Етиката на св. Василий Велики във връзка с древната морална философия
Из сп. „Духовна култура“, кн. 3 и 4, 1920 г.
Известно е, че мнозина от отците на Църквата се опитвали да изяснят предметите на вярата посредством разума. За тази цел те си служили с понятията и термините, изработени от древната гръцка философия. В това отношение много важни за нас са техните разсъждения и философски изводи за отношението на християнството към езическата култура.
Християнинът – казвали тези църковни отци – може и трябва непременно да се ползва от произведенията на езическата култура, езическата философия, наука и изкуство. В тях наистина се съдържат части от истината. А пълна, цялостна и чиста истина се съдържа само в християнското откровение. Впрочем, в древния свят философията повече или по-малко вече служела на християнското откровение, като довеждала човеците към Христа. Тя и сега може да бъде полезна за християнската наука като стремеж към мъдростта. Необходимо е, прочее, да се ползуваме от древната философия.
Тоя принцип, прокаран за първи път особено в съчиненията на Климент Александрийски, е бил особено усвоен от свети Василий Велики, знаменита и светла личност в историята на християнската Църква.Той е получил всестранно и солидно за времето си образование. „Той беше силен във философията – говори за него свети Григорий Богослов, – в онази философия, която наистина е възвишена, както в практическата, така и в теоретическата, а особено в оная част, която има за предмет логическите доказателства, опроверженията, диспутите и която се нарича диалектика. По-лесно човек можеше да излезе от лабиринта, отколкото да избегне примките на неговите доказателства, когато той ги считаше за нужни. Астрономията, геометрията и науките за отношенията на числата той бе дотолкова изучил, че ония, които знаеха тези науки не можеха да го забъркат“.
Запознат напълно с едно такова образование, запознат отлично с изящната гръцка литература и философия, светителят използвал това свое бляскаво образование изключително да служи на християнската просвета.
Василий Велики изглежда е познавал покрай Платона, Аристотел, Плутарх и Плотин още и съчиненията на стоиците и циниците. Това се вижда и от изследванията в най-ново време на мнозина учени върху съчиненията на великия кападокиец и техните сравнения с места из трудовете на споменатите древни философи. Същото ще се види нагледно и от следващото тук изложение на етиката на свети Василий Велики.
Определения за правда и нравствено добро
От всички земни твари човекът е най-съвършеното същество. Той е едно социално същество; създаден е да живее в обществото. Той е образ и подобие Божие. Всяко живо същество – казва светителят – има в себе си подбуда за спазване на своя собствен състав. И ако почнем да изучаваме това внимателно, ще намерим, че голяма част от безсловесните твари, без да се учат, чувстват отвращение към вредното, и пак, по някакво естествено влечение се стремят към наслаждаване от полезното. Затова и Бог, Който ни учи, ни е дал заповедта „внимавай над себе си“, та да можем да вършим чрез разума това, което те вършат по инстинкт. Това, което безсловесните твари вършат без размишления, ние вършим с внимание при непрекъснато напрягане на разсъдъка. По такъв начин ние трябва да бъдем изправни пазители на дарените ни от Бога подбуди, като избягваме греха, както безсловесните избягват отровното в храните. Ние трябва да търсим правдата, както те търсят хранителното в тревата.
Великият светител в разсъжденията си за правдата дава сходни определения за нея с тези на стоиците, учението на които доста се приближавало към християнството. Сам Блажени Йероним например казва: „Стоиците в много неща са съгласни с нашето учение“. Тертулиан смятал знаменития стоик Сенека за ученик на апостол Павла. Обаче, при все това, има една дълбока коренна противоположност между стоицизма и християнството. Докато в основата на учението за Богочовека ясно личат вярата, надеждата и любовта, учението на стоиците е основано изключително на разума. Стоическата философия по своята същина е чисто нравствено учение, независимо от религията. Истинският бог за стоицизма е добродетелта, не божеството; тя е най-висшето благо в света според тях. Всяко вечно благо трябва да бъде в жертва на добродетелта.
