за свет­ци­те, а мо­же би и ка­но­ни­ци­те, ци­ти­ра­щи го с по­чит при раз­да­ва­не­то на раз­ни наг­ра­ди, не ги е мно­го гри­жа за тях… За как­ъв дявол (точно тук това е съвсем на мяс­тото си!), на един ча­сов­ни­кар му е прит­ряб­ва­ло да съз­да­ва свет­ци, пи­там ви? Ня­ма ни­що по-нес­во­бод­но от един ча­сов­ник, в кой­то всич­ки със­тав­ни час­ти са във въз­мож­но най-тяс­на об­вър­за­ност по­меж­ду си. Ве­ро­ят­но ще ми от­го­во­ри­те, че фи­зи­чес­ки­ят свят пред­ла­га дос­та при­ме­ри на пре­­циз­на ме­ха­ни­ка? Ала си­гур­ни ли сте, че не при­е­ма­те зна­ка за оз­на­че­но­то как­то съ­щес­тво, на­да­ре­но с ра­зум, аб­со­лют­но раз­ли­чен от на­шия, не поз­на­ващо ези­ка и пис­мо­то ни и из­па­днало в ек­стаз са­мо от ри­тъ­ма на зву­ци­те и си­мет­ри­я­та на пе­чат­на­та стра­ни­ца, би се опи­тало да раз­­кри­е тех­ни­те за­ко­ни, без да зна­е­ ни­що за съ­щес­тве­но­то – ко­е­то един­стве­но е от зна­­че­ние – за ми­съл­та, за жи­ва­та мис­ъл, ви­на­ги сво­бод­на въп­ре­ки при­вид­но­то ог­ра­ни­че­ние на бук­ви­те или зву­ци­те, ко­и­то я из­ра­зя­ват? Дали Жи­во­тът не е сво­бод­на­та ми­съл на то­зи ви­ди­мо де­тер­ми­ни­ран свят? […]

 

Ма­те­ри­а­лис­ти­чес­ки­ят свят ня­ма как­во да пра­ви с мо­рал­ния чо­век. В све­та на де­ис­ти­те, опи­сан от ав­то­ра на “Анри­а­да”9, ня­ма мяс­то за свет­ци­те – там све­те­цът би бил съ­що тол­ко­ва не на мяс­то­то си, кол­ко­то ня­кой ли­ри­чен по­­ет в учи­ли­ще­то по път­но стро­и­тел­ство… ­Как бих мо­гъл да про­дъл­жа да ви го­во­ря за свет­ци­те и све­тост­та, без да ви при­пом­ня – или да ви предложа­ да уз­на­е­те – че за нас, хрис­ти­я­ни­те, Бог е Лю­бов, Тво­ре­ни­е­то е акт на лю­бов­та. Не каз­вам то­ва с на­ме­ре­ни­е­то да ви убе­дя, ис­кам са­мо да при­е­ме­те за­ед­но с мен по­доб­на хи­по­те­за ина­че ще раз­го­ва­ря­ме нап­раз­но. Да, знам, вед­на­га се се­ща­те за из­бли­ка на все­об­що страдание, кой­то не сек­ва де­но­нощ­но. Спом­не­те си сти­хо­ве­те на Бод­лер:
 

И на­ис­ти­на, Гос­по­ди, зна­еши Tи
В то­зи свят по-до­бър за­лог за чо­веч­ност
От плам­тя­щия стон, кой­то цял век ле­ти
И из­дъх­ва на пра­га на тво­я­та веч­ност! 10

 

