Нашите приятели светците

Те­зи го­ле­ми съд­би, по­ве­че от всич­ки дру­ги, се из­плъз­ват от ка­къв­то и да е де­тер­ми­ни­зъм: те си­я­ят и из­лъч­ват бля­съ­ка на сво­бо­да­та.

Ще ка­же­те, че съм мо­жел да из­бе­ра дру­га те­ма. Не е съв­сем си­гур­но. Най-чес­то не ние из­би­ра­ме те­ма­та, а тя ни из­би­ра. Лю­би­те­ли­те на ли­те­ра­ту­ра­та смя­тат, че пи­са­те­лят пра­ви как­во­то ис­ка с въ­об­ра­же­ни­е­то си. Уви, власт­та на пи­са­те­ля над въ­об­ра­же­ни­е­то му е поч­ти ка­то га­ран­ци­и­те, ко­и­то граж­дан­ски­ят ко­декс пред­ла­га на на­ши­те оча­ро­ва­тел­ни и порядъчни съг­раж­да­ни – на­ли раз­би­ра­те как­во ис­кам да ка­жа? Щом по­лу­чих пис­мо­то, ко­е­то сес­тра Си­мон на Евха­рис­тий­но­то сър­це² ми нап­ра­ви чес­та да из­пра­ти, моята пър­­ва­ ре­ак­ция – мис­ля, че спо­ме­нах то­ва – бе­ше да за­о­би­ко­ля по­ка­на­та, как­то ко­нят за­о­би­ка­ля пре­пят­стви­е­то, ако не мо­же да го прес­ко­чи. Но след ка­то не го сто­рих в са­мо­то на­ча­ло, ре­ших да ско­ча нап­ра­во в цен­тъ­ра, как­то пра­вят ста­ри­те съз­на­тел­ни ко­не… “Е – по­мис­лих си аз. – Тол­ко­ва по-зле за тях! Ще им го­во­ря за све­тост­та.” И, за да бъ­да от­кро­вен, ще ка­жа, че те­ма­та, прос­ло­ву­та­та те­ма, ве­че не ми да­ва­ше ми­ра; по­чув­ствах, че жре­би­ят е хвър­лен и не бих мо­гъл да го­­­­во­ря за не­що дру­го.

Пре­ди всич­ко за­що ще ви го­во­ря за свет­ци­те? Със си­гур­ност не за на­зи­да­ние. До­ри то­ва да се слу­чи, ня­ма да е на­роч­но, уве­ря­вам ви. Ще се опи­та­ме спо­кой­но да по­го­во­рим за свет­ци­те та­ка, как­то де­ца­та го­во­рят по­меж­ду си за го­ле­ми­те; без да пре­тен­ди­ра­ме за дру­го, ос­вен да об­ме­ним впе­чат­ле­ния за те­зи хо­ра, ед­нов­ре­мен­но тъй от­да­ле­че­ни и тъй близ­ки до нас. 

Се­щам се за из­вес­тния стих на Елю­ар от по­е­ма­та му “Гер­ни­ка”: “Смърт­та, тол­ко­ва труд­на… и тол­ко­ва лес­на…” Съ­що­то би мог­ло да се ка­же и за све­тост­та.

Тя ни из­глеж­да ужа­ся­ва­що труд­на, мо­же би прос­то за­що­то не зна­ем, а и ни­ко­га се­ри­оз­но не сме се пи­та­ли как­во пред­став­ля­ва. Де­ца­та го­во­рят по съ­щия начин за въз­рас­тни­те. Те не зна­ят как­во мис­лят въз­рас­тни­те и не да­ват да се разбере какво мислят за тях, прос­то си иг­ра­ят на да­ми и гос­по­да. Пос­ле пос­те­пен­но, вмес­то да си иг­ра­ят на го­ле­ми, те на свой ред ста­ват го­ле­ми. Мо­же би ре­цеп­та­та е доб­ра? Във все­ки слу­чай та­ка, из­глеж­да, е пос­тъ­п­ла мал­ка­та3 сес­тра Те­ре­за, за ко­я­то бих­ме мог­ли да ка­жем, че е ста­на­ла све­ти­ца, иг­ра­ей­ки си на свет­ци­ с Младенеца Ии­сус, по­доб­но на мом­чен­це, ко­е­то, след ка­то неп­рес­тан­но е пус­ка­ло ме­ха­нич­но­то си влак­че, поч­ти не­съз­на­тел­но се прев­ръ­ща в ин­же­нер по же­лез­ни­ци­те или най-мал­ко­то в на­чал­ник-га­ра… 

