Бог като вечност
Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си! (Лука 23:42)
За всички боголюбиви души, за всички истински християни ще настъпи първият месец на годината, месецът април, денят на възкресението. (Духовни беседи на св. Макарий Египетски)
Когато авва Захария беше на прага на смъртта, авва Моисей го попита: „Какво виждаш?“ А той отвърна: „Не е ли по-добре да не казвам нищо?“ „Да, мое чедо – каза авва Моисей – по-добре е да не казваш нищо.“ (Патерик)
Думите са инструменти на този век; мълчанието е тайнство на бъдещия век. (Св. Исаак Сириец)
Краят наближава
„Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век.“ Насочен към бъдещето, Символът на вярата завършва с очакване. Но макар че последните неща трябва да бъдат наша постоянна отправна точка през този земен живот, за нас не е възможно да говорим подробно за реалностите на бъдещия век. „Възлюбени – пише евангелист Йоан – сега сме чеда Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем“ (1 Иоан. 3:2). Чрез вярата ни в Христос ние имаме тук и сега жива, лична връзка с Бога; и знаем, не като хипотеза, а като факт от настоящия ни опит, че тази връзка вече съдържа в себе си семената на вечността. Но какво означава да живеем не във времева последователност, а във вечното сега, не в условията на грехопадението, а в една вселена, където Бог е „всичко във всички“ – за това имаме само частични прозрения, но не и ясна представа; и затова трябва да говорим винаги предпазливо, зачитайки необходимостта от мълчание.
Има обаче поне три неща, които имаме право да заявим недвусмислено: че Христос ще дойде отново в слава; че при Неговото идване ние ще бъдем възкресени от мъртвите и съдени; и че „царството Му не ще има край“ (Лук. 1:33).
Първо, Писанието и Свещеното Предание ни говорят многократно за Второто пришествие. Те не ни дават основания да допуснем, че чрез един постоянен „цивилизационен“ напредък светът постепенно ще става все по-добър, докато човечеството успее да установи Божието царство на земята. Християнският възглед за световната история е напълно противоположен на такъв еволюционен оптимизъм. Ние сме учени да очакваме бедствия в природния свят, все по-разрушителни войни между хората, объркване и отстъпление сред онези, които се наричат християни (вж. особено Мат. 24:3–27). Този период на изпитание ще достигне връхната си точка с появата на „човека на греха“ (2 Сол. 2:3–4), или антихриста, който според традиционното тълкование в Православната църква няма да бъде самият сатана, а човешко същество, човек, в когото ще се съсредоточат всички сили на злото и който за известно време ще владее целия свят. Краткото властване на антихриста ще бъде внезапно прекратено от Второто пришествие на Господа, този път не скрито, както при Неговото рождение във Витлеем, а „седнал отдясно на Силата и идещ на небесните облаци“ (Мат. 26:64). Така ходът на историята внезапно и драматично ще приключи чрез пряка намеса от божествената сфера.
Точното време на Второто пришествие е скрито от нас: „Не се пада вам да знаете времената или годините, които Отец е положил в Своя власт“ (Деян. 1:7). Господ ще дойде, „както крадец нощя“ (1 Сол. 5:2). Това означава, че въздържайки се от догадки за точната дата, ние трябва винаги да бъдем готови и в очакване. „Каквото вам говоря, говоря го на всички: бъдете будни“ (Марк. 13:37). Защото, независимо дали Краят ще дойде късно или скоро според нашите човешки мерки за време, той е винаги непосредствено предстоящ, винаги духовно близо. Трябва да имаме в сърцето си усещане за неотложност. Както се казва във Великия покаен канон на св. Андрей Критски, който се чете през Великия пост:
Душо моя, душо моя, стани, защо спиш?
Краят наближава и ти ще се смутиш.
Но стресни се [1], за да те пощади Христос Бог,
Който е навсякъде и всичко изпълва.
Бъдещата пролет
Второ, като християни ние вярваме не само в безсмъртието на душата, но и във възкресението на тялото. Според Божията разпоредба при първото ни сътворение човешката душа и човешкото тяло са взаимозависими и никое от тях не може истински да съществува без другото. В резултат на грехопадението двете се разделят при телесната смърт, но това разделяне не е окончателно и завинаги. При Второто пришествие на Христос ние ще бъдем възкресени от мъртвите със своята душа и със своето тяло; и така, с отново съединени душа и тяло, ще застанем пред нашия Господ за Страшния съд.