Но помислете добре: в име­то на Ра­зу­ма и на Спра­вед­ли­вост­та изоб­ли­ча­ва­те жес­то­кост­та на то­зи свят, обаче, как­то дъл­ги­ят опит по­каз­ва, по то­зи път не мо­же да се стиг­не дру­га­де, ос­вен до бун­та, от­ча­я­ни­е­то или аб­со­лют­но­то от­ри­ца­ние. Вяр­но е, че сме съз­да­де­ни по об­раз и по­до­бие Бо­жие. По­доб­ни сме Му мно­го по­ве­че, от­кол­ко­то се ос­ме­ля­ва­ме да мис­лим, от­кол­ко­то фи­ло­со­фи­те ни поз­во­ля­ват да мис­лим. “Съз­да­ден по об­раз и по­до­бие Бо­жие” – кол­ко тай­нствен и страшен е то­зи из­раз, но как пос­те­пен­но и от чес­та­та си упот­ре­ба гу­би зна­че­ние, как­то се из­тър­ква мо­не­та­та, ми­на­вай­ки през мно­го ръ­це! Бих ис­кал оба­че за ми­ну­та да със­ре­до­то­чи­те вни­ма­ни­е­то си над то­ва. Кол­ци­на из­меж­ду нас, хрис­ти­я­ни­те, имат на­ис­ти­на съз­на­ни­е­то, че са съз­да­де­ни по об­раз и по­до­бие Бо­жие? Кой го е гри­жа за ре­ал­ния сми­съл на те­зи смай­ва­щи сло­ва? Ако са ис­тин­ни, то не наб­лю­де­ни­е­то на не­ща­та ни раз­кри­ва све­та, а не­го­ва­та тай­на пре­би­ва­ва в нас, в дъл­би­ни­те ни, там, къ­де­то оче­вид­но ни­ко­га не се спус­ка­ме. По­доб­на хи­по­те­за, знам доб­ре, ще на­ка­ра глуп­ци­те да се пре­ви­ват от смях. Но ле­ген­дар­на­та им си­гур­ност ид­ва от­там, че те са съз­да­де­ни за две из­мер­ения, а зна­ни­я­та им за тре­то­то из­ме­ре­ние са ка­то на­ши­те за чет­вър­то­то: ид­ват от хор­ски­те при­каз­ки… ­Клю­чът към за­гад­ка­та на све­та е у нас, за­що не? Оби­чай­на­та чо­веш­ка участ не е ли в то­ва да тър­сим твър­де да­леч, до­ри с риск за жи­во­та си, не­що, ко­е­то най-чес­то е в об­се­га на ръ­ка­та ни? На­дя­ва­ме са да от­кри­ем то­зи ключ чрез прак­ти­чес­ко­то наб­лю­де­ние на не­ща­та. При по­доб­но из­след­ва­не на­у­ка­та оба­че не сът­руд­ни­чи с при­ро­да­та, а я предизвиква. Тя се стре­ми един­стве­но да обър­не в своя пол­за го­ля­ма част от ко­ло­сал­ни­те енер­гий­ни ре­сур­си в све­та, на­чи­на­ние, в ко­е­то чо­ве­чес­тво­то се усе­ща смач­ка­но меж­ду на­у­ка­та и при­ро­да­та, как­то меж­ду чу­ка и на­ко­вал­ня­та, за­що­то въп­ре­ки че чо­веш­ка­та плът е крех­ка, не по-мал­ко де­ли­кат­на е и на­ша­та нер­вна сис­те­ма, ко­я­то ра­но или къс­но ня­ма да из­дър­жи на нес­пир­но на­рас­тва­що­то нап­ре­же­ние в един жи­во­т, чия­то нор­ма­лна дей­ност е де­се­ток­рат­но и сток­рат­но ус­ко­ре­на от упот­ре­ба­та на техниката. “Ме­ха­ни­за­ци­я­та ще ви да­де сво­бод­но вре­ме”, нека про­по­вяд­ват това на иди­о­ти­те.

 