Поз­во­ле­те ми да се спра за миг на срав­не­ни­е­то с же­лез­ни­ци­те. В край­на смет­ка на­ми­рам го за недо­там глу­па­во… Бих­ме мог­ли до­ри да си пред­ста­вим Цър­ква­та ка­то ог­ром­на тран­спор­тна ком­па­ния, тран­спорт за Рая, за­що не? Е, доб­ре, пи­там ви как­во бих­ме пра­ви­ли без свет­ци­те, ко­и­то да ор­га­ни­зи­рат дви­же­ни­е­то? На­ис­ти­на от две хи­ля­ди го­ди­ни Ком­па­ни­я­та е поз­на­ла не мал­ко ка­тас­тро­фи – ари­ан­ство, нес­то­ри­ан­ство, пе­ла­ги­ан­ство, го­ля­ма­та схиз­ма с Изто­ка, Лу­тер… спо­ме­на­ва­ме са­мо най-из­вес­тни­те де­рай­ли­ра­ния и вла­ко­ви сблъ­съ­ци. Но без свет­ци­те, каз­вам ви, хрис­ти­ян­ски­ят свят не би бил дру­го, ос­вен ги­ган­тска куп­чи­на пре­о­бър­на­ти ло­ко­мо­ти­ви, под­па­ле­ни ва­го­ни и ръж­дяс­ва­щи под дъж­да железопътни релси. И ни­то един влак не би пре­ми­на­вал по от­дав­на об­рас­ли­те в тре­ва ко­ло­во­зи. О, знам, ня­кои от вас на­вяр­но си каз­ват, че твър­де пре­у­ве­ли­ча­вам мяс­то­то на свет­ци­те и при­да­вам пре­ка­ле­но го­ля­мо зна­че­ние на хо­ра, ко­и­то ви­на­ги са били мал­ко встра­ни; че е твър­де пре­си­ле­но да ги срав­ня­вам с тър­пе­ли­ви чи­нов­ни­ци, още по­ве­че, че въп­ре­ки ад­ми­нис­тра­тив­ната тра­ди­ция, нап­ред­ват в служ­ба­та с лич­ни ка­чес­тва, а не с прос­лу­же­ни го­ди­ни; че по-ско­ро виж­да­ме как вне­зап­но се прев­ръ­щат от скром­ни слу­жи­те­ли в ге­не­ра­лни ин­спек­тори или ди­рек­то­ри на ком­па­ни­я­та, ма­кар и ня­кои да са би­ли бру­тал­но из­хвър­ля­ни през вра­та­та, как­то Жа­на д’Арк нап­ри­мер.

