Божиите заповеди като божествени енергии

По-специално Божието слово, което открива Божията воля за човека под формата на заповед, не е безлично и бездействено, а лично и действено. Освен това Божието слово не е властническо и тиранично, а приятелско и спасително, чисто и истинно (срв. Пс. 11:7; 2 Цар. 7:28; 118:89 и 113; Ис. 26:9). То е слово на Бог Слово, Който е станал Човек и е общувал с хората. Този, който приема и пази Божието слово, „пребъдва в Него, и Той – в него” (1 Иоан. 3:24).

Явяването на божествената любов. Бог е любов и заповед­та, която Той отправя към човека, явява Неговата любов. Като явяване на Божията любов заповедта е любяща енергия. Този, който пази заповедите, приема в себе си божествената любов, Самия Бог; той пребъдва в любовта, защото Бог е любов, и Бог пребъдва „в него” (1 Иоан. 4:16). За човека любовта се състои в това да постъпва по Божиите заповеди (срв. 2 Иоан. 1:6) и затова този, който пази заповедите, има съвършена любов към Бога (срв. 1 Иоан. 2:5).

Волята на личния Бог. Божията воля не е абстрактно понятие, а енергия, която открива личния Бог на човека и го призовава към богоуподобяване. Отделянето на заповедта от Божията воля и разглеждането ѝ като безлично нравствено правило или като обективна ценност отчуждават характера ѝ. По този начин християнската етика се отчуждава от Бога на любовта и се превръща в морализъм или в учение за длъжностите, откъдето лесно може да се изопачи във фундаментализъм.

Начин на отнасяне. ОбикновеноБожиите заповеди се отнасят към човека не като непосредствени енергии, а като изречения или символи. Малцина, като пророците и боговид­ците, приемат Божиите слова или заповеди непосредствено. Всеки, който получава Божията заповед, в крайна сметка е призван да се отнесе към нея като към заповед на личния Бог и да откликне чрез личното си съгласие и пристъпване към действие. Истината на заповедта се намира в енергията на личния Бог. Човек пази вярно заповедта, когато лично пристъпи към действие чрез енергията на личния Бог.

Христос призовава човека да пристъпи на дело към Неговото учение; да го последва и да познае силата му. Божията воля съдържа в себе си свидетелство за своя произход (срв. Иоан 7:17). Това свидетелство е последица от непосредственото усещане от първоначалното отношение и не се нуждае от никакво външно потвърждение. Това е познание в личното общение между Твореца и Неговите творения.

Силата на Божията воля. Силата на Божията воля се намира в нейната природа. Убедителната мощ на нейната сила се състои в причинната връзка, която има с нея човекът, както и всички творения. Божията воля е творческата причина за съществуването на тварите; тя е тяхната материя и същност² и без нея те се потапят в небитието. Всички твари изпълняват автоматично Божията воля, но със своята свобода човекът може да я наруши. Когато това стане, човекът се покварява онтологично, а когато я приема свободно, той чувства нейната неизмерима сила.³

Пазенето на заповедите. Божието слово, отправено към човека под формата на заповед, не е различно, нито пък по-малко действено от словото, което е сътворило света от нищо. То притежава безкрайна творческа сила, която превъзхожда всяка способност и възприемчивост на човека, особено в неговото противоестествено греховно състояние. Затова пазенето на Божиите заповеди е „иго” за човека, което го обременява и обвързва, и това е така, защото „игото” се противопоставя на неговите греховни похоти и страсти. От друга страна обаче, това иго е „благо”, защото го освобождава от тежестта на греха и го облекчава. Този смисъл имат Христовите думи: „Защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко” (Мат. 11:30).⁴

Светлина за човека. Божията заповед не действа тиранично спрямо човека, а се актуализира, когато се утвърждава и съединява с неговата воля. Тогава тя става светлина, която просветлява живота и ръководи делата на човека (срв. Пс. 118:105; Ис. 26:9). Свети Григорий Богослов отбелязва, че дадената на прародителите заповед била светлина. Подготвителна светлина, аналогична на възприемчивостта на тези, които я приемат, бил и писаният закон, който предвъзвестил истината и тайната на великата светлина.⁵