Не е дос­та­тъч­но да се ка­же, че с раз­прос­тра­не­ни­е­то на тех­ни­ка­та хо­ра­та имат все по-мал­ко сво­бод­но вре­ме. В рая на ма­ши­ни­те сво­бод­но­то вре­ме е още по-из­то­щи­тел­но от тру­да, не­що по­ве­че – тру­дът там е от­ди­хът от сво­бод­но­то вре­ме. Както и да е! Имам предвид, че вся­ко уси­лие на ин­те­лек­та в край­на смет­ка ан­га­жи­ра чо­ве­чес­тво­то по път, къ­де­то рис­ко­ве­те не­и­мо­вер­но на­рас­тват – и то не­съ­раз­мер­но на из­вле­че­ни­те пол­зи. Не сме ли ве­че из­пра­ве­ни пред рис­ка, от­бе­ляз­ван в пос­лед­но вре­ме от Айнщайн: от унищожаване на пла­не­та­та или от­ра­вя­не на зем­на­та ат­мос­фе­ра със смър­то­нос­на ра­ди­а­ция? От ко­е­то ни най-мал­ко не след­ва, че пре­зи­рам ин­те­лек­та. Ако е вяр­но, че сме съз­да­де­ни по об­раз и по­до­бие Бо­жие, как бих­ме мог­ли да през­рем ед­на от най-вис­ши­те чо­веш­ки спо­соб­нос­ти? Ще въз­ра­зи­те, че без да я пре­зи­рам, аз я обя­вя­вам за без­сил­на. Не е та­ка. Тя не е без­сил­на. Не е без­сил­на ка­то част от тво­ре­ни­е­то, но е нес­по­соб­на сама да про­ник­не в не­го­вия сми­съл, да го об­хва­не в бук­вал­ния сми­съл на ду­ма­та. Ако тво­ре­ни­е­то бе­ше са­мо рож­ба на ин­те­лек­та, то­га­ва чо­веш­ки­ят ин­те­лект ще­ше да пос­тиг­не по­ве­че, от­кол­ко­то да от­крие ня­кои не­го­ви за­ко­ни, за да ек­спло­а­ти­ра поз­на­ни­е­то, из­пол­звай­ки тех­но­ло­ги­я­та. И ня­ма­ше да е ви­на­ги го­тов да го осъ­ди в име­то на ло­ги­ка­та и спра­вед­ли­вост­та. Но тво­ре­ни­е­то е де­ло на лю­бов­та. Инте­лек­тът, све­ден до соб­стве­ни­те си си­ли, виж­да в при­ро­да­та са­мо без­раз­ли­чие и жес­то­кост, но всъщ­ност се натъква на соб­стве­на­та си жес­то­кост. Чес­тно ка­за­но, той осъж­да не стра­да­ни­е­то, а ано­ма­ли­я­та му, пи­ле­е­не­то, ло­ша­та ор­га­ни­за­ция на стра­да­ни­е­то. Инте­лек­тът е по-жес­ток от при­ро­да­та. Ние за­поч­ва­ме да си да­ва­ме смет­ка, че об­щес­тво, ор­га­ни­зи­ра­но от не­го – или въз ос­но­ва на дег­ра­ди­ра­ла­та ин­те­лек­ту­ал­на фор­ма, на­ре­че­на тех­ни­ка – би би­ло без­по­щад­но не са­мо към за­по­доз­ре­ни­те, че про­из­веж­дат по-мал­ко, от­кол­ко­то кон­су­ми­рат, но и към всич­ки не­съг­лас­ни с чу­до­вищ­но­то ко­лек­тив­но съз­на­ние… ­Да, и ако го­во­рим са­мо за неп­ри­го­де­ни­те, при­ро­да­та е ос­та­ви­ла да оце­ле­ят ми­ли­о­ни от тях, ко­и­то ут­ре не ще се из­мък­нат от тех­нок­ра­ти­те, на­то­ва­ре­ни с под­дръж­ка­та и уве­ли­ча­ва­не­то на при­хо­ди­те на ко­ло­сал­на­та све­тов­на фаб­ри­ка. Всъщ­ност ин­те­лек­тът не въз­роп­та­ва сре­щу стра­да­ни­е­то, той го от­хвър­ля, как­то от­каз­ва да при­е­ме зле със­та­вен си­ло­ги­зъм, но е го­тов да го из­пол­зва спо­ред сво­и­те ме­то­ди, след ка­то го със­та­ви пра­вил­но. Кой­то го­во­ри за стра­да­ни­е­то ка­то не­до­пус­ти­мо на­си­лие над по­ря­дъ­ка или ка­то пъ­лен аб­сурд, със си­гур­ност ще си спе­че­ли одоб­ре­ни­е­то на глуп­ци­те. Но ос­вен мал­ко­то ис­кре­ни бун­та­ри кол­ци­на тър­сят в бун­та сре­щу стра­да­ни­е­то дру­го, ос­вен по­ве­че или по-мал­ко прик­ри­то оп­рав­да­ние за сво­е­то без­раз­ли­чие и его­и­зъм спря­мо стра­да­щи­те? Ако не е та­ка, то­га­ва по как­во чу­до хо­ра­та, при­е­ли стра­да­ни­е­то най-скром­но, без да го раз­би­рат, при­е­ли тък­мо скан­да­ла на стра­да­ни­е­то и бедността, са лю­де­те, про­я­ви­ли най-го­ля­ма съп­ри­час­тност към стра­да­щи­те и ни­щи­те: св. Фран­циск от Аси­зи или св. Вен­сан дьо Пол11?