Но по-доб­ре да спра с же­ле­зо­път­ни­те срав­не­ния, до­ри и са­мо за да по­ща­дя честолюбието на ду­хов­ни­ци­те, ока­за­ли ми чест­та да дой­дат да ме чу­ят. Те на­вяр­но се пи­тат с без­по­кой­ство как­во ще им бъ­де въз­ло­же­но в та­зи въ­об­ра­жа­е­ма тран­спор­тна ком­па­ния: про­даж­ба­та на би­ле­ти­ или га­ро­ва­та ох­ра­на?… Бих ис­кал от думите ми у вас да ос­та­не са­мо иде­я­та, че Цър­ква­та е всъщ­ност дви­же­ние, дви­же­ща си­ла, ма­кар мно­го вяр­ва­щи мъ­же и же­ни да смя­тат или да се прес­тру­ват, че при­е­мат, че тя е под­слон, убе­жи­ще, ду­хов­на стра­ноп­ри­ем­ни­ца, през чи­и­то про­зор­ци има­ме удо­вол­стви­е­то да наб­лю­да­ва­ме как ми­ну­ва­чи­те, хо­ра­та от­вън, ко­и­то не са оби­та­те­ли на къ­ща­та, га­зят в кал­та. О, си­гур­но и сред вас има от хо­ра­та от­вън, дъл­бо­ко скан­да­ли­зи­ра­ни от си­гур­ност­та на пос­ред­стве­ни­те хрис­ти­я­ни – си­гур­ност, на­по­до­бя­ва­ща ле­ген­дар­на­та си­гур­ност на глуп­ци­те – ве­ро­ят­но, за­що­то е съ­ща­та… ­Бо­же мой, по­вяр­вай­те ми, ня­мам осо­бе­ни илю­зии от­нос­но ис­кре­ност­та на ня­кои не­вяр­ва­щи; не при­е­мам всич­ки­те им уп­ре­ци, знам, че мно­зи­на от тях се опит­ват да оп­рав­да­ят сво­я­та пос­ред­стве­ност чрез на­ша­та, ни­що по­ве­че. Но не мо­га да спра да ги оби­чам. Изпит­вам ня­как­ва бо­лез­не­на со­ли­дар­ност с те­зи хо­ра, все още не на­ме­ри­ли то­ва, ко­е­то аз по­лу­чих, без да го зас­лу­жа­вам, без до­ри да съм го ис­кал, не­що, на ко­е­то се рад­вам, та­ка да се ка­же, от люл­ка­та, един вид при­ви­ле­гия, чи­я­то без­въз­мез­дност ме стъ­пис­ва. 

И тъй ка­то не съм от хо­ра­та, вне­зап­но обър­на­ли се във вя­ра­та, поч­ти ме е срам да го приз­ная, по­не­же от два­де­се­ти­на го­ди­ни то­ва е на мо­да; мо­же би, за­що­то обър­на­ли­те се във вя­ра­та го­во­рят из­вън­ред­но мно­го за сво­е­то об­ръ­ща­не, до­сущ ка­то току-що из­ле­ку­ва­ли­те се, ко­и­то не ви спес­тя­ват ни­то ед­на под­роб­ност от ня­ко­гаш­но­то си за­бо­ля­ва­не, отег­ча­вай­ки ви с опи­са­ния на си­ро­пи­те и таб­лет­ки­те. Тряб­ва да до­ба­вя, че ду­хов­ни­те ли­ца имат под­чер­та­на склон­ност към по­до­бен род хо­ра, чи­и­то сви­де­тел­ства при­те­жа­ват из­вес­тна рек­лам­на стой­ност, ка­то тези на гос­по­да­та, чи­и­то сним­ки виж­да­ме на чет­вър­та стра­ни­ца във вес­тни­ци­те. Ре­ли­ги­оз­на­та ис­то­рия – кол­ко­то и ду­ма­та да е