Съдът, както се подчертава в Евангелието от евангелист Йоан, се извършва непрекъснато през цялото ни земно съществуване. Всеки път, когато, съзнателно или несъзнателно, избираме доброто, ние предвкусваме още сега вечния живот; всеки път, когато избираме злото, усещаме вкуса на ада. Страшният съд може най-добре да бъде разбран като момента на истината, когато всичко излиза наяве, когато всички наши избори се разкриват пред нас в пълната си значимост, когато осъзнаваме с пределна яснота кои сме ние и какъв е бил дълбокият смисъл и цел на живота ни. И така, след това последно изяснение ние ще влезем – с отново съединени душа и тяло – в рая или ада, във вечен живот или вечна смърт.
Христос е съдията; и все пак, от друга гледна точка, ние сме тези, които произнасяме присъда над себе си. Ако някой е в ада, то не е защото Бог го е затворил там, а защото той самият е избрал да бъде там. Изгубените в ада са се самоосъдили, самозаробили; с основание е казано, че портите на ада са заключени отвътре.
Как може един Бог на любовта да приеме, че дори едно-единствено създание от тези, които е сътворил, ще остане завинаги в ада? Това е тайна, в която ние, от своята позиция в този настоящ живот, не можем да се надяваме да проникнем. Най-доброто, което можем да направим, е да отчитаме едновременно две истини, противоположни, но не и противоречащи си. Първо, Бог е дал свободна воля на човека и затова във възможностите на човек е да отхвърли Бога за вечността. Второ, любовта означава състрадание, съпричастност; и затова, ако има такива, които завинаги остават в ада, в известен смисъл Бог също е там с тях. В псалмите е написано: „Сляза ли в преизподнята – и там си Ти“ (Пс. 138:8); а св. Исаак Сириец казва: „Погрешно е да си представяме, че грешниците в ада са откъснати от любовта на Бога“. Божията любов е навсякъде и не отхвърля никого. Но ние от своя страна сме свободни да отхвърлим Божията любов – не можем да го направим обаче, без да си причиним болка, и колкото по-категорично е нашето отхвърляне, толкова по-горчиво е нашето страдание.
„При възкресението – се казва в Духовните беседи на св. Макарий Египетски – всички членове на тялото се възкресяват; и косъм не загива“ (срв. Лук. 21:18). Същевременно за възкресеното тяло се казва, че е „тяло духовно“ (вж. 1 Кор. 15:35–46). Това не означава, че при възкресението нашите тела някак си ще станат нематериални; но трябва да помним, че материята такава, каквато я познаваме в този паднал свят, с цялата й инертност и непрозрачност, ни най-малко не отговаря на материята такава, каквато е била в Божия план. Освободено от грубостта на грехопадналата плът, възкресеното тяло ще споделя качествата на човешкото тяло на Христос при Преображението и след Възкресението. Но макар и преобразено, нашето възкресено тяло по един разпознаваем начин ще бъде същото тяло, което имаме сега: ще има приемственост между двете. По думите на св. Кирил Йерусалимски:
Това същото тяло се възкресява, макар и не в сегашното му състояние на слабост; защото то ще „се облече в нетление“ (1 Кор. 15:53) и така ще се преобрази […] То вече няма да се нуждае от храните, които сега ядем, за да го поддържаме живо, нито от стълби, за да се изкачва; защото ще стане духовно и ще бъде нещо чудно, каквото не можем истински да опишем.
А св. Ириней Лионски свидетелства:
Нито устройството, нито естеството на творението се унищожава. Само „външният образ на тоя свят“ (1 Кор. 7:31) е преходен – тоест условията, създадени от грехопадението. И когато този „външен образ“ премине, човекът ще се обнови и ще разцъфне в една пролет на живота, която е нетленна, така че за него повече няма да е възможно да остарява. Ще има „ново небе и нова земя“ (Откр. 21:1); и в това ново небе и нова земя ще пребъдва човекът, винаги нов и винаги беседващ с Бога.
„Ново небе и нова земя“ – човекът не се спасява от своето тяло, а с него; не се спасява от материалния свят, а с него. Тъй като човекът е микрокосмос и посредник на творението, неговото собствено спасение включва също помирението и преображението на цялото живо и неживо творение около него – неговото освобождение „от робството на тлението“ и влизане в „славното освобождение (свобода) [2] на синовете Божии“ (Рим. 8:21). В „новата земя“ на бъдещия век несъмнено има място не само за човека, но и за животните: във и чрез човека те също ще споделят безсмъртието, както и скалите, дърветата и растенията, огънят и водата.