Скан­дал в све­та не е стра­да­ни­е­то, а сво­бо­да­та. Бог е на­да­рил тво­ре­ни­е­то със сво­бо­да и то­ва е скан­дал на скан­да­ли­те, за­що­то от не­го во­дят на­ча­ло­то си всич­ки дру­ги скан­да­ли. Знам доб­ре, то­ва зву­чи ме­та­фи­зи­чес­ки. Но как­во да сто­ря? Ако се ока­жа зле раз­бран от не­кол­ци­на, то­ва оз­на­ча­ва, че прос­то не съм обяс­нил доб­ре и то­ва е всич­ко. А за­що да обяс­ня­вам? В съ­щия то­зи миг ня­къ­де по све­та в дъ­но­то на ед­на мал­ка цър­ква или по про­те­же­ние на пус­ти­нен път ня­кой клет­ник съ­би­ра ръ­це и от дъл­би­ни­те на ни­ще­та­та си, без да знае как­во точ­но каз­ва или без да каз­ва нищо, бла­го­да­ри на Бо­га, че го е съз­дал сво­бо­ден и спо­со­бен да оби­ча. Ня­къ­де дру­га­де, не знам къ­де, май­ка, дър­жей­ки мър­тво­то си де­те, из­ди­га към Бо­га во­пъл, ся­каш Гла­сът, зад­ви­жил слън­ца­та в прос­тран­ство­то, как­то ръ­ка­та хвър­ля се­ме­на, Гла­сът, на­ка­рал све­то­ве­те да пот­ре­пе­рят, неж­но ще про­мъл­ви в ухо­то й: “Прос­ти ми. Един ден ще уз­на­еш, ще раз­бе­реш и ще Ми бла­го­да­риш. Но се­га всич­ко, ко­е­то очак­вам от теб, е тво­я­та прош­ка, прос­ти!” Сло­ме­на­та же­на и клет­ни­кът на пъ­тя се на­ми­рат в сър­це­ви­на­та на тай­нство­то, в сър­це­то на все­об­що­то тво­ре­ние и в са­ма­та тай­на на Бо­га. Как­во да ви ка­жа за то­ва? Ези­кът е в служ­ба на ин­те­лек­та. А то­ва, ко­е­то те­зи хо­ра са раз­бра­ли, са го раз­бра­ли със спо­соб­ност, по-вис­ша от ин­те­лек­та, ма­кар и не в про­ти­во­ре­чие с не­го, или по-ско­ро с дъл­бо­кия и не­у­дър­жи­м по­рив на ду­ша­та, кой­то ед­нов­ре­мен­но ан­га­жи­ра всич­ки­те ни спо­соб­нос­ти и ця­ла­та ни същ­ност… Да, в ми­га, в кой­то някой мъж или же­на при­е­мат участ­та си, при­е­мат сми­ре­но са­ми­те се­бе си, тай­нство­то на Сът­во­ре­ни­е­то се из­вър­шва в тях – и докато про­дъл­­жават несъзнателно да носят в себе си целия риск на своето човешко на­ча­ло – се осъ­щес­твя­ват из­ця­ло в Божието милосърдие, ста­вай­ки са­ми­те себе си, или по ду­ми­те на св. ап. Па­вел, членове на Хрис­та12. Нак­рат­ко – те ста­ват све­т­ци.

 Да се ан­га­жи­раш из­ця­ло… ­Вие зна­е­те, по­ве­че­то от нас ан­га­жи­рат в жи­во­та си ед­на мал­ка, смеш­но мал­ка част от сво­е­то съ­щес­тво, по­доб­но на тъ­не­щи­те в охол­ство скъ­пер­ни­ци, ко­и­то ня­ко­га хар­че­ха са­мо лих­ви­те на сво­и­те до­хо­ди. Един све­тец не жи­вее от лих­ви­те на до­хо­ди­те си, ни­то са­мо от до­хо­ди­те – той жи­вее от сво­е­то при­те­жа­ние и ан­га­жи­ра из­ця­ло ду­ша­та си. Тък­мо в то­ва е раз­ли­ка­та меж­ду не­го и мъд­ре­ца, скрил се в мъд­рост­та си, как­то ох­люв в че­руп­ка­, и на­ме­рил там под­слон. Да ан­га­жи­раш ду­ша­та си! Не, то­ва не е прос­то ли­те­ра­ту­рен об­раз. Не би тряб­ва­ло да го раз­ви­ва­ме пре­ка­ле­но, за да не му при­да­дем ужа­ся­ва­що зна­че­ние. В нас­ко­ро из­ляз­ла­та си кни­га “Проб­ле­ми­те на жи­во­та” из­вес­тни­ят про­фе­сор Ге­но от Же­нев­ския уни­вер­си­тет го­во­ри за раз­ли­чи­е­то меж­ду дух, ду­ша и тя­ло. Ако при­е­мем хи­по­те­за­та, ко­я­то не от­хвър­ля и св. То­ма, си каз­ва­ме със смай­ва­не, че без­брой мно­го хо­ра се раж­дат, жи­ве­ят и уми­рат, без до­ри вед­нъж да са из­пол­зва­ли ду­ша­та си ре­ал­но до­ри и са­мо за да от­пра­вят пре­диз­ви­ка­тел­ство към Бо­га. Кое от­ли­ча­ва те­зи не­щас­тни­ци? В как­ва сте­пен са­ми­те ние не при­над­ле­жим към то­зи вид? Не е ли прок­ля­ти­е­то в то­ва да от­кри­еш твър­де къс­но, пре­ка­ле­но къс­но, ед­ва след смърт­та, че си имал не­из­пол­зва­на­ ду­ша, гриж­ли­во сгъ­на­та на че­ти­ри и из­тля­ла, как­то ня­кои фи­ни коп­ри­ни – по­ра­ди лип­сата на упот­ре­ба? Все­ки, кой­то, ма­кар и нес­ръч­но, си слу­жи с ду­ша­та си, ста­ва съп­ри­час­тен към все­об­щия Жи­вот, съг­ла­су­ва се с не­го­вия необятен ри­тъм, нак­рат­ко – по­па­да в об­щнос­тта на свет­ци­те, ко­я­то е и на хо­ра­та с доб­ра во­ля, на те­зи, на ко­и­то е обе­то­ван Мир, ста­ва част от та­зи свя­та и не­ви­ди­ма Цър­ква, за ко­я­то се знае, че наб­ро­я­ва и езич­ни­ци, ере­ти­ци, схиз­ма­ти­ци или не­вер­ни­ци, чии­то име­на един­ствен Бог знае.