пре­тен­ци­оз­на – или, да ка­жем, хро­ни­ка­та на бла­го­вес­ти­е­то от пър­ва­та по­ло­ви­на на ве­ка, е из­пъл­не­на с ли­те­ра­тур­ни об­ръ­ща­ния във вя­ра­та. Едно от най-из­вес­тни­те е на Пол Кло­дел, кой­то ни об­ри­су­ва всич­ки об­сто­я­тел­ства от оно­ва не­заб­ра­ви­мо ут­ро, ко­га­то, скрит зад ед­на ко­ло­на в па­риж­ка­та “Нотр Дам”, вне­зап­но усе­тил тай­нстве­н вът­ре­шен по­рив, ня­ка­къв ду­хо­вен спа­зъм, не­що ка­то ду­шев­на тръп­ка, с ко­я­то за­поч­на­ла прес­тиж­на­та му ка­ри­е­ра на ка­то­ли­чес­ки по­ет, увен­ча­н от Френ­ска­та ака­де­мия та­ка, как­то наз­на­че­ни­е­то му на въж­де­ле­ния пост във Ва­шин­гтон бе вър­хът на не по-мал­ко прес­тиж­на­та му ка­ри­е­ра на чи­нов­ник. Зна­ем и за дру­ги съ­що та­ка гръм­ки, ма­кар и не­до­там ус­той­чи­ви ли­те­ра­тур­ни об­ръ­ща­ния във вя­ра­та, ка­то нап­ри­мер то­ва на Жан Кок­то, под­пи­са­но от Жак Ма­ри­тен⁵ (ли­те­ра­тур­ни­те пок­ръс­тва­ния мо­гат да се под­пис­ват, как­то кар­ти­ни­те на ху­дож­ни­ци­те). Или пък то­ва – носещо съ­щия под­пис – на кле­тия Сакс, кой­то стиг­на чак до се­ми­на­ри­я­та, а пър­во­то му ра­со бе­ше уши­то в мод­на къ­ща “Па­кен”. Както и да е! Съ­жа­ля­вам, че се впус­нах в ше­ги с новопок­ръс­ти­ли­те се, но те ня­ма да им нав­ре­дят осо­бе­но, за­що­то ги уп­рек­вам са­мо, че про­дъл­жа­ват да не раз­би­рат оне­зи, с ко­и­то дос­ко­ро са спо­де­ля­ли съ­щи­те заб­луж­де­ния; не­що на­пъл­но ес­тес­тве­но, до­кол­ко­то все­ки, обър­нал се във вя­ра­та, го е сто­рил за смет­ка на ня­ко­го или не­що… ­Но как хрис­ти­я­нин ка­то мен или ка­то мно­зин­ство­то от вас, за ко­и­то ка­то­ли­чес­ка­та вя­ра е не­що, без ко­е­то би се чув­ствал ка­то ри­ба на су­хо, да не из­пит­ва тре­во­га или срам при ви­да на те­зи свои бра­тя, не­о­бяс­ни­мо ли­ше­ни от не­що, ко­е­то не ни е лип­сва­ло и се­кун­да? Ако бях но­во­пок­ръс­тен, напразно щях да си повтарям непрестанно, че не аз съм на­ме­рил Бо­га, а Той ме е на­ме­рил – то­ва е един от оне­зи доводи, в ко­и­то тър­сим по-ско­ро ус­по­ко­е­ние, от­кол­ко­то убеж­де­ние. Не бих мо­гъл да се хва­ля, че съм хрис­ти­я­нин по­ве­че, от­кол­ко­то, че го­во­ря пра­вил­но май­чи­ния си език. Как то­га­ва да не съм сил­но и дъл­бо­ко ан­га­жи­ран с оне­зи, ко­и­то, за да ов­ла­де­ят то­зи език, е тряб­ва­ло мъ­чи­тел­но да заб­ра­вят своя, да заб­ра­вят ези­ка, кой­то ви­на­ги са пол­зва­ли?