Съвършената заповед. Съвършената Божия заповед, както и нейното съвършено пазене са явени в Христовата личност. Съвършената Божия заповед, която обхваща всички други заповеди, е заповедта за любовта. Тази заповед е съществувала и в Стария Завет, но Христос я представя като нова заповед.⁶ Нейната словесна формулировка не изглежда напълно нова, защото и в Новия Завет остава почти непроменена, но съдържанието ѝ е несъмнено ново. Свидетелство за това е извършеното от Самия Христос: „Както Aз ви възлюбих”.⁷

Съвършеното пазене на Божията заповед. В същото време съвършеното пазене на Божията заповед се открива в лич­ността на Христос (срв. Иоан 14:31). Като Човек Христос пази Божията заповед, чрез което Той показва начина, по който човекът трябва да я пази. Христос не разглежда Божията заповед по обективен начин и не се отнася към нея като към външна форма, която трябва да се спазва. Той преживява заповедта на Отца като божествена енергия, с която отъждествява Своята човешка енергия.

Разбира се, налице е определена съществена разлика между Христос и човека. Като Богочовек Христос следва волята на Отца непосредствено и „непоколебимо”. Той приема заповедта от Отца като „разпределяне на волята”.⁸ В крайна сметка човекът също е призван да преживее Божията воля или заповед по този начин. Това разпределяне на волята на Отца – естествено и непоклатимо в личността на Христос поради ипостасното единство на Неговата човешка и божествена природа – става трудно и рисковано за тварния и грешен човек.

Грешният човек стои „на дистанция” от Бога; той не може да приеме Неговата воля като „разпределяне на волята”. Напротив, в своята природа човекът преживява закона на греха, който го поробва и не му позволява да пази Божията воля. Освобождаването от робството на закона на греха става чрез „закона на духа, който дава живот” (Рим. 8:2).

Динамиката на Духа. „Законът на духа, който дава живот”, не е тъждествен с някакви наредби или писмени заповеди. Така както законът на греха проявява динамиката на греха, който поробва човека, така и законът на духа, който дава живот, проявява динамиката на Светия Дух, Който освобождава човека. Разбира се, този закон получава формата на конкретни заповеди, които имат словесна формулировка. Това може да стане и със закона на греха, но в отрицателна форма. Същността на нещата обаче не е в словесните формулировки, а в източника, от който те произлизат.

Добродетел и порок. Свети Василий Велики отбелязва, че на човека от самото начало били дадени сили от Бога, за да може той да изпълнява Неговите заповеди. Когато човекът използва правилно тези сили, той води добродетелен живот, а когато ги изопачава, стига до порока. Порокът не е нищо друго, освен лукава и противна на Божията воля употреба на благите дарове, докато добродетелта е тяхната блага и съгласна с Божията воля употреба.⁹ Затова и добродетелта е израз на естественото, а порокът – на противоестественото състояние на човека.

Отчуждение и изцеление. Покваряването на силите на човека и тяхната противна на Божията заповед употреба се дължат на греха, който отделя човека от Бога и отчуждава енергията му от Божията енергия. Всъщност това не е нравствено, а онтологично явление. Въпреки че започва от нравственото отклонение на човека, грехът има онтологични последици, защото го отделя от извора на живота – Бога. Затова и изцелението на човека не може да се извърши само на нравствено равнище, а трябва да се осъществи на онтологично равнище. Естествено, това изцеление става чрез обратния процес: изцелението започва от онтологичното и завършва на нравствено равнище. То се дава чрез благодатта на тайнствата и се изпълва, когато човек пази заповедите.

Възстановяване на природната воля. Божиите заповеди връщат човека към нетварния логос на неговата природа, който е нетварната божествена енергия. Изпълняването на заповедите привежда в действие „логосната” функция на волята, загубена чрез греха, унищожава егоцентричната воля и освобождава неизтляващата воля на човешката природа. Гномичната воля на човека се съгласува с логоса на неговата природна воля, който се отнася към нетварната божествена енергия. Целият човек се връща отново в своето естествено състояние и се насочва към предгреховното си предназначение; той бива възстановен в „предсъществуващия в Бога логос на битието” и напредва „съобразно прошествалия в Бог логос на благо-битието”¹⁰ до божествения живот.