Общнос­тта на свет­ци­те… ­Кой от нас е си­гу­рен, че е част от нея? И ако му е да­де­но то­ва щас­тие, как­ва ро­ля има той във всич­ко то­ва? Кои са бо­га­ти­те и бед­ни­те в та­зи уди­ви­тел­на об­щност? Те­зи, ко­и­то да­ват или оне­зи, ко­и­то по­лу­ча­ват? Кол­ко из­не­на­ди! Не рискува ли ня­кой та­чен ка­но­ник, на чи­я­то кон­чи­на “Епар­хий­ски вес­тник” е от­да­вал пос­мър­тна въз­хва­ла в сти­ла на по­доб­ни пуб­ли­ка­ции, някога да разбере, че дължи призванието и спа­се­ни­ето си на някакъв общоизвестен неверник, тайно измъчван от религиозно без­покойство, комуто Бог непонятно защо е отказал утехите, но не и за­слу­ги­те на вярата? (“Не би Ме тър­сил, ако ве­че не Ме бе­ше на­ме­рил.”) Ся­каш ни­що не из­глеж­да по-доб­ре пред­пи­са­но, ус­та­но­ве­но, йе­рар­хи­зи­ра­но и урав­но­ве­се­но от вън­шния жи­вот на Цър­ква­та. Ала ней­ни­ят вът­ре­шен жи­вот пре­ли­ва от слав­ни сво­бо­ди, бих­ме мог­ли да ка­жем, от бо­жес­тве­ни из­не­на­ди на Ду­ха – Ду­хът, кой­то се но­си, къ­де­то ис­ка13. Се­тим ли се за стро­га­та дис­цип­ли­на, удър­жа­ща­ не­из­мен­но на мяс­то поч­ти все­ки член на ог­ром­но­то цър­ков­но тя­ло – от най-скром­ния ви­ка­рий чак до Све­тия отец с не­го­ви­те при­ви­ле­гии, длъж­нос­ти и, бих ка­зал, с не­го­вия реч­ник – не е ли та­ка­ва из­не­на­да вне­зап­но­то из­ли­за­не на пре­ден план на не­из­вес­тни мо­на­хи­ни, ми­ря­ни или до­ри про­ся­ци, не­о­чак­ва­но пре­вър­на­ли се във во­да­чи, нас­тав­ни­ци, а по­ня­ко­га и в док­то­ри на Все­лен­ска­та цър­ква?