Не­ка ми прос­тят хрис­ти­я­ни­те, ко­и­то ме слу­шат. Ако сред тях има по­не един чо­век, чужд на на­ша­та вя­ра, то се­га го­во­ря не­му. Бих се сму­тил сил­но, ако той смет­не, че се об­ръ­щам към не­го от дъл­би­ни­те или без­дни­те на си­гур­ност­та си на вяр­ващ – от ня­как­во си­гур­но и скри­то на за­вет оби­та­ли­ще – ос­та­вай­ки чужд на не­го­вия риск. То­ва не е вяр­но. Не е вяр­но, че вя­ра­та е си­гур­ност, по­не в чо­веш­кия сми­съл на ду­ма­та. О, без съм­не­ние по све­та се сре­щат дос­та пос­ред­стве­ни хрис­ти­я­ни, ко­и­то имат илю­зии в та­зи на­со­ка, смя­тат се си­гур­ни в Бо­жи­я­та ми­лост, при­пис­вай­ки на ре­ли­ги­я­та са­мо­до­вол­ство­то си, спо­де­ле­но с дру­ги глу­па­ци – вяр­ва­щи или не­вяр­ва­щи. Вя­ра­та по ни­ка­къв на­чин не би мог­ла да се срав­ня­ва с оче­вид­нос­ти от ви­да “две и две пра­ви че­ти­ри”, ко­е­то ми­на­ва за най-три­ви­ал­ния при­мер. Мно­го доб­ре раз­би­рам раз­драз­не­ни­е­то и до­ри въз­му­ще­ни­е­то на не­вяр­ва­щи­те спря­мо хо­ра, в ко­и­то съ­зи­рат ана­ло­гич­на уве­ре­ност, когато става дума за не­ви­ди­мия свят, смърт­та и оно­ва, ко­е­то е от­въд нея. По­ня­ко­га гне­вът и не­го­ду­ва­ни­е­то от­стъп­ват пред за­вист­та: “Вие има­те шан­са да вяр­ва­те – спо­де­лят те с обез­ку­ра­жа­ва­ща на­ив­ност. – Аз не мо­га.” И на­ис­ти­на се на­сил­ват да вяр­ват или най-мал­ко­то се на­сил­ват да вяр­ват, че вяр­ват, не­до­у­мя­вай­ки за­що не сти­гат до­ни­къ­де – ка­кто стра­да­щи­те от без­съ­ние, ко­и­то все си пов­та­рят, че ще зас­пят, та­ка и си ос­та­ват буд­ни, по­не­же съ­нят е не­пред­ви­дим. То­зи, кой­то оча­к­­ва съ­ня, мо­же да бъ­де си­гу­рен, че ня­ма да го ви­ди как ид­ва. Те­зи хо­ра же­ла­ят да вяр­ват, на­сил­ват се да вяр­ват; на­сил­ват се да вяр­ват, че вяр­ват – без оба­че да осъз­на­ват то­ва, в ко­е­то вяр­ва­ме ние; те от­да­ват съ­що­то зна­че­ние на ко­я­то и да е чу­дес­на случ­ка в Биб­ли­я­та, как­то на свя­то­то въп­лъ­ще­ние на Сло­во­то. Те се мъ­чат да по­вяр­ват, че Ио­на ня­кол­ко дни е бил под­сло­нен в ки­та, че пре­ко­ся­ва­не­то на Чер­ве­но мо­ре е било та­ко­ва, как­во­то е изоб­ра­зе­но в е­д­на про­чу­та ми­ни­а­тю­ра, къ­де­то ев­ре­и­те ми­на­ват меж­ду две вод­ни сте­ни, а ри­би­те съ­зер­ца­ват глед­ка­та, как­то ние наб­лю­да­ва­ме от про­зор­ци­те си шес­тви­е­то в пос­лед­ния ден на кар­на­ва­ла… ­Уви! Твър­де мно­го вяр­ва­щи мъ­же и же­ни спо­де­лят в то­зи пун­кт вя­ра­та на не­вер­ни­ци­те, не са­мо от не­ве­де­ние или от глу­пост, но и по­ра­ди глу­па­ва­та су­ет­ност, с ко­я­то ня­кои ки­чат вя­ра­та си. Но­во­пок­ръс­ти­ли­те се ли­те­ра­то­ри, за ко­и­то го­во­рих пре­ди мал­ко, са спе­ци­а­лис­ти по те­зи са­мох­вал­ства, в ко­и­то учас­тва ви­со­ко­ме­ри­е­то.