И в туй отношение, като разглеждаме творенията на свети Василий Велики, виждаме ясно влиянието на учението на стоиците, което той използвал за християнската наука, особено по отношение на древната философска терминология. Например той употребява за нравствено добро понятията „благо“, „хубаво“, „добродетел“. „Ние не смятаме – говори на друго място великият кападокиец – и не наричаме добро и благо онова, което ни дава съвършенството само в тоя живот: ни знатността на правдата, ни телесната сила, ръста и красотата, ни почестите на всички хора, ни царуването, ни всичко друго, което е плод на човещината. Не признаваме за велико, дори не признаваме за достойно значението, което се приписва на всичко това. Ние не си обръщаме погледа дори върху ония, които имат всичко това, но простираме надеждата си по-нататък. Ние трябва да вършим всичко, което може да ни приготви вечен живот.“
При определението и тълкуването на понятието „добро“ и „благо“, светителят си служи и с философската терминология на Платона, който учи, че всички неща съществуват за една добра цел и доброто е причина за хубавото. Това начало въодушевлява и олицетворява почти изцяло Платоновата философия.
Понятието пък добродетел църковният отец определя по следния начин: „Да се отклоняваме от злото и да вършим добро. Добродетелта е която издига човека“. Тя е, както е казал още Аристотел, едно изкуство да правим добро и винаги да се стремим към него. Всички добродетели по своята същина са алтруистични, тоест насочени са към ближните. Те искат доброто на ближните, а не личния интерес. Иначе те не са добродетели. „Всеки – говори свети Василий, – който иска да се издигне, който цени истинското си достойнство, трябва да се стреми да се освободи от всичко лошо в живота си, и, като се очисти от греха, чрез добродетелта да се издигне до степента да прилича на Твореца“. За това обаче според светителя е нужно усилие и труд, нужен е подвиг. Подвигът на добродетелта създава мъдрост и твърдост на характера, кара човека да познае доброто в неговата същина и да го приложи на дело в живота.
„Ние, всички – казва великият църковен отец – трябва да си имаме наум, че ни предстои подвиг, един от най-важните подвизи; подвиг, за който трябва всичко да направим, и да се трудим, стига да имаме от това полза за нравственото преуспяване. Макар такъв труд да изисква дори и голямо напрягане на силите, все пак ние не трябва да се предаваме на бездействие и леност“.
В много случаи въобще, когато писателят иска да обозначи една добра постъпка и стремежа към нея, той обича да употребява думата „подвиг“. А е известно, че този философски термин е бил в обичайна употреба и у стоиците. Тъй например стоическият философ Марк Аврелий говори: „Подвигът е една наука да понасяме всичко търпеливо и спокойно. Истинският мъдрец трябва да бъде чужд на всякакви вълнения. Той не трябва да чувства и да знае ни тъга, ни радост, ни страх“. Учението на стоиците, което на времето си е било широко разпространено, между най-добрите хора, има чисто практически характер. Философията според тях е дотолкова от значение, доколкото може да спомага да се подобри животът на човека, да стане той добродетелен. Служението на добродетелта според стоиците трябва да бъде безкористно в най-широкия смисъл на тази дума. И за да бъде човек добродетелен, той трябва да се подвизава и упражнява в началата на доброто и да подражава на божеството в поведението си. Затова и стоикът Епиктет пише: „Който иска да угоди на Бога, трябва да се труди да прилича на Него. Човек трябва да бъде верен, както Бог е верен, милостив, свободен и великодушен.“. Също и свети Василий Велики казва: „Наблюдението над самия себе си ще ти даде достатъчно ръководство да познаеш Бога. В самия себе си като в някой малък мир ще видиш великата Премъдрост на Твореца“.