Не ста­ва ду­ма за про­ти­во­пос­та­вя­не на не­ви­ди­ма­та Цър­ква на ви­ди­ма­та; ви­ди­ма­та Цър­ква не е са­мо цър­ков­на­та йе­рар­хия, то­ва сте вие, то­ва съм аз, тя неви­на­ги е бла­го­вид­на, по­ня­ко­га е и твър­де неп­ри­ят­на, ви­дя­на от­бли­зо, при­мер­но през XV в. по вре­ме­то на Съ­бо­ра в Ба­зел14, ка­то в по­доб­ни слу­чаи ес­тес­тве­но над­де­ля­ва съ­жа­ле­ни­е­то, че имен­но тя не е не­ви­ди­ма; да, съ­жа­ля­ва­ме, че ня­кой кар­ди­нал се раз­поз­на­ва от­да­леч по кра­си­ва­та си и бляс­ка­ва шап­чи­ца, до­ка­то един све­тец при­жи­ве не мо­же да бъ­де раз­поз­нат по ня­кой де­тайл на об­лек­ло­то… ­Знам, че то­ва, ко­е­то при­е­ма­те в слу­чая за ше­га, е идея, по­ня­ко­га из­мъч­ва­ща мно­го ду­ши. Би би­ло пог­реш­но да раз­съж­да­ва­ме ка­то че ли ви­ди­ма­та и не­ви­ди­мата Цър­ква са две раз­лич­ни Цър­кви. Всъщ­ност ви­ди­ма­та Цър­ква е то­ва, ко­е­то мо­жем да ви­дим от не­ви­ди­ма­та, но та­зи ви­ди­ма част на не­ви­ди­ма­та Цър­ква се мени с все­ки от нас. По­не­­же колкото по-недостойни сме да познаем божественото в нея, толкова по­вече виждаме там човешкото. Ина­че как ще си обяс­ним та­зи стран­ност: тъкмо тези, които имат най-голямо основание да се въз­му­щават от не­дъ­зи­те, де­фор­­ма­ци­и­те и до­ри бе­зоб­ра­зи­я­та в Цър­ква­та – светците – ни­­ко­га не се оп­лак­ват? Да, ви­ди­ма­та Цър­ква е то­ва, ко­е­то все­ки от нас мо­же да ви­ди от не­ви­ди­ма­та спо­ред де­ла­та си и Бо­жи­я­та бла­го­дат. Ху­ба­во е да се ка­же: “Мно­го бих ис­кал да ви­дя дру­го, вмес­то то­ва, ко­е­то виж­дам.” Раз­би­ра се, ако све­тът бе­ше шед­ьо­вър на ар­хи­тект, заг­ри­жен за си­мет­ри­я­та, на про­фе­сор по ло­ги­ка или на един Бог-де­ист15, то­га­ва Цър­ква­та би пред­ло­жи­ла спек­та­къл на съ­вър­шен­ство­то на по­ря­дъ­ка, в кой­то све­тост­та ще­ше да е пър­ва­та при­ви­ле­гия в йе­рар­хия, вся­ко стъ­па­ло от ко­я­то би съ­от­вет­ства­ло на по-ви­со­ка сте­пен на свя­тост, и та­ка до най-све­тия от всич­ки – на­ши­я Свят отец – Па­па­та, раз­би­ра се. Хай­де, хай­де, та­ка­ва Цър­ква ли ис­ка­те? Ще се чув­ства­те ли доб­ре в нея? Не ме ка­рай­те да се смея! Вмес­то да се чув­ства­те на мяс­то­то си, ще ос­та­не­те на пра­га на та­зи кон­гре­га­ция от свръх­чо­ве­ци, дър­жей­ки в ръ­ка кас­ке­та си като ня­кой дрип­льо пред вра­ти­те на “Риц” или “Кла­ридж”. Цър­ква­та е се­ме­ен дом, ба­щи­на къ­ща, а в те­зи до­мо­ве ви­на­ги има без­по­ря­дък – чес­то сто­ло­ве­те са без крак, по ма­си­те има мас­ти­ле­ни пет­на, бур­ка­ни­те със слад­ко са­ми се из­праз­ват в до­ла­пи­те, всич­ко то­ва ми е доб­ре поз­на­то от опит…

 

Бо­жи­ят дом е дом за чо­ве­ци, а не за свръх­чо­ве­ци. Хрис­ти­я­ни­те не са свръх­чо­ве­ци. Още по-мал­ко такива са свет­ци­те, ко­и­то са най-чо­веч­ни от чо­веш­ки­те съ­щес­тва. Све­тост­та не е въз­ви­ше­на. Свет­ци­те не се нуж­да­ят от въз­ви­ше­ност, по-ско­ро въз­ви­ше­но­то има пот­реб­ност от тях. Свет­ци­те не са ге­рои ка­то те­зи на Плу­тарх. Един ге­рой съз­да­ва илю­зи­я­та, че над­мог­ва чо­веш­ко­то, но све­те­цът не го над­мог­ва, а го при­е­ма и дър­жи да го осъ­щес­тви въз­мож­но най-доб­ре, раз­би­ра­те ли раз­ли­ка­та? Той мак­си­мал­но се нап­ря­га да се приб­ли­жи до своя мо­дел Ии­сус Хрис­тос, към То­зи, кой­то е бил съ­вър­шен чо­век, но със съ­вър­ше­на прос­то­та, до сте­пен да сму­ти ге­роя и да ус­по­кои ос­та­на­ли­те, за­що­то Хрис­тос уми­ра не са­мо за ге­ро­и­те, но и за­ра­ди страх­лив­ци­те. Ко­га­то Не­го­ви­те при­я­те­ли Го заб­ра­вят, Неговите неп­ри­я­те­ли не Го заб­ра­вят. Зна­е­те, че на­цис­ти­те неп­рес­тан­но про­ти­во­пос­та­вя­ха на све­ти­те стра­да­ния на Хрис­та на Гол­го­та ли­ку­ва­ща­та смърт на мла­ди­те хит­ле­рис­тки ге­рои. Хрис­тос е ис­кал да от­крие за сво­и­те мъ­че­ни­ци слав­ния път на кон­чи­на­та без страх, но съ­що та­ка пред­хож­да все­ки от нас в сен­ки­те на смър­тна­та бо­я­зън. Твър­да­та и без­страш­на ръ­ка мо­же при пос­лед­на­та си стъп­ка да по­тър­си опо­ра на ра­мо­то Му, но и тре­пе­ре­ща­та ръ­ка със си­гур­ност ще на­ме­ри Не­го­ва­та длан…