Пътуване към Безкрайния
Това царство на възкресението, в което по Божията милост ще пребъдваме с отново съединените си душа и тяло, на трето място, е царство, което „не ще има край“. Неговата вечност и безкрайност надхвърлят пределите на падналото ни въображение, но за две неща поне можем да бъдем сигурни. Първо, съвършенството не е еднообразно, а многолико. Второ, съвършенството не е статично, а динамично.
Първо, вечността означава неизчерпаемо многообразие. Ако е вярно за опита ни в този живот, че светостта не е еднообразна, а винаги различна, не трябва ли това да се отнася, и то в несравнимо по-голяма степен, също и за бъдещия живот? Бог ни обещава: „На оногова, който побеждава, ще дам […] бяло камъче, и на камъчето написано ново име, що никой не знае, освен оня, който го получава“ (Откр. 2:17). Дори и в бъдещия век вътрешният смисъл на моята неповторима персоналност ще продължи да бъде вечно една тайна между Бога и мен. В Божието царство всеки е едно с всички други, и все пак по един отличителен начин всеки е самият себе си, имащ същите черти, които е имал в този живот, но тези свойствени черти ще са изцелени, обновени и прославени. По думите на преп. авва Исаия:
Нашият Господ е милосърден, за да упокои всеки от нас по делата му – големия по големите му дела, а малкия по малките, както е казал: „В дома на Отца Ми има много жилища“ (Иоан. 14:2). Защото, макар царството да е едно, но всеки придобива свое място и свое си дело.
Второ, вечността означава неспирно развитие, непрестанен напредък. Както казва Дж. Р. Р. Толкин, „Напред ни повеждат пътеките вечно“ [3]. Това се отнася за духовния път не само в настоящия живот, но и в бъдещия век. Ние непрекъснато се придвижваме. И вървим напред, а не назад. Бъдещият век не е просто завръщане към началото, възстановяване на първоначалното състояние на съвършенство в рая, а е ново начало. Ще има ново небе и нова земя; и последните неща ще са по-велики от първите.
„Тук долу – казва Нюман – да живееш, означава да се променяш, а да си съвършен, означава често да си се променял.“ Но дали е така само тук долу? Св. Григорий Нисийски вярва, че дори на небесата съвършенството означава развитие. Използвайки един сполучлив парадокс, той казва, че същността на съвършенството се състои именно в това никога да не ставаш съвършен, а винаги да се пресягаш към някакво по-високо съвършенство, което е отвъд теб. Тъй като Бог е безкраен, това непрестанно „пресягане“, или επέκτασις, както го наричат източните отци, се оказва безпределно. Душата има Бога и въпреки това Го търси; нейната радост е пълна и въпреки това става все по-силна. Бог се приближава все повече към нас, но въпреки това остава Другият; ние Го гледаме лице в лице, но въпреки това продължаваме да напредваме все повече към божествената тайна. Макар да не сме вече странници, не преставаме да бъдем поклонници. Възхождаме „от слава в слава“ (2 Кор. 3:18) и след това в слава, която е още по-голяма. Никога, в цялата вечност, няма да достигнем момент, в който ще сме свършили всичко, което има да се прави, или ще сме открили всичко, което има да се узнае. „Не само в сегашния век, но и в бъдещия – казва св. Ириней Лионски – Бог винаги ще има на какво още да научи човека и човек винаги ще има какво още да научи от Бога.“
Бележки
1. В английския текст на кондака: „бъди будна“ (англ. watch). (Бел. прев.)
2. В гръцкия текст на Новия Завет е използвана думата ελευθερίαν (’свобода’) (вж. Nestle–Aland. Novum Testamentum Graece. Stuttgart: Deutsche Bibelgesellschaft, 1898 und 1979). (Бел. прев.)
3. Вж. Толкин, Дж. Р. Р. Хобит. Билбо Бегинс или дотам и обратно. С.: Бард, 1999, с. 296. (Бел. прев.)
Превод: Божидар Питев
Из книгата на митрополит Калистос Уеър „Православният път“, ИК „Омофор“ 2014