И на­ис­ти­на, Гос­по­ди, зна­еши Tи
В то­зи свят по-до­бър за­лог за чо­веч­ност
От плам­тя­щия стон, кой­то цял век ле­ти
И из­дъх­ва на пра­га на тво­я­та веч­ност! ¹⁰

Не е дос­та­тъч­но да се ка­же, че с раз­прос­тра­не­ни­е­то на тех­ни­ка­та хо­ра­та имат все по-мал­ко сво­бод­но вре­ме. В рая на ма­ши­ни­те сво­бод­но­то вре­ме е още по-из­то­щи­тел­но от тру­да, не­що по­ве­че – тру­дът там е от­ди­хът от сво­бод­но­то вре­ме. Както и да е! Имам предвид, че вся­ко уси­лие на ин­те­лек­та в край­на смет­ка ан­га­жи­ра чо­ве­чес­тво­то по път, къ­де­то рис­ко­ве­те не­и­мо­вер­но на­рас­тват – и то не­съ­раз­мер­но на из­вле­че­ни­те пол­зи. Не сме ли ве­че из­пра­ве­ни пред рис­ка, от­бе­ляз­ван в пос­лед­но вре­ме от Айнщайн: от унищожаване на пла­не­та­та или от­ра­вя­не на зем­на­та ат­мос­фе­ра със смър­то­нос­на ра­ди­а­ция? От ко­е­то ни най-мал­ко не след­ва, че пре­зи­рам ин­те­лек­та. Ако е вяр­но, че сме съз­да­де­ни по об­раз и по­до­бие Бо­жие, как бих­ме мог­ли да през­рем ед­на от най-вис­ши­те чо­веш­ки спо­соб­нос­ти? Ще въз­ра­зи­те, че без да я пре­зи­рам, аз я обя­вя­вам за без­сил­на. Не е та­ка. Тя не е без­сил­на. Не е без­сил­на ка­то част от тво­ре­ни­е­то, но е нес­по­соб­на сама да про­ник­не в не­го­вия сми­съл, да го об­хва­не в бук­вал­ния сми­съл на ду­ма­та. Ако тво­ре­ни­е­то бе­ше са­мо рож­ба на ин­те­лек­та, то­га­ва чо­веш­ки­ят ин­те­лект ще­ше да пос­тиг­не по­ве­че, от­кол­ко­то да от­крие ня­кои не­го­ви за­ко­ни, за да ек­спло­а­ти­ра поз­на­ни­е­то, из­пол­звай­ки тех­но­ло­ги­я­та. И ня­ма­ше да е ви­на­ги го­тов да го осъ­ди в име­то на ло­ги­ка­та и спра­вед­ли­вост­та. Но тво­ре­ни­е­то е де­ло на лю­бов­та. Инте­лек­тът, све­ден до соб­стве­ни­те си си­ли, виж­да в при­ро­да­та са­мо без­раз­ли­чие и жес­то­кост, но всъщ­ност се натъква на соб­стве­на­та си жес­то­кост. Чес­тно ка­за­но, той осъж­да не стра­да­ни­е­то, а ано­ма­ли­я­та му, пи­ле­е­не­то, ло­ша­та ор­га­ни­за­ция на стра­да­ни­е­то. Инте­лек­тът е по-жес­ток от при­ро­да­та. Ние за­поч­ва­ме да си да­ва­ме смет­ка, че об­щес­тво, ор­га­ни­зи­ра­но от не­го – или въз ос­но­ва на дег­ра­ди­ра­ла­та ин­те­лек­ту­ал­на фор­ма, на­ре­че­на тех­ни­ка – би би­ло без­по­щад­но не са­мо към за­по­доз­ре­ни­те, че про­из­веж­дат по-мал­ко, от­кол­ко­то кон­су­ми­рат, но и към всич­ки не­съг­лас­ни с чу­до­вищ­но­то ко­лек­тив­но съз­на­ние… ­Да, и ако го­во­рим са­мо за неп­ри­го­де­ни­те, при­ро­да­та е ос­та­ви­ла да оце­ле­ят ми­ли­о­ни от тях, ко­и­то ут­ре не ще се из­мък­нат от тех­нок­ра­ти­те, на­то­ва­ре­ни с под­дръж­ка­та и уве­ли­ча­ва­не­то на при­хо­ди­те на ко­ло­сал­на­та све­тов­на фаб­ри­ка. Всъщ­ност ин­те­лек­тът не въз­роп­та­ва сре­щу стра­да­ни­е­то, той го от­хвър­ля, как­то от­каз­ва да при­е­ме зле със­та­вен си­ло­ги­зъм, но е го­тов да го из­пол­зва спо­ред сво­и­те ме­то­ди, след ка­то го със­та­ви пра­вил­но. Кой­то го­во­ри за стра­да­ни­е­то ка­то не­до­пус­ти­мо на­си­лие над по­ря­дъ­ка или ка­то пъ­лен аб­сурд, със си­гур­ност ще си спе­че­ли одоб­ре­ни­е­то на глуп­ци­те. Но ос­вен мал­ко­то ис­кре­ни бун­та­ри кол­ци­на тър­сят в бун­та сре­щу стра­да­ни­е­то дру­го, ос­вен по­ве­че или по-мал­ко прик­ри­то оп­рав­да­ние за сво­е­то без­раз­ли­чие и его­и­зъм спря­мо стра­да­щи­те? Ако не е та­ка, то­га­ва по как­во чу­до хо­ра­та, при­е­ли стра­да­ни­е­то най-скром­но, без да го раз­би­рат, при­е­ли тък­мо скан­да­ла на стра­да­ни­е­то и бедността, са лю­де­те, про­я­ви­ли най-го­ля­ма съп­ри­час­тност към стра­да­щи­те и ни­щи­те: св. Фран­циск от Аси­зи или св. Вен­сан дьо Пол¹¹?