Бих ис­кал да за­вър­шим с ед­на ми­съл, ко­я­то сно­ве в мен, как­то нишката на тъ­ка­ча пре­ми­на­ва през ос­но­ва­та на тъ­кан­та. Те­зи, ко­и­то труд­но раз­би­рат на­ша­та вя­ра, всъщ­ност имат дос­та не­съ­вър­ше­на идея за дос­той­нство­то на чо­ве­ка в тво­ре­ни­е­то, по­ра­ди ко­е­то не го и пос­та­вят на от­ре­де­но­то му мяс­то, на мяс­то­то, къ­де­то Бог го е въз­диг­нал, за да мо­же да сниз­хо­ди към не­го. Съз­да­де­ни сме по об­раз и по­до­бие Бо­жие, за­що­то сме спо­соб­ни да оби­­ча­ме. Свет­ци­те при­те­жа­ват ге­ния на лю­бов­та. За­бе­ле­же­те, те не раз­по­ла­гат с то­зи ге­ний, как­то раз­по­ла­гат с ня­ка­къв ге­ний хо­ра­та на из­кус­тво­то, къ­де­то той е при­ви­ле­гия на ма­лък брой хо­ра. Би би­ло по-точ­но да се ка­же, че све­те­цът е чо­век, кой­то знае да от­крие то­зи ге­ний в се­бе си, да на­ка­ра да блик­не от дъл­би­ни­те на не­го­во­то съ­щес­тво во­да­та, за ко­я­то Хрис­тос каз­ва­ше на са­ма­рян­ка­та: “кой­то пие от во­да­та, ко­я­то Аз ще му дам, той во­ве­ки ня­ма да ожад­нее”16. Съ­ща­та во­да е във все­ки от нас ка­то ог­ро­мен от­крит во­до­ем под не­бе­то. Не­съм­не­но по­вър­хност­та е по­зат­ру­па­на, за­си­па­на с пад­на­ли кло­ни и мър­тви лис­та, от ко­и­то по­ня­ко­га се но­си тлет­во­рен ми­рис. Но под то­зи на­но­сен пласт во­да­та е тъй си­яй­на и чис­та, как­то е би­ла по вре­ме­то на Спа­си­те­ля! А мал­ко по-на­дъл­бо­ко ду­ша­та се озо­ва­ва в род­на сре­да, без­край­но по-чис­та и от най-чис­та­та во­да. Нет­вар­на свет­ли­на къ­пе ця­ло­то тво­ре­ние – в не­го бе Жи­во­тът, и жи­во­тът бе свет­ли­на за хо­ра­та – in ipso vita erat et vita erat lux hominum17.

Вя­ра­та, ко­я­то ня­кои от вас се оп­лак­ват, че не поз­на­ват, е в тях. Тя из­пъл­ва тех­ния вът­ре­шен жи­вот, тя е са­ми­ят вът­ре­шен жи­вот, чрез кой­то все­ки чо­век, бо­гат или бе­ден, не­ве­жа или учен, мо­же да вле­зе в кон­такт с бо­жес­тве­но­то, си­реч с все­об­хват­на­та Лю­бов, не­из­чер­па­е­мо бли­ка­ща из ця­ло­то тво­ре­ние. Сре­щу то­зи вът­ре­шен жи­вот за­го­вор­ни­чи на­ша­та без­чо­веч­на ци­ви­ли­за­ция със сво­я­та бе­зум­на ак­тив­ност, с на­луд­на­та си пот­реб­ност от раз­вле­че­ния и от­вра­ти­тел­но­то си пи­ле­е­не на дег­ра­ди­ра­ли ду­хов­ни енер­гии, в ко­и­то из­ти­ча са­ма­та суб­стан­ция на чо­ве­чес­тво­то.

По вре­ме на сре­ща­та ни спо­ме­нах, че скан­да­лът на тво­ре­ни­е­то не е стра­да­ни­е­то, а сво­бо­да­та; съ­що та­ка бих мо­гъл да ка­жа – Лю­бов­та. Ако ду­ми­те бя­ха съх­ра­ни­ли своя сми­съл, щях да ка­жа, и че Тво­ре­ни­е­то е дра­ма на Лю­бов­та. Мо­ра­лис­ти­те раз­глеж­дат све­тост­та ка­то лукс. Но тя е не­об­хо­ди­мост. До­ка­то ми­ло­сър­ди­е­то в све­та не ох­лад­нее, до­ка­то све­тът раз­по­ла­га със свет­ци, ня­кои ис­ти­ни не би­ха мог­ли да бъ­дат заб­ра­ве­ни. Те из­ник­ват днес ка­то ска­ла при от­лив. То­ва е све­тост­та – свет­ци­те са те­зи, ко­и­то удър­жат вът­реш­ния жи­вот, без кой­то чо­ве­чес­тво­то би дег­ра­ди­ра­ло до по­ги­бел. В то­зи вът­ре­шен жи­вот чо­век от­кри­ва не­об­хо­ди­ми­те ре­сур­си, за да се из­плъз­не от вар­вар­ство­то или от опас­ност, по-ло­ша и от вар­вар­ство­то – ди­во­то роб­ство в то­та­ли­тар­ния мра­ву­няк. Без съм­не­ние мо­же да се до­пус­не, че се­га не е ча­сът на свет­ци­те, че той е от­ми­нал. Но, как­то пи­сах ня­ко­га, ча­сът на свет­ци­те ви­на­ги нас­тъп­ва.