Приучаване към добродетелта
Нравствено разположение
Добродетелта може да се изразява само в постоянния стремеж към доброто. А добро се нарича само това, което спомага за общото благо. Добродетелта, прочее, трябва да бъде цел на нашите действия в тоя свят и ние всякога трябва да се стремим да спомагаме за общото добро. А за да можем да изпълним тази нравствена задача,ни спомага според свети Василий преди всичко самата природа. Върху това той прави следната бележка: „В нас има естествени добродетели, с които душата има сродство не по някое човешко научаване, а от самата природа. Никаква наука не ни научава да ненавиждаме болестта. Ние сами чувстваме отвращение към всичко, което ни причинява скръб. Тъй също и в душата има някакво чувство, придобито не чрез учене да се отклоняваме от злото. Всяко зло е душевен недъг, а добродетелта съответства на здравето“. Тия думи ни показват, че добродетелта се явява като едно чисто и просто приготвено от по-рано и завършено свойство на човешката природа, че добродетелта е като нещо готово вложено в нас. И понеже човек е природно разположен да приема доброто и да действа в областта на общото човешко благо, той не може и няма нужда от учение, за да може да усвои тая нравствена привичка и да способства по-късно за общото добро. Писателят иска тук да подчертае само мисълта, че стремежът или подбудата към добро е нещо вродено в човека.
Нравствено преуспяване
„Нашият живот – казва свети Василий – е двойнствен: един – свойствен на плътта, скоропреходен, а другият – сроден на душата, вечен. Затова човек не трябва да се спира на смъртното като на вечно и да не презира вечното като преходно… Човек трябва да даде на плътта прехрана и подслон, а на душата – догмата на благочестие, благопристойно поведение, упражняване в добродетелта. Спящите нравствени сили в човешката природа трябва постепенно да се будят и развият. Те трябва да се прокарат до нравствена етична висота, до действителни добродетели. Иначе зародишът на доброто рискува да бъде задушен с плевелите на злото.“
За нравственото преуспяване свети Василий казва следното: „Упражняването в добродетелите може да се оприличи на една лествица и то на оная, която видял старозаветният патриарх Иаков. Единият й край бил до земята, а другият достигал дори до самото небе. За туй и тия, които за пръв път стъпват в добродетелния живот, трябва преди всичко да стъпят на първото стъпало. След това, чрез постепенно старание да правят добро, се изкачват все по-високо и по-високо, докато стигнат до възможната за човешкото естество висота. При туй, както първоначалното изкачване по лествицата е отдалечаване от земята, така е и отдалечаване от злото в живота според Божиите заповеди, начало на преуспяване в доброто.“ Изказаните от църковния отец мисли върху нравственото разположение ни дават да заключим за следните степени на нравствено разположение:
1) Снабден от природата с вътрешно разположение към доброто, човек стъпва на първото стъпало на нравственото преуспяване. Тогава той е още начинаещ.
2) На второто стъпало човек се научава да отхвърля порока и да обича добродетелта. Тогава той е успяващ.
3) И най-после, чрез постепенно обучение и упражнение човек достига до нравствено съвършенство.
Единството на добродетелта
Друг възглед на свети Василий Велики по въпроса за добродетелта научаваме от следното място: „Една е добродетелта за мъжа и за жената, тъй както и създаването им е еднакво. За туй и наградата и на двамата е еднаква. Този извод за единството в добродетелта у мъжа и на жената следва и от следното място: „Една е природата у мъжа и жената, едни са и техните дела. А щом деянията са равни, еднаква е според това и наградата“.
Същата тая тема е служела за предмет и на езическите философи. Антистен, един от учениците на Сократ и основател на циническата школа, поддържа например същия възглед за мъжа и жената.
Един особено важен източник на доказателствата на великия кападокиец по въпроса служат и трудовете на известния християнски философ Климент Александрийски. В случая най-важно за нас е неговото бележито съчинение „Стромати“. По споменатия въпрос свети Василий се позовава на посоченото съчинение, където християнският философ говори за природата на двата пола.
* * *
Свети Василий иска от хората, които са просветени вече в християнското учение, да заживеят по началата на Христовата вяра – да станат добродетелни. Но добродетелите според него нямат значение, ако чрез тях не се служи на Бога.
Оценката и почитта, която свети Василий Велики оказва на древната езическа култура, са особено важни за нас. Някои класически места, които той цитирал, отпосле стават меродавни и от значение за по-нататъшните църковни писатели. Той особено усърдно се е занимавал с изучаване на Светото Писание и със съчиненията на Оригена и Климент Александрийски, за което и се числи в църковната история към новоалександрийската школа. Свети Василий Велики е посветил всичките си сили и способности да брани неустрашимо православието от арианите и други врагове на Църквата. И Църквата с право го е отличила с названието „Велики“ и го почита като вселенски светител и учител.