Скан­дал в све­та не е стра­да­ни­е­то, а сво­бо­да­та. Бог е на­да­рил тво­ре­ни­е­то със сво­бо­да и то­ва е скан­дал на скан­да­ли­те, за­що­то от не­го во­дят на­ча­ло­то си всич­ки дру­ги скан­да­ли. Знам доб­ре, то­ва зву­чи ме­та­фи­зи­чес­ки. Но как­во да сто­ря? Ако се ока­жа зле раз­бран от не­кол­ци­на, то­ва оз­на­ча­ва, че прос­то не съм обяс­нил доб­ре и то­ва е всич­ко. А за­що да обяс­ня­вам? В съ­щия то­зи миг ня­къ­де по све­та в дъ­но­то на ед­на мал­ка цър­ква или по про­те­же­ние на пус­ти­нен път ня­кой клет­ник съ­би­ра ръ­це и от дъл­би­ни­те на ни­ще­та­та си, без да знае как­во точ­но каз­ва или без да каз­ва нищо, бла­го­да­ри на Бо­га, че го е съз­дал сво­бо­ден и спо­со­бен да оби­ча. Ня­къ­де дру­га­де, не знам къ­де, май­ка, дър­жей­ки мър­тво­то си де­те, из­ди­га към Бо­га во­пъл, ся­каш Гла­сът, зад­ви­жил слън­ца­та в прос­тран­ство­то, как­то ръ­ка­та хвър­ля се­ме­на, Гла­сът, на­ка­рал све­то­ве­те да пот­ре­пе­рят, неж­но ще про­мъл­ви в ухо­то й: “Прос­ти ми. Един ден ще уз­на­еш, ще раз­бе­реш и ще Ми бла­го­да­риш. Но се­га всич­ко, ко­е­то очак­вам от теб, е тво­я­та прош­ка, прос­ти!” Сло­ме­на­та же­на и клет­ни­кът на пъ­тя се на­ми­рат в сър­це­ви­на­та на тай­нство­то, в сър­це­то на все­об­що­то тво­ре­ние и в са­ма­та тай­на на Бо­га. Как­во да ви ка­жа за то­ва? Ези­кът е в служ­ба на ин­те­лек­та. А то­ва, ко­е­то те­зи хо­ра са раз­бра­ли, са го раз­бра­ли със спо­соб­ност, по-вис­ша от ин­те­лек­та, ма­кар и не в про­ти­во­ре­чие с не­го, или по-ско­ро с дъл­бо­кия и не­у­дър­жи­м по­рив на ду­ша­та, кой­то ед­нов­ре­мен­но ан­га­жи­ра всич­ки­те ни спо­соб­нос­ти и ця­ла­та ни същ­ност… Да, в ми­га, в кой­то някой мъж или же­на при­е­мат участ­та си, при­е­мат сми­ре­но са­ми­те се­бе си, тай­нство­то на Сът­во­ре­ни­е­то се из­вър­шва в тях – и докато про­дъл­­жават несъзнателно да носят в себе си целия риск на своето човешко на­ча­ло – се осъ­щес­твя­ват из­ця­ло в Божието милосърдие, ста­вай­ки са­ми­те себе си, или по ду­ми­те на св. ап. Па­вел, членове на Хрис­та¹². Нак­рат­ко – те ста­ват све­т­ци.

Тунис, април 1947 г.

Превод: Галина Меламед, Тони Николов

Бележки

¹ Отец Шарл дьо Фу­ко (1858-1916) — френ­ски пъ­те­шес­тве­ник, кой­то се пок­ръс­тва след из­по­вед в цър­ква­та “Сен Огюс­тен” в Па­риж и вли­за в ор­де­на на трапистите. През 1905 г., ве­че ка­то све­ще­ник, се връ­ща ка­то ми­си­о­нер в Аф­ри­­­ка, къ­де­то би­ва убит от гра­би­те­ли от пле­ме­то се­ну­си. (бел. ред.)

²Сес­тра Си­мон на ев­ха­рис­тий­но­то сър­це — ед­на от мо­на­хи­ни­те, по чи­я­то по­ка­на Бер­на­нос из­на­ся бе­се­да­та си в Алжир. (бел ред.)