Тунис, април 1947 г.

Превод: Галина Меламед, Тони Николов


Бележки

1 Отец Шарл дьо Фу­ко (1858-1916) — френ­ски пъ­те­шес­тве­ник, кой­то се пок­ръс­тва след из­по­вед в цър­ква­та “Сен Огюс­тен” в Па­риж и вли­за в ор­де­на на трапистите. През 1905 г., ве­че ка­то све­ще­ник, се връ­ща ка­то ми­си­о­нер в Аф­ри­­­ка, къ­де­то би­ва убит от гра­би­те­ли от пле­ме­то се­ну­си. (бел. ред.)

2Сес­тра Си­мон на ев­ха­рис­тий­но­то сър­це — ед­на от мо­на­хи­ни­те, по чи­я­то по­ка­на Бер­на­нос из­на­ся бе­се­да­та си в Алжир. (бел ред.)

3 Св. Те­ре­за от Ли­зио (Мал­ка­та Те­ре­за), (1873 — 1897г.) — от ор­де­на на кар­ме­лит­ки­те, ка­но­ни­зи­ра­на през 1925 г. и обя­вен за док­тор на ка­то­ли­чес­ка­та Цър­ква. За­пис­ки­те Ј из­да­де­ни под заг­ла­ви­е­то “Исто­ри­я­та на ед­на ду­ша” се пол­зват с ог­ром­на по­пу­ляр­ност през пър­ви­те де­се­ти­ле­тия на XX в. (бел. ред)

4 Пол Кло­дел — френ­ски пи­са­тел, дра­ма­тург и дип­ло­мат. На 25 ­де­кем­ври 1886 г. се об­ръ­ща към ка­то­ли­циз­ма, след от­кро­ве­ние, по­лу­че­но в ка­тед­ра­ла­та “Нотр Дам дьо Па­ри”. Член на френ­ска­та ака­де­мия (1946 г.). (бел. прев.)

5 Жак Ма­ри­тен (1882-1973) — френ­ски ка­то­ли­чес­ки фи­ло­соф, не­о­то­мист. През 20-те го­ди­ни ста­ва кръс­тник на ре­ди­ца ин­те­лек­ту­ал­ци, сред ко­и­то Жан Кок­то, Макс Жа­коб, Мо­рис Сакс. (бел. прев.)

6 Мат. 12:39 (бел. ред.)

7 Да­ни­ел-Ропс (1901-1965) — френ­ски пи­са­тел-ка­то­лик, ав­тор на ро­ма­на “Смърт, къ­де е тво­я­та по­бе­да?”, а съ­що и на твор­би от ре­ли­ги­оз­на­та ис­то­рия – “Ии­сус и не­го­во­то вре­ме”, “Исто­рия на Хрис­то­ва­та цър­ква”. Член на Френ­ска­та ака­де­мия (1955). (бел. прев.)

8 Inprimatur (лат.) — В слу­чая, “Одоб­ре­но за пе­чат”. (бел. ред.)

9 “Анри­а­да” — по­е­ма от Вол­тер (1728 г.). (бел. ред.)

10  “Фа­ро­ветe”, пре­вод Ки­рил Ка­дий­ски. (бел. прев.)

11 Св. Вен­сан дьо Пол — френ­ски ка­то­ли­чес­ки све­тец (1581 — 1660 г.), про­чут про­по­вед­ник, съз­да­тел на бла­гот­во­ри­тел­ни ми­сии по це­лия свят. (бел. ред.)

12 Ио­ан. 3:8 (бел. ред.)

 

13 Съ­бо­рът в Ба­зел (1431 — 1449 г.) се опит­ва да ог­ра­ни­чи власт­та на па­па­та (то­га­ва Евге­ни IV) за смет­ка на уве­ли­ча­ва­не ро­ля­та на съ­бор­но­то на­ча­ло в Цър­ква­та. В слу­чая, при­мер за вът­реш­но цър­ко­вен кон­фликт. (бел. ред.)

14 Ио­ан 4:14 (бел. ред.)
15  Ио­ан 1:4 (бел. ред.)
16 Ио­ан 4:14. (Бел. ред.)
17 Ио­ан 1:4. (Бел. ред.)

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...