Как познава Бог. Съществуващите неща са плод на Божията воля. Бог не ги познава „сетивно” или „мисловно”, а „като свои воления”.¹¹ Той ги познава по този начин, когато те пребъдват в Неговата воля, а когато я нарушат, те престават да бъдат познати от Бога. В този смисъл Христос ще каже на онези, които не пазят Неговите заповеди: „Не ви зная” (Лук. 13:27; Мат. 7:23).¹² Пазенето на Божиите заповеди съчетава волевото действие на човека с божествената енергия. Затова този, който пази Божията воля, бива познат от Бога и участва в начина, по който Той познава тварите.

Връщане и обновяване. Бог, Който привел човека в битие чрез нетварната Си енергия, го връща от неговото падение чрез заповедите и го обновява чрез църковните тайнства. Църковните тайнства, които се извършват чрез дара на Христос и нетварната енергия на Светия Дух, изначално даруват на човека пълнотата на Божията благодат. Чрез Кръщението, Миропомазанието и божествената Евхаристия човекът става член на Тялото Христово и причастник на даровете на Светия Дух. За него не остава нищо друго, освен да запази и актуализира получената благодат. Това означава, че в човека не остава никаква причина за корист. Когато не осъзнава Божия дар, човекът продължава да мисли и живее с корист.

Тайнства и заповеди. Евхаристийното общение с Христос продължава с нравственото съгласуване с Неговата воля. При това самата Евхаристия, както и тайнствата на Църквата в по-общ смисъл се явяват едновременно и като заповеди. Съдържанието на тайнствата, тяхната форма и символика откриват пред вярващия божествения етос. Като тайнство на участието на човека в Христовата смърт и Възкресение Кръщението едновременно съдържа и смисъла на заповедта към него да ходи „в обновен живот” (Рим. 6:4). Тайнството на божествената Евхаристия, като тайнство на общението с Христос, не само храни, но и призовава вярващите да станат участници в Неговите добродетели.¹³ Както тайнствата са едновременно заповеди, така и заповедите едновременно се откриват като тайни, защото чрез тях се открива Бог, а когато човек ги пази, Бог тайнствено се заселва в човека.¹⁴

Онтологичният характер на заповедите. Божията благодат, която се дарува чрез тайнствата, прави човека способен да пази Божиите заповеди. Казано по друг начин, Божията благодат се дарува на човека, за да може той да изпълнява заповедите.¹⁵ Когато човек пази заповедите, той съгласува своята енергия с Божията енергия, приема Божията благодат, участва в Божията любов и познава Бога. При неразумните твари Божията заповед действа пряко и принудително, докато при разумните твари тя се актуализира чрез тяхното свободно съгласие и любовта им. Благодатта на църковните тайнства се дава на огреховения човек, който поради оплитането си в закона на греха не е способен да опази Божията заповед, за да може да съчетае своята воля с Божията воля.

Божията заповед не се изчерпва в някаква фраза или външна форма. В заповедта присъства Самият Бог, така както Той присъства във всички Свои енергии. Когато човек се повери изцяло на Бога и пази Неговата заповед, той усеща нейната божествена сила, усеща заповедта като конкретна Божия енергия, която го призовава и насочва към божествен живот. Божията заповед, както и Божието име, е духовна реалност. И в двата случая обозначаващото не се отделя от обозначаваното, а действа като средство за общение с него.

Последиците от забравянето на Божието име. Както е известно, юдеите избягвали да използват Божието име, защото усещали неговия онтологичен характер. Когато човек забрави онтологичния характер на Божието име, тогава духовният живот се опустошава.¹⁶ Същото обаче става и със заповедите. Забравянето на онтологичния характер на заповедите умъртвява и покварява нравствения живот на християните. Вярващите престават да имат усещането за лично общение с Бога. Божиите заповеди се разбират като сухи формулировки или се автономизират и превръщат в идоли. В първия случай нравственият живот бива умъртвен, а във втория случай се вижда непосредствената опасност от фарисейство и фундаментализъм. С други думи, автономизирането на заповедите премахва техния динамизъм, ограбва истинското им съдържание и създава предпоставки за произволното и противоречивото им използване; прекъсва всяка вътрешна връзка с Божията воля и отваря пътя към обременяването им с човешки воли и желания.